Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (75 Votes)
1_53.jpg1. В своите Дневници (с. 192) отец Александър Шмеман определя идеологията по следния начин: „Идеологията – това е християнство, откъснало се от Христос, и поради това тя възниква и царува именно в християнския свят”. Дали съвременната идеология има религиозни корени? Трябва ли християните да поемат върху себе си отговорността за идеологическите метаморфози на християнството?

2. Какъв трябва да бъде езикът на общуването на Църквата със света, за да не се превръща в идеологически?

I

Аз бих преформулирал първия въпрос така: дали някои страни от съвременния църковен живот не съдържат в себе си повече идеология, отколкото истински църковен смисъл? За отговор на този въпрос ще си позволя малко да разширя гледната точка и отначало да кажа няколко думи за състоянието на съвременната култура. Много точно – по мое мнение – това състояние оценява Олга Седакова в свое интервю пред вестник Култура (бр. 4 за 2008 г.). Ето някои извадки от това интервю:

„… Успял да опише сложния свят на архаичната култура, която е съвсем друга в сравнение с нашата, Леви-Строс е мислил за човешкия свят на първо място като за свят на смислите, на знаците, на символите и значенията. С това собствено се занимават и хуманитарните науки – с човека в неговото отношение към смислите, с антропология в широкия смисъл на тази дума. Съвременната цивилизация като че ли не мисли за това – тя е забравила твърде много от това, което се отнася собствено до човека. Вниманието на „прогреса” е насочено към човека-производител, към човека-потребител, към човека в биологично и социално отношение. Него все по-добре го лекуват, удължават живота и младостта му, развличат го, ангажират го с работа, облекчават усилията му. И това е всичко. Кой обаче е този човек, добре ли му е сред всички тези успехи на техниката, на социализацията и невероятната свобода на всевъзможните избори, добре ли е за него подобно съществуване или пък от него се очаква още нещо? Идеята за неудържимото техническо завоюване на околната среда (а вече и на чисто човешките дадености, като в случая с генното инженерство), която днес е подчинила на себе си всичко, никога не е била обсъждана от хуманитарна гледна точка. Не е била обсъждана цената, която човек заплаща за новия си комфорт. Днес ние не полагаме и най-малка част от физическите усилия, които са ни били необходими до съвсем неотдавна, но нашият слух, зрението ни и цялостното ни възприятие са подложени на такава агресия, която също до съвсем неотдавна човекът не е познавал. От всичко това нашето възприятие не може да не се изкривява и да не отслабва. За живот пък в смислите – за собствено човешки живот – е нужно тънко и развито възприятие. И това е само една от чертите на „не-хуманността” на цивилизацията – колко лесно тя жертва психиката заради, така да се каже, физиката на човека. Едностранното технократско и утилитарно развитие заплашва и човека като вид, и цялата природа”.

„В самите хуманитарни науки днес е останало съвсем немного хуманитарно, т. е. отнасящо се до същността на човека – като homo sapiens. Очевидно е, че тези науки се техницизират. Те описват материята на своите предмети (за лингвиста „материалното тяло” на езика, за музиковеда – музиката и т. нат.), без да поставят въпроса за тяхното осмисляне. Нещо повече – подобни въпроси се смятат за „ненаучни”… Мисленето на днешните хуманитаристи ни принуждава да си спомним за позитивистите от ХІХ век с тяхната праволинейност… Днес от хуманитарните науки са останали само две – социологията и психологията. Всичко се разглежда изключително в социологически и психологически план. Отваряш изследване върху Шекспир и намираш там, например, поредното социологическо изследване или родови отношения. Или психоанализа – търсенията на комплексите на Шекспир. Спомням си кошмара на съветската история на изкуствата или литературите, където всичко се превеждаше на езика на класовата борба. С нищо по-богат от това обаче не е преводът на езика на Фройд или на езика на пазарните стратегии и на генетичните изследвания”.

