Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За Свещеното Предание

Понеделник, 17 Март 2014 Написана от Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Igumen Petr_MeshterinovКогато говорим за Св. Писание – за Божието Откровение, подчертаваме неговата важност за Църквата: за това, че всичко, което съществува в Църквата, се основава на Св. Писание, че стъпва върху него като върху свой фундамент. Църквата е апостолска, а Св. Писание на Новия Завет е сборникът с апостолските писания. Затова и авторитетът на Писанието в Църквата е най-висш. Св. Теофан Затворник е казвал, че две Божествени стихии подхранват Църквата – Словото Божие и св. Тайнства.

Убедихме се, че между Тайнствата и Св. Писание съществува неразривна връзка. С Тайнствата започва духовният живот – човекът, според вярата си в Христос, получава от Него оправдание и освещаване в Тайнствата на Църквата. Но животът не се състои само от своите начала – всеки живот е процес, а духовният живот е съучастие в делото на своето спасение. И отново, този живот се поддържа в Тайнствата и целия освещаващ църковен строй. За да вървим обаче по този път право и назаблудимо, трябва добре да го познаваме. Именно за да е ясен пътят към спасението, за богопознание и строене на целия живот по Бога, Господ е дал Своето откровено учение, фиксирано в Св. Писание. То посочва на човека как да се труди над благодатта, която получава в Тайнствата, как да живее съобразно с Божията воля, която и научаваме от Св. Писание. Но Писанието, което е сложно, духовно, се разкрива на човека не веднага, а в процеса на християнския му живот – при това процесът е дълъг. Самото то се нуждае от тълкуване и изясняване, с основната цел правилно да бъде прилагано в живота. И така, за правилно тълкуване и прилагане на Св. Писание е нужен духовният опит на Църквата.

С вас вече говорихме, че Църквата е първична по отношение на Писанието, че то е книга на Църквата, че не Църквата се извежда от Писанието, а Писанието сочи към нея и я подразбра като даденост. Затова, редом с Писанието има още един авторитетен източник на църковния живот – Св. Предание. То ни разкрива смисъла на тайнствата и определя формите на тяхното извършване; то обяснява Св. Писание и, така да се каже, извежда от Тайнствата и от Писанието строя на живота в Църквата – литургичния и каноничния; то формулира догматическото и нравственото учение на Църквата и пак то съдържа опита от спасението на безброй много християни, фиксиран в църковната писменост. Св. Предание е духовният опит на Църквата; чрез него се приобщаваме към пълнотата на църковния живот; без него Св. Писание се превръща в нещо абстрактно и неразбираемо, а Тайнствата не могат да бъдат приети и усвоени както трябва. Целта на Св. Предание, следователно, е да подсигури на нас – на хората, живеещи в конкретния исторически момент – реалния опит от живота на Църквата, да разкрие за нас смисъла на Тайнствата и да ни приобщи към тях чрез съответстващия на тях живот, да ни научи как правилно да възприемаме Божието Откровение и, най-общо – да ни посочи, как да живеем духовния християнски живот.

Тук обаче веднага започват трудностите. Ето, ние говорихме, какво е Църквата и какво тя не е – че съществува неправилно разбиране, неправилно усещане за Църквата. А най-много това се отнася до нашата днешна тема – до Преданието. Господ е укорявал Ветхозаветната църква, че, за да опази своето предание, е отменила „заповедта Божия” (Марк 7:9), престъпвайки Словото Божие „чрез преданието си” (Марк 7:13). Животът на Църквата е уподобен от Спасителя на поле, на което поради действието на врага сред добрите семена са посени плевели (Мат. 13:24), откъдето произхожда и това, че много хора приемат плевелите за добро семе и, като отвръщат слух от истината, се обръщат към басните (срв. 2 Тим. 4:4).

