Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Християнското разбиране за смъртта

Сряда, 19 Август 2020 Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander Schmemann„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Междувременно, да се замисляме над „това“ е абсолютно необходимо, тъй като с вярата или неверието не просто в „безсмъртието на душата“, а тъкмо във Възкресението на Христос и в нашето всеобщо възкресяване в края на времената, както се казва, „устоява или се разпада“ цялото християнство. Ако Христос не е възкръснал, тогава Евангелието е лъжа, най-страшната от всички лъжи. Ако Христос е възкръснал, тогава всички наши дохристиянски представи и вярвания в „безсмъртието на душата“ не само радикално се изменят, а просто отпадат, тогава и целият въпрос за смъртта се изправя пред нас в една съвършено различна светлина. В това е и цялата работа, че възкресението, преди всичко, предполага такова отношение към смъртта, което по най-дълбок начин е различаващо се от обичайните религиозни представи за нея, което в някакъв смисъл е просто обратно на тези представи.

Трябва без уговорки да се каже, че класическото вярване в безсмъртието на душата изключва вярата във Възкресението, защото Възкресението – и тук е коренът на всичко – включва в себе си не просто душата, но също така и тялото. И най-обикновеният прочит на Евангелието не оставя в нас никакво съмнение в това. Видели възкръсналия Христос, апостолите, според евангелския разказ, са помислили, че виждат призрак, привидение, и първата работа на възкръсналия Христос е била да им даде да почувстват реалността на Неговото тяло. Той взема храна и яде пред тях; на съмняващия се Тома заповядва да докосне тялото Му, с пръстите си да се увери във Възкресението. И откакто апостолите са повярвали, оттогава тъкмо провъзгласяването на Възкресението, на неговата реалност, на неговата, така да се каже, „телесност“, се превръща в главно съдържание, сила и радост на тяхната проповед, а в централно Тайнство на Църквата се превръща причастяването с хляба и виното като с Тяло и Кръв на възкръсналия Господ, и в този акт, както казва св. ап. Павел „възвестявайки смъртта на Господа, изповядват Неговото възкресение“.

Обръщащите се към християнството се обръщат не съм някакви идеи и принципи – те приемат тази именно вяра във Възкресението, този именно опит и това познание за възкръсналия Учител. Те приемат вярата във всеобщото възкресение, а това означава – в преодоляването, разрушаването, унищожаването на смъртта като последна цел на света. „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ (1 Кор. 15:26) – възклицава в духовен възторг св. ап. Павел. И във всяка пасхална нощ ние възклицаваме: „Де ти е, смърте, жилото; де ти е, аде, победата? Възкръсна Христос и вече нито един няма в гроба; възкръсна Христос, и животът се възцари!“. И така, приемането или неприемането на Христос и на християнството означава по същество приемане или неприемане на вярата в Неговото Възкресение, а това означава, казано на езика на религиозните представи, вяра във възсъединяването в Него на душата и тялото, чието разделение и разпад е именно смъртта.

Тук не говорим за онези, които отхвърлят Възкресението на Христос поради това, че отхвърлят самото съществуване на Бога. Не говорим за убедените (или мислещите, че са убедени) атеисти-безбожници. Спорът върви в съвсем друга област. Много по-важно е онова странно „замъгляване“ на вярата във възкресението, за което току-що споменах, сред самите вярващи, сред самите християни, които по един странен начин съчетават празнуването на Пасхата с фактическото, често, може би, подсъзнателно отхвърляне на Христовото възкресение. В историческото християнство се е случило сякаш своеобразно завръщане към дохристиянското разбиране за смъртта, което се състои, на първо място, в признаване на смъртта за „закон на природата“, т. е. за едно явление, което е присъщо на самата природа, с което, по тази причина, колкото и да е страшна смъртта, трябва да се „примирим“, трябва да го приемем. Действително, всички нехристиянски, естествени религии, всички философии са всъщност само с това и заети – да ни „примиряват“ със смъртта и да се стараят да ни посочат началото на безсмъртния живот, на безсмъртната душа в някакъв друг, „задгробен“ свят. Платон, например, а след него и безброй многото негови последователи, учат, че смъртта е желано освобождаване на душата от тялото, но в такъв случай вярата във възкресението на телата става не просто ненужна, а дори нещо неразбираемо и дори лъжовно, невярно. Ако искаме да почувстваме целия смисъл на християнската вяра във Възкресението, за нас е необходимо да започнем не от него, а от християнското разбиране за тялото и за смъртта, защото именно тук е коренът на цялото недоразумение дори вътре в самото християнство.