В тези думи на Олга Седакова се забелязва основният проблем на съвременното културно пространство. Културата е престанала да произвежда човешки смисли – т. е. такива, които да отобразяват дълбочината, уникалността и интимността на човешката личност, нейните отношения с Бога, със света, със самия себе си, с останалите хора. На мястото на това идват утилитарността, масовостта, техногенността, усреднеността. Тези качества са следствия (а, вероятно, и причина) от цивилизацията на посредствеността (известна е статията на О. А. Седакова на тази тема). Посредствеността пък винаги се нуждае от идеология. Конкретният човек има вярата, убеждението, нравите, мненията и вкусовете си. Ако те са причастни на хуманитарните смисли, това го прави истинска, достойна личност – способна на развита личностна „ваксинация”, на имунитет против идеологията. Когато пък тези хуманитарни смисли отсъстват, личността се превръща в посредственост и образуващата се пустота бива запълвана от идеологията – като пряко производно от посредствеността в съчетание със стадността.

* * *

Основа пък и фундамент на хуманитарните смисли е Христовото Евангелие. То е, което провъзгласява самоценността и достойнството на богоподобната личност, на тази личност, която се приобщава към Самия Христос и онези, които се уподобяват на Него. Точно на Църквата – като осъществяване на Евангелието – е свойствено, освен прякото ѝ духовно и религиозно действие, да произвежда хуманитарни смисли. Точно това тя е и правила в миналото, когато е възпитавала и смекчавала нравите, оплодотворявайки и съзиждайки европейската (и – като част от нея – руската) цивилизация и култура.

Както обаче и друг път ми се е налагало да казвам, днес (а още по-точно от много отдавна) не обществото зависи йерархично от Църквата, възприемайки и усвоявайки нейните духовни и културни импулси, а, уви, Църквата е зависеща от обществото – от господстващия в него дух, от парадигмите на всички страни от неговото съществуване. Като следствие от това Църквата, подобно на целия ни съвременен живот, „изпада” от пространството на автентичната евангелска култура и вече престава да произвежда хуманитарни смисли. В тези условия съвременната култура на Църквата е принудена да заема „отбранителна позиция”, която, на свой ред, с някаква неизбежност се свежда до някаква етнографска реконструкция на миналото като самоцел. Нещо, което силно е преживявал и за което много е писал отец Александър.

Следствие от така описаното положение на нещата е номинализмът – явлението, което в буквалния смисъл е предизвиквало гнева на отец Александър. Но какво точно представлява номинализмът (в социалния и културния контекст на възприемането на Църквата)?

Хората забелязват, че на нашия наличен енорийски живот нерядко са свойствени същите тези немощи, които са свойствени и на обществото, а именно – меркантилизма, отсъствието на обществен интерес, недостига на култура, обскурантизма, нравствената релативизация, нетърпимостта, непорядъчността и пр. Каква е обаче нашата, така да се каже, „вътрешно-църковна реакция” спрямо тази критика? В каквито и думи да бъде обличана, тази реакция се свежда до две основни положения: 1) макар и да сме грешни и немощни, Църквата обаче – сама по себе си – е свята и непорочна, а 2) това, че хората не го виждат и не го чувстват си е тяхна вина.

Действително, разсъждавайки богословски, нашите грехове не са в състояние да намаляват светостта на Църквата. От социална гледна точка обаче църковната дейност попада под пряката отсъда на св. ап. Яков: „Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва” (2:26). Апостолите настояват върху това, щото нашата вяра да се проявява именно в дела (Иак. 2:18), да действа чрез любов (Гал. 5:6). Християните са призвани към това, щото съкровището на тяхната вяра – дори и несъвършено, дори и немощно, все пак да се проявява в живота и да бъде видно за хората: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). При нас обаче се получава така, че, скрили се зад удобното учение за това, че – независимо от това, че сме грешни, Църквата все едно си остава свята – ние анулираме нравствената и културна енергия и насочваме жизнените си сили към това, да се устроим добре в този свят, в резултат от което по никакъв начин не се отличаваме от падналия социум, прониквайки се от неговите начала. И излиза така, че ние пазим съкровището на Църквата, но в живота (не в живота на отделния християнин, а именно в общоцърковния живот) то не се осъществява. Ето това е именно номинализмът – т. е. в дадения контекст – самоценността на идеите, откъсването им от тяхното въплъщение. Да, Православната църква наистина пази пълнотата на истината, но тази истина не се открива в нашия живот.