Укорът на Господа, за съжаление, е актуален и сега. Мнозина от търсещите Бога не влизат в Православната църква понеже се сблъскват с най-различни идеи и мнения, позициониращи себе си именно като необходимото Предание на Църквата, ала които всъщност компрометират Църквата Христова. Тъкмо тези мнения в действителност не са Предание, а само подмяна на това Предание, негова профанация. Когато разкриваш пред хората автентичния смисъл на Преданието на Църквата, се изяснява, че те – в по-голямата си част – не го познават и не го разбират, а понякога не го и приемат, бидейки пленени от най-нелепи и лъжливи свои, човешки – политически, национални, псевдо-духовни – идеи, които извращават мисълта за Църквата. Тези, в действителност чужди на Църквата идеи пречат на мнозина да влязат в нея. Господ с гняв е говорил за това – за тежките и непоносими бремета (Мат. 23:4), в които се превръща Преданието, ако не разбираме правилно учението за Църквата. Ето защо, в него трябва да се ориентираме много внимателно.

Тук се сблъскваме с нещо удивително. Църквата няма догматическо богословско определение, няма точна формула за Св. Предание. В Църквата няма книга, която да е озаглавена „Св. Предание”, която параграф по параграф да излага подобно учение. За Преданието съществуват всякакви спорове. Едни смятат обема му за такъв, други – за инакъв. Преданието е предмет и на църковни дискусии, но така или иначе Църквата не фиксира какво точно е то.

Тук виждаме едно от основните свойства на Църквата, а именно: Православната църква е много свободна, за разлика от, например, Латинската. Там всичко определят с точност, всичко формулират, схоластично го догматизират и го записват в дебелите си катехизиси. При нас това го няма; в Православната църква точно са фиксирани малко и то най-важни неща, само основите на нашата религия; по-голямата пък част е оставена на свобода, на самия опит от живота на Църквата. В това е и най-дълбокото уважение към човека, към свободата на човека.

Темата за свободата е една от най-важните в Църквата, а поради това и следва да спрем своето внимание тъкмо тук.

„Ако пребъдете в словото Ми… ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32) – казва Господ. „Дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17) – говори св. ап. Павел. И Църквата винаги се е съзнавала като пазителка на тази свобода в Христос и е предупреждавала своите чеда: „Да не изгубим оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род” (Правило 8 на Третия вселенски събор).

Що за свобода е това обаче? Разбира се, че това не е свободата да грешиш или да своеволничиш, нито свободата да следваш своята паднала природа – както се разбира свободата в този свят. Нито е свободата да прекрояваш църковното устройство или да го отхвърляш, или да го гледаш презрително и отвисоко. Тази свобода е най-дълбокото и най-богоподобното човешко свойство: свободата на душата в Бога, свободата от греха, от смъртта, от страстите, от дявола, от всичко външно – свободата от всяка свързаност с безбожните стихии на този свят. Тази свобода безусловно ни е дарена от Христос – без Христос няма и не може да има никаква свобода. Тази свобода, сетне, се открива само в Църквата, само в приобщаването на човешката душа към Светия Дух: свободата е само там, където е Той. Външно тази свобода се проявява в Църквата посредством дълбокото доверие и личния, индивидуален подход към всеки човек.

Ветхозаветната религия – разбира се, не в същността си, а в това, в което се е била превърнала към времето на Христос – е разполагала угаждането на Бога и религиозния живот в щателното, скрупульозно, безусловно съблюдаване на многобройните външни заповеди и постановления, така че човек се превръща в роб пред тях, съзирайки грях и в най-малкото отстъпление от тази външна обредова страна на религията. Човекът не е бил разглеждан като личност – народът, а не индивидът е бил субект на ветхозаветната религия.

Господ обявил нечувана за религиозното съзнание от онова време новост, когато е казал: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина” (Иоан 4:23-24). По най-решителен начин Господ е изместил акцентите от външното към вътрешното, от абстрактната общност, свързана с външния религиозен закон, към всеки човек и към онова, което е вътре в него. „Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21) и „съботата е направена за човека, а не човек за съботата” (Марк 2:27). И от този момент нататък в Църквата Христова вече не човекът ще служи на чиновете, уставите, обредите и всичко външно, а външното ще служи на човека.