Религиозното съзнание схваща Христовото възкресение преди всичко като чудо – каквото, разбира се, то се и явява. За битовото религиозно съзнание обаче чудото е дори нещо повече: чудото на всички чудеса остава, така да се каже, „единично“, отнасящо се само до Христос. А тъй като Христос ние признаваме за Бог, това чудо в някакъв смисъл престава да бъде дори чудо: Бог е всесилен, Бог е Бог, за Бога всичко е възможно! Каквото и да е означавала Христовата смърт, Неговата божествена сила и власт не са Му дали да остане в гроба. Цялата работа обаче е там, че всичко това представлява едва половината от изначалното християнско възприемане на Христовото възкресение. Радостта на ранното християнство, която и днес живее в Църквата, в нейните богослужения, в песнопенията и молитвите ѝ, и особено в с нищо несравнимия празник на Пасха, не отделя Христовото възкресение от „всеобщото възкресение“, което е започнало и започва във Възкресението на Христос.

Още седмица преди Пасхата, празнувайки възкресяването от Христос на умрелия Му приятел Лазар, Църквата тържествено, радостно утвърждава, че това чудо е „… на всеобщото възкресение удостоверяване“. Но ето че в съзнанието на вярващите тези две неделими половини на вярата – във Възкресението на Христос и в започнатото от Него „всеобщо възкресение“ – някак са се разединили. Недокосната е останала само вярата в това, че Христос е възкръснал от мъртвите, вярата в Неговото възкръсване в тялото, което Той призовава съмняващия се Тома да докосне: „дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“ (Иоан 20:27).

Що се отнася до нашата, човешката крайна участ и съдба след смъртта, това, което са започнали да наричат „задгробен свят“, тази съдба и участ постепенно са престанали да се възприемат в светлината на и в отношение с Възкресението на Христос. По отношение на Христос ние утвърждаваме, че Той е възкръснал, докато за самите себе си казваме, че вярваме в безсмъртието на душата, в което дълго преди Христос са вярвали и гърците, и евреите, в което и до днес вярват без изключение всички религии, и за да се вярва в което Възкресението на Христос, колкото и странно да звучи това, дори не е и необходимо.

Къде е причината за подобно странно раздвоение? Тази причина е в нашето разбиране за смъртта или, по-добре да се каже, че съвсем различното разбиране на смъртта – като отделяне на душата от тялото.

Цялата дохристиянска и извънхристиянска „религиозност“ призовава да смятаме това отделяне на душата от тялото за нещо не толкова, така да се каже, „естествено“, но дори и положително, да виждаме в него едно освобождаване на душата от тялото, което ѝ пречи да бъде духовна и небесна, чиста и блажена. Тъй като в човешкия опит злото и болестите, страданията и страстите са все от тялото, то в смисъл и цел на религията и на религиозния живот по естествен път се превръща и освобождаването на душата от тази „тъмница“, освобождаване, достигащо своята пълнота именно в смъртта. Необходимо е обаче с цялата сила да се подчертае, че това разбиране за смъртта не е християнско, че – нещо повече – то е несъвместимо с християнството, което открито му се противопоставя. Християнството провъзгласява, утвърждава и учи, че това отделяне на душата от тялото, наричано смърт, е зло. То е нещо, което Бог не е сътворил; нещо, което е влязло в света и го е покорило на себе си, но е против Бога, в нарушение на Неговия замисъл и воля за света, за човека и за живота; и то е онова, което Христос е дошъл, за да разруши. Отново обаче, за да можем не толкова да разберем, колкото да почувстваме това християнско възприемане на смъртта, необходимо е отначало да кажем поне няколко думи и за този Божи замисъл, който донякъде ни е открит в Св. Писание, а в пълнота ни е явен в Христос – в Неговото учение, в Неговата смърт, в Неговото Възкресение.