В същността си този номинализъм води до три неща: 1) учението за невидимата Църква, което ние осъждаме при протестантите (ясно е, за какво става дума – видимата Църква е същото като социума, а всички богословски определения за светостта и пр. се отнасят до такава Църква, която никой не вижда и не трябва да вижда, тъй като това би било „прелест”); 2) практическата констатация на факта, че ние – съставяйки Църквата – на практика сме ѝ малко причастни, тъй като нашата църковност не се осъществява в нейната същност, т. е. тя не е в богообщението, а във външните неща и 3) оправдание на това положение, т. е. отклонение от нравствената адекватност. Ние не се възмущаваме от това, а успокояваме себе си, че сме „грешни хора”.

Нали обаче именно това представлява и идеологията – откъсване на идеята от действителността, „откъсване на християнството от Христос” и от Неговите заповеди, засягащи не само дълбините на личния духовен живот, но и социалното и културното действие. За съжаление, днес животът на много православни хора се определя тъкмо от идеологията – не само от номинализма, който, бидейки дълбинен корен на подмяната на вярата с идеология, не се осъзнава като такъв. Но и на фона на едни на или на други идеологии: идеологията на св. Отци, на Типикона, на Светата Рус, на „духовността”, на Атон, на Византия, на етнографията и т. нат. – все неща, за които през цялото време пише в Дневниците си отец Александър.

Между другото, едно от културните проявления на това е, че православието се е превърнало в религия на лексиката. Че главното в него е това, да се говори правилно, благоубедително. А нарушаването на приетата днес от църковната субкултура лексика се възприема като пряко покушение против устоите на православието[1]. Тъй като обаче Църквата, както вече казах, доста отдавна е спряла да определя културните процеси, вместо което им се подчинява, то в църковния живот с пълна сила нахълтва постмодернистичната реалност – точно защото зад тази лексика вече не стои нищо. Говорим елейно и много правилно, а живеем като всички. При тези условия думите, а – следователно – и целият пласт от смисли, към които те препращат, неизбежно се превръщат в идеология.

В светлината на гореказаното е излишно да се обсъжда, отговорни ли са или не християните за това положение на нещата. Безусловно те са – както всеки лично, така и всички заедно. Защото, както казва по този повод Евангелието, „от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12:48). А на нас ни е дадено максимално многото – Църквата Христова.

II

А сега кратък отговор и на втория въпрос. Езикът на общуването на Църквата със света не трябва да бъде просто лексика, каквато и да била тя. Лексиката, както току-що казах, при нас се е превърнала в идеология и се е отъждествила с идеологията. Езикът на общуването днес трябва да бъде смислен, реален. Това пък означава, че нещата, за които говори (тук имам предвид социално-културната страна от живота на църковния организъм и не засягам собствено духовното съдържание на Църквата – съединяването на личността с Христос в Неговото Тяло), Църквата трябва непременно да потвърждава с очевидни дела – с други думи, за да говори адекватно със света Църквата трябва да бъде самата себе си – не идеологично, а евангелски съзиждайки вътрешния си живот. Ако пък, по силата на разбираеми исторически причини, църковната действителност все още не е акумулирала сили за осъществяването на пълноценна вътрешноцърковна деятелност, ако тя не показва в лицето на мнозинството от своите членове образци на нравствен живот, тя, според мен, не трябва да прибързва и с претенции, изобличения и изисквания по адрес на обществото.

Какво обаче е необходимо за това? Вече ми се е налагало да говоря и да пиша по този въпрос. Всяко църковно действие започва от сърцето на човека. Да се противостои против идеологията е възможно единствено личностно. Превръщането в християнска и автентично културна личност – ето го единственият път за разрешаване на посочените проблеми. Когато пък църковният организъм започне да включва в себе си „критична маса” от такива личности, тогава и Църквата непременно ще намери и своя адекватен начин за общуване с обществото и отново ще бъде в състояние да произвежда онези „хуманитарни смисли”, които са така необходими днес и чието отсъствие е хранителна среда за пораждането на всевъзможни идеологии.

 

Превод: Борис Маринов

 

Източник: Киевская Русь

 



[1] Пример за това е предприетото от някои „ревнители” днес съвсем истинско гонение срещу групите за самоподпомагане на „Анонимните алкохолици”, с които Църквата – с благословението на своето Свещеноначалие – плодотворно сътрудничи вече много години.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axkqf 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.