Тази мисъл е тежка за хората. Свободата Христова не е нещо просто – тя изисква зрялост, отговорност. Колко реда от своите послания е посветил ап. Павел да разяснява този най-съществен момент от църковния живот! Поклонението на Бога в дух и истина изисква от нас да се противим на греха и да се насилваме в посока към доброто – само така, по пътя на строго църковния живот, се придобива свободата в Христос. При това обаче пътят на църковния живот не е свързаност „от главата до петите” с онези точно определени дребни задълженийца. Църквата – редом със съвсем сравнително малкото, общи за всички дисциплинарни положения – съдържа и маса частности, които човекът ползва за борбата с греха – молитвата, аскетичните действия, порядъкът на църковния живот въобще. По отношение на всичките тези неща човекът е свободен да се ползва от тях индивидуално и да ги прилага към себе си в зависимост от обстоятелствата, имайки за цел живота в Христос, а за средства – всичко, което Църквата предлага, без обаче да се превръща в роб на външния чин.

Всичко това обаче изисква, както вече казах, християнска зрелост и разбиране на това, какво именно представлява свободата в Христос. Това не означава, повтарям още веднъж, външно отхвърляне, – на чинове, на правила – а означава всяко нещо да си е на своето място, да не бъде подменяно главното и вътрешното със средствата, с външното. Тази потенция на Църквата, както може би никоя друга, съществува опасност да бъде подхвърлена на извращения и често човек не влиза в църква, защото се бои, че там ще изгуби своята свобода. И това опасение нерядко има основанието и потвърждението си в нас, православните християни, и в нашия всекидневен църковен живот.

В нас не може да бъде видяна християнската свобода, ние се страхуваме от нея и я отхвърляме, защото се боим от отговорността и от личните отношения с Бога. И така превръщаме християнството в онова, което е било във Ветхия Завет: регламентиране на всички страни на религиозния живот – до най-големите дреболии – и полагане в това регламентиране, във външното на смисъла на религията. Забравяме, че християнството – това е вътрешният живот на душата с Христос в Светия Дух, – и че всичко външно в Църквата само служи на това първото и нищо повече; при това служи индивидуално – дотолкова, доколкото изпълнява целта си – всеки човек да се покланя на Бога в дух и в истина. Сами ограничаваме своята свобода, като я крием и от себе си, и от другите, и я разтваряме във външното за Църквата – в огромната маса от условности, от правила, от задължения и забрани, които по-често от всичко наричаме Предание. Тъкмо това обаче е преданието, подменящо Божията заповед и смисъла на Църквата. Това е лъжливото разбиране на Преданието, което регламентира всяка дреболия и – в замяна на нашата свобода – ни дава гаранция за спасение. Да разбираме така Преданието на Църквата е опасна и широко разпространена съблазън.

Какво тогава обаче е това Предание? Как все пак да го определим, за да избегнем гореназованите грешки? Тук трябва да обърнем внимание на словоупотребата. Винаги Църквата употребява думите по много точен начин. Авторитетен източник за Църквата не е всяко предание, прилепило се към нея в течение на двете ѝ хилядолетия история, а само Свещеното Предание. „Свещеност” не е просто красива и пищна дума. Както Св. Писание става свещено поради това, че е плод от непосредственото действие на Светия Дух (имаме предвид боговдъхновеността на Писанието), така и „свещено” е само онова Предание, което също е непосредствено действие на Светия Дух в Църквата. Оттук вече можем да се опитаме (при ясно съзнание за субективността на всеки подобен опит) да дадем определение и критерии за Св. Предание. Всъщност ние вече направихме това.

Свещеното Предание е духовният опит на Църквата, опитът от истинната вяра и от автентичния християнски живот. В по-тесен смисъл – Св. Предание е действието на Светия Дух в Църквата, което, на първо място, е документирано в постановленията на Вселенските събори, в догматическото и в нравственото учение на Църквата, изразено в съгласното мнение на Отците и, на второ място – съществува като даденост във вида на основите на литургичния, каноничния и пр. строеве от църковния живот. Св. Предание продължава и се осъществява във всеки християнин, стига, разбира се, той да върви по правилния път на духовния живот.