Кратко и опростено, този замисъл може да бъде очертан така: Бог е създал човека от душа и тяло, т. е. едновременно духовен и материален, и именно това съединение на духа, душата и тялото е наречено в Библията и в Евангелието човек. Човекът, какъвто го е създал Бог, е одушевено тяло и въплътен дух, и затова всяко тяхно разделяне – при това не само последното – в смъртта, но и преди смъртта, всяко нарушаване на единството им е зло, духовна катастрофа. Оттук и нашата вяра в спасението на света чрез въплъщението на Бога, т. е. отново на първо място приемането Му в плът, в тяло, при това не призрачно тяло, не „уж в тяло“, а тяло в пълния смисъл на тази дума: тяло, нуждаещо се от храна, тяло, което се уморява, което страда. По този начин, в разделянето на душата и тялото в смъртта приключва това, което Писанието нарича живот и което се състои преди всичко в одушевяването от духа на човешкото тяло и във въплъщаването на духа. Не, в смъртта човекът не изчезва, защото онова, което Бог е извикал от небитие към битие, на тварите не им е дадено да унищожават. Той обаче – човекът – се потапя в смъртта, в тъмнината на безжизнеността и безсилието; той, както говори св. ап. Павел, се предава на разпад и тление.

Тук искам още веднъж да повторя и да подчертая, че Бог не е създал света за това разделяне, умиране, разпад и тление. И затова християнското Евангелие възвестява, че „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“. Възкресението е възсъздаване на света в неговата първозданна красота и цялостност. Това е пълно одухотворяване на материята и пълно въплъщаване на духа в Божието създание. Светът е даден на човека като негов живот и затова, според нашето християнско, православно учение Бог няма да го унищожи, а ще го преобрази в „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1), в духовното тяло на човека, в храм на Божието присъствие и на Божията слава в творението.

„Най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта…“. И това унищожаване и изтребление на смъртта е започнало тогава, когато Божият Син доброволно, поради Своята безмерна любов към нас, Сам е слязъл в смъртта и е изпълнил нейната тъмнина, нейното отчаяние и ужас със Своята светлина и Своята любов. Ето защо на Пасха пеем не само, че „Христос възкръсна от мъртвите“, но и че „… със смърт смъртта победи“.

Той възкръсна от мъртвите самичък, но разруши нашата смърт, разруши нейното господство, нейната безнадеждност и окончателност. Това, което Христос ни обещава, не е нирвана, някакъв неясен задгробен живот, а възкресяване на живота – ново небе и нова земя, радост от всеобщото възкресение. „Мъртвите ще възкръснат и тези, които са били в гробовете, ще се възрадват…“. Христос възкръсна и живот се възцари, животът живее… Ето ги смисълът, безкрайната радост на това действително главно, централно твърдение от Символа на вярата: „… и възкръсна в третия ден според Писанието“. Според Писанието – ще рече в съгласие с това знание за живота, с този замисъл за света и човека, за душата и тялото, за духа и материята, за живота и смъртта, което ни е открито в Св. Писание. И тук е цялата вяра, цялата любов, цялата надежда на християнството. И затова, по думите на апостола, „… ако Христос не е възкръснал, празна е и вашата вяра“.

Превод: Борис Маринов

* Шмеман, А. „Христианское понимание смерти“ – В: Русская мысль, Париж, 13 и 20 марта 1980 г.; този превод е извършен според публикуването на текста в: Шмеман, А. Собрание статей 1947-1983, М.: „Русский путь“ 2009, с. 728-732 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66hhu 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме