Църковност или идеология?

„… Успял да опише сложния свят на архаичната култура, която е съвсем друга в сравнение с нашата, Леви-Строс е мислил за човешкия свят на първо място като за свят на смислите, на знаците, на символите и значенията. С това собствено се занимават и хуманитарните науки – с човека в неговото отношение към смислите, с антропология в широкия смисъл на тази дума. Съвременната цивилизация като че ли не мисли за това – тя е забравила твърде много от това, което се отнася собствено до човека. Вниманието на „прогреса” е насочено към човека-производител, към човека-потребител, към човека в биологично и социално отношение. Него все по-добре го лекуват, удължават живота и младостта му, развличат го, ангажират го с работа, облекчават усилията му. И това е всичко. Кой обаче е този човек, добре ли му е сред всички тези успехи на техниката, на социализацията и невероятната свобода на всевъзможните избори, добре ли е за него подобно съществуване или пък от него се очаква още нещо? Идеята за неудържимото техническо завоюване на околната среда (а вече и на чисто човешките дадености, като в случая с генното инженерство), която днес е подчинила на себе си всичко, никога не е била обсъждана от хуманитарна гледна точка. Не е била обсъждана цената, която човек заплаща за новия си комфорт. Днес ние не полагаме и най-малка част от физическите усилия, които са ни били необходими до съвсем неотдавна, но нашият слух, зрението ни и цялостното ни възприятие са подложени на такава агресия, която също до съвсем неотдавна човекът не е познавал. От всичко това нашето възприятие не може да не се изкривява и да не отслабва. За живот пък в смислите – за собствено човешки живот – е нужно тънко и развито възприятие. И това е само една от чертите на „не-хуманността” на цивилизацията – колко лесно тя жертва психиката заради, така да се каже, физиката на човека. Едностранното технократско и утилитарно развитие заплашва и човека като вид, и цялата природа”.

„В самите хуманитарни науки днес е останало съвсем немного хуманитарно, т. е. отнасящо се до същността на човека – като homo sapiens. Очевидно е, че тези науки се техницизират. Те описват материята на своите предмети (за лингвиста „материалното тяло” на езика, за музиковеда – музиката и т. нат.), без да поставят въпроса за тяхното осмисляне. Нещо повече – подобни въпроси се смятат за „ненаучни”… Мисленето на днешните хуманитаристи ни принуждава да си спомним за позитивистите от ХІХ век с тяхната праволинейност… Днес от хуманитарните науки са останали само две – социологията и психологията. Всичко се разглежда изключително в социологически и психологически план. Отваряш изследване върху Шекспир и намираш там, например, поредното социологическо изследване или родови отношения. Или психоанализа – търсенията на комплексите на Шекспир. Спомням си кошмара на съветската история на изкуствата или литературите, където всичко се превеждаше на езика на класовата борба. С нищо по-богат от това обаче не е преводът на езика на Фройд или на езика на пазарните стратегии и на генетичните изследвания”.

В тези думи на Олга Седакова се забелязва основният проблем на съвременното културно пространство. Културата е престанала да произвежда човешки смисли – т. е. такива, които да отобразяват дълбочината, уникалността и интимността на човешката личност, нейните отношения с Бога, със света, със самия себе си, с останалите хора. На мястото на това идват утилитарността, масовостта, техногенността, усреднеността. Тези качества са следствия (а, вероятно, и причина) от цивилизацията на посредствеността (известна е статията на О. А. Седакова на тази тема). Посредствеността пък винаги се нуждае от идеология. Конкретният човек има вярата, убеждението, нравите, мненията и вкусовете си. Ако те са причастни на хуманитарните смисли, това го прави истинска, достойна личност – способна на развита личностна „ваксинация”, на имунитет против идеологията. Когато пък тези хуманитарни смисли отсъстват, личността се превръща в посредственост и образуващата се пустота бива запълвана от идеологията – като пряко производно от посредствеността в съчетание със стадността.