Когато говорим за „опита на Църквата” сме длъжни преди всичко да изясним, в какво се състои неговата същност. Вече говорихме, че цел и смисъл на съществуването на Църквата на земята е да води хората при Христос посредством действието на Светия Дух в Тайнствата, да посочва пътя към спасението, като преподава учението на Христос Спасителя.

Църквата живее чрез любовта към Христос и с огромна ревност за спасението на човека. Църквата е вместилище на Светия Дух, а Той е Дух на истина и свобода. Всичко, до най-малкото нещо, което Църквата съдържа в себе си – всички нейни чинове, всички обреди и молитвословия, нравствено и догматическо учение – диша чрез тази огромна любов към Бога, чрез ревността за спасението на човека, всичко това явява тази любов и щедро дарява с нея всеки човек. Именно този вечен и неизменен дух, духът на любовта, правдата и свободата, живеещи в Църквата, представляват и нейната същност. Изразът на този дух – оформянето му в едни или други форми – представлява Св. Предание на Църквата. Изхождайки от това, можем да предложим два критерия за определяне е ли една или друга църковна идеологема или църковно явление Св. Предание или не е. Ето и критериите:

1) Тъй като Един и Същият Дух е, така да се каже, авторът на Св. Писание и тъй като Той е, Който се проявява в живота на Църквата като нейно Свещено Предание, то и всяко явление, възприемано от нас в качеството на такова, трябва да се корени в Св. Писание, да му съответства, да не му противоречи.

2) Тъй като Църквата е вместилище на Светия Дух, Духа на любовта към Бога, на ревността за спасението на всеки човек, Духа на истината, свободата и чистотата – то и всяко явление, приемано от нас като Свещено Предание, трябва да бъде изпълнено от Същия този Дух. Най-ясно този Дух е изразен в Литургията, в Тайнствата, в чиновете за освещаване в Църквата.

Ако тези две условия не са изпълнени, то в каквито и да било църковни одежди да е облечена дадена идеологема или явление, каквато и давност или вкорененост в църковната действителност да има тя – тя не е Свещено Предание на Църквата, а само, да кажем, най-обикновено историческо предание или частно мнение на едно или друго църковно лице.

Да вземем, например, идеята „Москва – Трети Рим” и всичко, което е свързано с нея: месианската роля на руското царство, особеностите на руския народ и пр. Тя обаче не съответства на Св. Писание, тъй като Господ казва: „Моето царство не е от тоя свят” (Иоан 18:36). Също така у Бога няма лицеприятие – Той съди всекиго по неговите дела, а не по принадлежността му към един или друг народ или група хора. Следователно, по каквито и да било начини привържениците на „християнската геополитика” да се изхитряват да я запишат сред Св. Предание на Църквата – тази идея не е такава. Или да вземем широко разпространената идея за „сляпото послушание”, и да приложим към нея нашия критерий: „Не ставайте роби на човеци” (1 Кор. 7:23) – казва Св. Писание. И тук става ясно, че тази идея не е Свещено Предание на Църквата. Да вземем и дълбоко вкоренения в църковните среди антисемитизъм или новата дума – антиамериканизъм. Ако това явление изразява дух на ненавист, на разделение и на превъзнасяне („ние сме по-добри, ние сме руснаци и с нас е Бог, а с тях – не”) и, следователно, противоречи на духа на Църквата, то съвсем очевидно е, че – по какъвто и начин да аргументират това някои църковни публицисти – тази идея няма никакво отношение към Църквата. Така, прилагайки произволно явление към посочените критерии, определяме може ли или не може да бъде то Свещено Предание.

