Щастието да следваш Христос

В навечерието на Нова година във всички наши храмове се чете следният откъс от Евангелие според Лука:

„… И дойде [Иисус] в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата, и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото, дето бе писано: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година“. И като сгъна книгата и я даде на слугата, седна; и очите на всички в синагогата бяха насочени в Него“ (Лука 4:16-20).[1]

И ето че отново ние – кои събрани заедно, кои сами – стоим пред прага на Новата година, пред дверите на тайнственото, винаги скрито от нас бъдеще. Какво да пожелаем ние, вярващите, за какво да се помолим, какво да поискаме? Та нали в тази новогодишна полунощ хората отдавна си пожелават „ново щастие“.[2] И макар и за минута забравят за своите горести, грижи, печали; макар и за минута отдават сърцата си на надеждата: ами ако то е възможно, ами ако то дойде при нас, ако влезе в нашия живот това ново щастие? Какъвто и обаче смисъл да бихме влагали ние в думите „ново щастие“, ние не трябва да забравяме и колко много скръб и зло има около нас, колко студено, тъмно и страшно е в нашия свят!

Приведох думите от новогодишното Евангелие, защото чрез тях и само чрез тях се проверяват нашите желания, нашите мечти, нашите надежди. Та нали Христос говори сякаш за нас, за нашия живот: съкрушените по сърце, пленените, измъчените… Той при тях е дошъл и вечно идва при тях, и цялото Негово учение може в края на краищата да бъде сведено до тези потресаващи думи: Аз дойдох, за „да пусна на свобода измъчените“. И така, можем ли ние спокойно и с чиста съвест да се предаваме на мечти и надежди за ново щастие, без да включваме в него и всички, жадуващи да бъдат пуснати на свобода? Тези, които, отделени от своите семейства и своите близки, ще посрещнат Новата година в затворническите килии, в заснежените лагери, в далечината на изгнанието? Тези, които заради защитата на угнетените, заради изобличаване на насилието и несправедливостта, заради изискването за свобода са заклеймени с позорното прозвище „ненормален“ и са затворени в психиатричните болници?[3] Всичките тях. Кой в тази нощ си спомня за погиналите, измъчваните, изчезналите, преследваните?

Мнозина от нас в тези нощи ще отправят молитви в храмовете, ще се умиляват от тържествеността на богослужението и от стройното пеене, като ще търсят в това духовна подкрепа и утешение. Христос обаче, Чийто ученици се наричаме и Когото изповядваме ние, ни призовава не просто да търсим Неговата помощ, утешение и подкрепа. „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди“ (Иоан 14:15) и „Който Ми служи, нека Ме последва…“ (Иоан 12:26). И вече две хилядолетия ние знаем, че Христос ни е оставил една единствена заповед – заповедта за любовта, и един единствен път, по който можем да Го следваме – пътя на любовта. Че нашата вяра се осъществява само тогава, когато с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялото си същество сме обърнати не към себе си, а към това, което в Евангелието веднъж и завинаги е определено с една дума: ближния.

Кой е моят ближен? Този, който се нуждае от моята помощ и духовна подкрепа, на когото в трудна минута от живота му можем да кажем: „Аз съм с тебе!“. Никога, както в наши дни и в нашата страна,[4] хората като че ли не са били толкова разделени от страха, от егоизма, от взаимната подозрителност. Ние почти не забелязваме чуждия живот, ние живеем само за себе си и „своето“ си и до нас вече не достигат стоновете на онези, които са измъчени от непосилната борба и постепенно се потапят в отчаянието.

„Ръка подай ни в бурята, в нямата борба ни помогни“.[5] Да погледнем около себе си – колко много е бурята и тази няма борба! И не е ли време да осъзнаем, че да победим в тази буря, в тази няма борба можем само със завръщане, макар и бавно, но наше общо, съвместно, към тази любов, която ни е заповядал Христос. Как, по какъв начин? Ако ще дори с паметта ни за измъчените, с внимание към тези, които очакват да бъдат пуснати на свобода, с човешка солидарност, с нашия отказ да приемаме злото в малкото, с нашето отхвърляне на насилието, на издевателствата на силните над слабите.

Не, на измъчените хора няма да помогнем само с програми и идеологии. Ние вече сме чували толкова много красиви думи за бъдещето, толкова много лъжовни обещания, че те повече „не ни достигат“. Заслужава си обаче само да се попитаме защо това е така, да се замислим над причината за нечувания крах и на най-„научно обоснованата“ теория на щастието, и отговорът ще дойде от само себе си: в тази теория има всичко, освен едно – любовта, за която говори цялото Евангелие, цялото учение на Христос. Нямам любов, нямам състрадание към някакво отвлечено „човечество“, към „масите“, а към този, който сега и, може би, само за миг влиза в моя живот. За любовта не са нужни нито книги, нито програми, нито обсъждания. Ето, когато Христос влязъл в събранието и прочел думите за измъчените, очите на всички – ни казва Евангелието – се устремили към Него. И някои от тях чули, разбрали и излезли от събранието като различни хора, а други не чули, нито обърнали внимание, забравили.

Така и в тази новогодишна вечер пред нас стои един единствен въпрос: към какво е обърнато нашето сърце, към какво е насочен нашият вътрешен взор? На нас отново ни се дава време. За какво? Не е ли затова, за да можем ние да намерим единственото истинско и ново (защото то не остарява) щастие – да следваме Христос по пътя на любовта, който Той ни е показал и на който ни призовава да стъпим.

С Новым годом, с новым счастьем!

Превод: Борис Маринов

* „Счастье следовать за Христом“ – В: Шмеман, А. Беседы на Радио „Свобода“, т. 2, М.: „Православный Свято-Тихоновский гуманитарный университет“ 2020, с. 300-302 (бел. прев.).
Текстът е достъпен и онлайн – тук (бел. ред.).