Основа пък и фундамент на хуманитарните смисли е Христовото Евангелие. То е, което провъзгласява самоценността и достойнството на богоподобната личност, на тази личност, която се приобщава към Самия Христос и онези, които се уподобяват на Него. Точно на Църквата – като осъществяване на Евангелието – е свойствено, освен прякото ѝ духовно и религиозно действие, да произвежда хуманитарни смисли. Точно това тя е и правила в миналото, когато е възпитавала и смекчавала нравите, оплодотворявайки и съзиждайки европейската (и – като част от нея – руската) цивилизация и култура.

Както обаче и друг път ми се е налагало да казвам, днес (а още по-точно от много отдавна) не обществото зависи йерархично от Църквата, възприемайки и усвоявайки нейните духовни и културни импулси, а, уви, Църквата е зависеща от обществото – от господстващия в него дух, от парадигмите на всички страни от неговото съществуване. Като следствие от това Църквата, подобно на целия ни съвременен живот, „изпада” от пространството на автентичната евангелска култура и вече престава да произвежда хуманитарни смисли. В тези условия съвременната култура на Църквата е принудена да заема „отбранителна позиция”, която, на свой ред, с някаква неизбежност се свежда до някаква етнографска реконструкция на миналото като самоцел. Нещо, което силно е преживявал и за което много е писал отец Александър.

Следствие от така описаното положение на нещата е номинализмът – явлението, което в буквалния смисъл е предизвиквало гнева на отец Александър. Но какво точно представлява номинализмът (в социалния и културния контекст на възприемането на Църквата)?

Хората забелязват, че на нашия наличен енорийски живот нерядко са свойствени същите тези немощи, които са свойствени и на обществото, а именно – меркантилизма, отсъствието на обществен интерес, недостига на култура, обскурантизма, нравствената релативизация, нетърпимостта, непорядъчността и пр. Каква е обаче нашата, така да се каже, „вътрешно-църковна реакция” спрямо тази критика? В каквито и думи да бъде обличана, тази реакция се свежда до две основни положения: 1) макар и да сме грешни и немощни, Църквата обаче – сама по себе си – е свята и непорочна, а 2) това, че хората не го виждат и не го чувстват си е тяхна вина.

Действително, разсъждавайки богословски, нашите грехове не са в състояние да намаляват светостта на Църквата. От социална гледна точка обаче църковната дейност попада под пряката отсъда на св. ап. Яков: „Защото, както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва” (2:26). Апостолите настояват върху това, щото нашата вяра да се проявява именно в дела (Иак. 2:18), да действа чрез любов (Гал. 5:6). Християните са призвани към това, щото съкровището на тяхната вяра – дори и несъвършено, дори и немощно, все пак да се проявява в живота и да бъде видно за хората: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). При нас обаче се получава така, че, скрили се зад удобното учение за това, че – независимо от това, че сме грешни, Църквата все едно си остава свята – ние анулираме нравствената и културна енергия и насочваме жизнените си сили към това, да се устроим добре в този свят, в резултат от което по никакъв начин не се отличаваме от падналия социум, прониквайки се от неговите начала. И излиза така, че ние пазим съкровището на Църквата, но в живота (не в живота на отделния християнин, а именно в общоцърковния живот) то не се осъществява. Ето това е именно номинализмът – т. е. в дадения контекст – самоценността на идеите, откъсването им от тяхното въплъщение. Да, Православната църква наистина пази пълнотата на истината, но тази истина не се открива в нашия живот.

В същността си този номинализъм води до три неща: 1) учението за невидимата Църква, което ние осъждаме при протестантите (ясно е, за какво става дума – видимата Църква е същото като социума, а всички богословски определения за светостта и пр. се отнасят до такава Църква, която никой не вижда и не трябва да вижда, тъй като това би било „прелест”); 2) практическата констатация на факта, че ние – съставяйки Църквата – на практика сме ѝ малко причастни, тъй като нашата църковност не се осъществява в нейната същност, т. е. тя не е в богообщението, а във външните неща и 3) оправдание на това положение, т. е. отклонение от нравствената адекватност. Ние не се възмущаваме от това, а успокояваме себе си, че сме „грешни хора”.