Това е вътрешният, така да се каже, критерий за „свещеност” на Преданието. Но има и външна страна, някакъв външен критерий. Той е свързан с формирането на Св. Предание в едни или други частни страни на църковния живот и на идеологията. Тук трябва да обърнем внимание върху степента на значимост на едни или други църковни установления, да построим йерархия на ценностите. Ние добре знаем, че Църквата има Богочовешка природа – че тя е едновременно небесна и земна, че има своята основа в Бога и, заедно с това, има историческото си битие на земята. Поради това тя съчетава в себе си две страни – неизменяемост и вечност, които изхождат от Бога и изменчивост и зависимост от историческите условия.

Към първата ѝ страна – абсолютната и неизменната – се отнасят догматическото учение за вярата и произтичащото от нея устройване на нашето спасение или – което е същото – нравственото учение на Църквата, св. Тайнства и следващите от тях основи на литургичния и каноничния строй на Църквата. Бог е неизменен; човек по природата си също не се изменя – изменят се само външните условия на живота. Ето защо всичко, което се отнася до догматическия, нравствения, литургическия и каноничния строй на Църквата не може да се променя. Всичко това съставлява, в собствен смисъл Свещеното Предание – неизменно, както неизменен е Бог, неговият Източник.

В Църквата обаче съществуват и постановления, явления, идеи, чийто източник е изменчивото земно битие. Това са частните дисциплинарни норми – едни или други външни църковни форми, като например богослужебните и монашеските, областта на разнообразните устави, формите на енорийския живот и пр. Тези външни форми са ни необходими, тъй като чрез тях се изразява и стига до нас вечната и неизменна страна от живота на Църквата – те винаги са тясно свързани. Но при цялата необходимост за нас от тези форми, на тях не трябва да бъде придавано абсолютно значение, не трябва те да бъдат догматизирани, за да не се закрива търсената от нас йерархия на християнските ценности. В различни исторически епохи тези външни форми на църковен живот са се изменяли. И Църквата свободно се е отнасяла към тях, изразявайки по различен начин – в зависимост от условията, в които е живяла – основното си и неизменно съдържание. Всичко това е отразено в историята на Църквата. За нас пък, за да различим вечното и неизменно Свещено Предание и неговите форми – отнасящи се също, разбира се, към Преданието – не само към Свещеното, но и към просто църковното, историческото – е необходимо да познаваме добре тази история.

Има немалко хора, които не разбират и не чувстват това. На тях им се струва, че Църквата е паднала на земята в деня на Петдесетница такава, каквато е сега – със своите петкуполни храмове, с иконостасите, с триъгълните си фелони, с нагръдните кръстове, със стария стил, архаичния език, акатистите и записките, с неподстриганите бради и коси, с монархическата идеология, с литийните шествия, бденията и прочее, и прочее. Такива смятат, че всичко – до най-дребното нещо в Църквата – е именно Св. Предание. Подобна гледна точка обаче съдържа в себе си опасността да доведе до точно онова, от което Господ ни е освободил: от дребнавото законничество и потапянето във външната обредност, да ни докара загуба на свободата в Христос и подмяна на духовния живот с фарисейство. И ние разполагаме с много примери от този род – когато второстепенни неща като календарния стил, богослужебният език и пр. излизат на първи план, за да скрият от хората същността на християнството и смисъла на Църквата.

И така, ето го и нашият трети критерий. За да различаваме, е ли една или друга идея или явление Свещено Предание, просто предание или дори „бабешка басня” – по думите на апостола – трябва да проведем историческо изследване и да изясним откъде идва това нещо: от неизменното и вечно устройство на Църквата или от историческите особености на нейното земно битие. Тук трябва да отчитаме, че Свещеното Предание, като такова, трябва да съответства на онези определения, които Църквата усвоява в своя Символ на вярата. Там Църквата е една, света, съборна и апостолска. Следователно и Св. Предание, тъй като е Предание на Църквата и авторитетен източник за нея, трябва да бъде също: 1) единно – общо за всички християни, от всички времена и всички места; 2) свято – да има за цел освещаването на хората, да изразява начините за това освещаване и нищо повече от това; 3) съборно – такова, по отношение на което съществува вселенско съгласие или, както е казвал св. Викентий Лерински, да бъде онова, в което „навсякъде, винаги и от всички се е вярвало” и 4) апостолско, т. е. да съдържа и да развива всичко онова, което са положили в Църквата апостолите, без да привнася в Църквата каквото и да било ново.

Ще повторя още и още веднъж: историческото изследване не ни е необходимо за да изясним, че това или онова от църковния бит е исторически младо и с високомерие да го отхвърлим, а за да можем да построим йерархията на християнските ценности, за да разберем точно какво значение в Църквата има една или друга сфера или явление от църковния живот. И да знаем това не просто за информация, а за да можем разумно и правилно да се ползваме от всичко онова, което ни предлага Църквата за спасение и за освещаване, за живот по Бога.

Ето ги и общите признаци на Св. Предание: съответствие на Св. Писание, на духа на Църквата и на исторически проследимата неизменност, непоклатимост, основаваща се на вечната, на неизменната Божествена страна в църковния живот. Всичко това звучи твърде общо и изисква от нас собствени усилия за изясняването му. Има и по-близки, и по-конкретни неща в Църквата, на които традиционно се присвоява значението на Св. Предание. Това са, както вече казахме: 1) основите на литургичния (на богослужебния) живот на Църквата, 2) постановленията на Вселенските събори и 3) съчиненията на св. Отци.

1. Св. Предание лежи в строежа на основите на църковно-богослужебния живот, на начина на извършване на Тайнствата и на освещаващите чинове в Църквата. За това пише св. Василий Велики в своето Правило 91: „От съхранените в Църквата догмати и предания, някои имаме от писмени свидетелства, а други сме приели… в тайна… от Апостолското предание; и едните, и другите обаче имат еднаква сила за благочестието… Например, кой е учил писмено ония, които полагат надежди в името на нашия Господ Иисус Христос, да се осеняват със знака на Кръста? Кое писание ни е учило при молитва да се обръщаме на Изток? Кой светец ни е оставил писмено думите за призоваване (на Светия Дух) при претворяването на хляба и за благославяне Чашата на Евхаристията? … Също така, въз основа на кое писание благославяме и водата за кръщение, и елея за помазване, … ако не въз основа на замълчаването и тайното предание?”. По този начин Църквата изповядва, че основите – не частните исторически форми, а именно основите на литургичния живот, т. е. освещаването на хората (преди всичко в Тайнствата) са ѝ дадени чрез устно Апостолско предание. В което се проявяват светостта и апостолския характер на Църквата.

2. Св. Предание – действие на Светия Дух – са и постановленията на Вселенските събори, и приравнените от самата Църква с тях правила на поместните събори и на св. Отци. Тези постановления са двояки – догматически и канонично-дисциплинарни. Що се отнася до вторите, то исторически обусловените неща, които днес са изгубили своето значение, ни навеждат на мисълта, че дисциплинарните канони също в някаква степен трябва да бъдат исторически проанализирани и да се приемат в качеството на Свещено Предание не в пълния си обем – за нас някои от тях са несъществени. От онези канони, например, които регулират отношенията на епископите с императора, се взема само принципът на взаимодействие на църковната със светската власт, но не и конкретното им съдържание. Или забраната християни да се лекуват при лекар, който е евреин – на практика в наше време тази забрана не се съблюдава; тази историческа ограниченост вече е преодоляна от човешката мисъл. Или пък канонът, разрешаващ пострижение в монашество след 10-годишна възраст – едва ли е възможно това да се прилага и днес. И още – според каноните, сроковете за отлъчване от Причастие за тежки грехове е до 20 години. Ако обаче прилагаме тези канони днес, то вместо покаяние, хората просто ще се отвръщат от Църквата, ще я напускат. В наши дни тези норми не работят, но когато са се появили, са били нужни на Църквата, защото в резултат от нейното одържавяване в нея били навлезли много хора, станали християни само формално, по конформистки съображения; така че, за да предотврати своята профанация, Църквата е и приела тези толкова дълги срокове за отлъчване.