Нали обаче именно това представлява и идеологията – откъсване на идеята от действителността, „откъсване на християнството от Христос” и от Неговите заповеди, засягащи не само дълбините на личния духовен живот, но и социалното и културното действие. За съжаление, днес животът на много православни хора се определя тъкмо от идеологията – не само от номинализма, който, бидейки дълбинен корен на подмяната на вярата с идеология, не се осъзнава като такъв. Но и на фона на едни на или на други идеологии: идеологията на св. Отци, на Типикона, на Светата Рус, на „духовността”, на Атон, на Византия, на етнографията и т. нат. – все неща, за които през цялото време пише в Дневниците си отец Александър.

Между другото, едно от културните проявления на това е, че православието се е превърнало в религия на лексиката. Че главното в него е това, да се говори правилно, благоубедително. А нарушаването на приетата днес от църковната субкултура лексика се възприема като пряко покушение против устоите на православието[1]. Тъй като обаче Църквата, както вече казах, доста отдавна е спряла да определя културните процеси, вместо което им се подчинява, то в църковния живот с пълна сила нахълтва постмодернистичната реалност – точно защото зад тази лексика вече не стои нищо. Говорим елейно и много правилно, а живеем като всички. При тези условия думите, а – следователно – и целият пласт от смисли, към които те препращат, неизбежно се превръщат в идеология.

В светлината на гореказаното е излишно да се обсъжда, отговорни ли са или не християните за това положение на нещата. Безусловно те са – както всеки лично, така и всички заедно. Защото, както казва по този повод Евангелието, „от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12:48). А на нас ни е дадено максимално многото – Църквата Христова.

А сега кратък отговор и на втория въпрос. Езикът на общуването на Църквата със света не трябва да бъде просто лексика, каквато и да била тя. Лексиката, както току-що казах, при нас се е превърнала в идеология и се е отъждествила с идеологията. Езикът на общуването днес трябва да бъде смислен, реален. Това пък означава, че нещата, за които говори (тук имам предвид социално-културната страна от живота на църковния организъм и не засягам собствено духовното съдържание на Църквата – съединяването на личността с Христос в Неговото Тяло), Църквата трябва непременно да потвърждава с очевидни дела – с други думи, за да говори адекватно със света Църквата трябва да бъде самата себе си – не идеологично, а евангелски съзиждайки вътрешния си живот. Ако пък, по силата на разбираеми исторически причини, църковната действителност все още не е акумулирала сили за осъществяването на пълноценна вътрешноцърковна деятелност, ако тя не показва в лицето на мнозинството от своите членове образци на нравствен живот, тя, според мен, не трябва да прибързва и с претенции, изобличения и изисквания по адрес на обществото.

Какво обаче е необходимо за това? Вече ми се е налагало да говоря и да пиша по този въпрос. Всяко църковно действие започва от сърцето на човека. Да се противостои против идеологията е възможно единствено личностно. Превръщането в християнска и автентично културна личност – ето го единственият път за разрешаване на посочените проблеми. Когато пък църковният организъм започне да включва в себе си „критична маса” от такива личности, тогава и Църквата непременно ще намери и своя адекватен начин за общуване с обществото и отново ще бъде в състояние да произвежда онези „хуманитарни смисли”, които са така необходими днес и чието отсъствие е хранителна среда за пораждането на всевъзможни идеологии.

[1] Пример за това е предприетото от някои „ревнители” днес съвсем истинско гонение срещу групите за самоподпомагане на „Анонимните алкохолици”, с които Църквата – с благословението на своето Свещеноначалие – плодотворно сътрудничи вече много години.