Вън от контекста, много от каноните се превръщат в мъртва буква, в абстракция и ние трябва да ги употребяваме не сляпо, не формално, но да изясним причините за тяхното възникване, степента на тяхната – така да се каже – вечност, вкоренеността им тъкмо във вечното, в извънисторическото устрояване на Църквата и да действаме преди всичко в духа на Евангелието. Следователно, по същия начин – както и в литургичната сфера на Църквата – в качеството на Свещено Предание приемаме не буквално всички дисциплинарно-канонични устави, а техните основи, техните принципи. Колкото пък до догматическите постановления на съборите, те, според самосъзнанието на Църквата, са непосредствено действие на Светия Дух и затова са неизменни, непоклатими. В това се проявява единството и съборността на Църквата.

3. Творенията на св. Отци. Това е най-богатото, най-обширното наследство на Църквата. Условно можем да го разделим на две части: а) догматически съчинения и б) нравствено-аскетически.

За да можем да наричаме едно или друго догматическо съчинение на Отците Св. Предание е необходимо то да е прието в това качество от цялата Църква – да е налично т. нар. съгласие на Отците (consensus patrum), по аналогия с начина, по който целокупно се възприема Св. Писание, необходимо е, щото всички Отци, изказвали се по един или друг въпрос на вярата, да са мислили еднакво. При наличието на това условие подобни съчинения се превръщат в най-авторитетно Свещено Предание. Примери за казаното са съчиненията на отци като – Василий Велики, Атанасий Велики, Григорий Богослов, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин и други. Ако пък дадено догматическо мнение на някой от Отците не се приема от пълнотата на Църквата, то остава частно богословско мнение на дадения свети отец, но не и Свещено Предание. Пример за това са някои от творенията на св. Григорий Нисийски.

Нравствено-аскетическите пък творения на св. Отци са за нас съкровищница на духовния християнски живот, указания по пътя към спасението. От тези творения ние се учим на ежедневно християнство, на правилна вътрешна нравствена дейност, борба с греха, със страстите, с падналите духове. Това учение обаче ще бъде успешно само ако не пренасяме сляпо си външни форми от живота на древните отци-подвижници, техните външни и вътрешни подвизи, а изследваме защо и как този или онзи отец е постъпвал в един или друг случай, как той по евангелски е решавал за себе си конкретните ситуации в своя живот. Особено нужен при изучаване на аскетическата писменост е трезвият подход, изясняването на контекста на това или онова наставление – длъжни сме да помним, че всеки от Отците пише за себе си, за опита от своя собствен живот, за своя път към Христос и този опит трябва да пренасяме върху себе си винаги с голямо внимание. По аналогия с литургичната и с каноническата сфера на църковния живот, в качеството на Свещено Предание тук виждаме да изпъкват основите, началата на християнската нравствена деятелност, но не и конкретните форми на спасението на този или онзи светец. Ако не разберем това, няма да имаме и автентичен, свой духовен живот, а ще пребиваваме в мечтателната сфера на подражанието на авторитетите.

Колкото до Житията на светците, трябва да се каже, че не всяко от тях разказва за реални обстоятелства от живота на един или друг светец. Нерядко те представляват църковна поезия, когато зърното истина – това, което е било в действителност – бива доукрасявано и допълвано с различни прибавки, и – поради едни или други причини – често въобще се изгубва. Понякога в житията проникват и езически, митични елементи от „народния епос”. Затова едно или друго от агиографската литература може да бъде отнесено към Св. Предание само опосредствано – подир проверка на историческата му достоверност.

И така, накратко разгледахме източниците на Св. Предание. Нека сега обобщим. Виждаме, че няма точно определение за Св. Предание. То може да бъде само описано с помощта на изтъкнатите критерии, а именно: 1) да съответства на Свещеното Писание, 2) да съответства на духа на Църквата и 3) исторически да може да бъде извеждано до вечното устрояване на Църквата – до единството, светостта, съборността и апостолския характер на Църквата. Само че отговарящото на всички тези критерии не е така много. Това е догматическото и нравственото учение на Църквата, това са основите на нейните литургичен и каноничен живот. Така например, начинът за извършване на тайнството Кръщение представлява Свещено Предание. Свещено Предание са още и догматът за иконопочитанието, и учението за посмъртното вечно въздаяние, и учението за това как да избегнем тъжната участ и да се приобщим към блажения живот. А ето, например, и историята за това, как апостол Лука бил нарисувал 70 икони на Божията Майка – това е просто църковно предание, но не и Св. Предание. Също както, да кажем, посещението на Божията Майка на Атон, боядисването на пасхалните яйца в ръцете на св. Мария Магдалина и много-много друго. Всичко това са достопочтени древности, но не са Св. Предание, тъй като не удовлетворяват критериите за това.

По същия начин не могат да бъдат Св. Предание и поместните църковни обичаи. Св. Предание задължително трябва да отговаря на качеството вселенскост, съборност, а поместните обичаи, при цялото ни уважение към тях, са само частности от живота на една или друга поместна църква, но не и на Вселенската църква. Необходимо е въобще, по думите на Владимир Н. Лоски, да различаваме самото Св. Предание – като някакъв непрекъснат в Църквата, тайнствен проводник на съобщаваната на нейните членове от Светия Дух истина – от паметниците на Преданието.

Редом с всичко това обаче, съществуват и просто басни, дрънканици, измислици и езически легенди, проникнали в църковна среда. Медните или Ябълковите Спасове,[1] забраната да се яде каквото и да било, което е кръгло, на Усекновение,[2] поверието, че на Благовещение „птица гнездо не свива”,[3] предаването на свещ само през дясното рамо и много-много още… И всичко това за мнозина е Предание на Църквата! Често учението на Светите отци се подменя, приписват им се неща, които те никога не са казвали. Така например, нерядко се проповядва, че „според учението на св. Отци има три признака за края на света: 1) напускане на Света Гора от Иверската икона на св. Богородица, 2) прекратяване слизането на Благодатния огън и 3) изсъхване на Мамврийския дъб”. Тук виждаме желание, в качеството на Предание на Църквата да бъдат изтъкнати изцяло недостоверни и частни неща. Църквата не учи нищо от това. Никой от св. Отци не е писал това. За сметка на това всички те, в съгласие, са писали как да подготвим своята душа за Царството Божие. За дъба, иконата и огъня, и за други подобни неща обаче не са писали. И днес ние затова се ориентираме кое е и кое – не Свещено Предание, за да не подменяме истинското, действителното Св. Предание с истеричност, апокалиптика, езичество, измислици, примитивизми и „благо-глупости”, които, за съжаление, сега са разпространени повече от здравото разбиране на църковното учение.

В заключение ще разгледаме още един въпрос: кой е пазителят на Св. Предание, кой е негов гарант? Кой го предпазва от проникването в него на чужди елементи, кой е, който следи за неговата чистота? Древната Църква не е поставяла този въпрос – за нея християнският живот не се е нуждаел особено от рамки и определения, а е бил просто живот в Бога. С времето, с постепенната загуба на остротата и яснотата на църковното съзнание е възникнал и въпросът за „опазването” на Преданието. В Латинската църква, която е склонна всичко схоластично да систематизира, въпросът е решен така: гарант за непогрешимостта на Преданието е Римският папа – когато говори ех саthedra (в това собствено е, всъщност, и смисълът на догмата за папската непогрешимост, а не в личен план).

В борбата си с папството православието е противопоставило друг възглед, който е изразен в Посланието на източните патриарси от 1848 г., че пазител на Преданието е църковният народ, т. е. самото тяло на Църквата. Това мнение обаче се нуждае от едно съществено допълнение, тъй като в този непосредствен вид изобщо не е вярно. Тъй като сам по себе си народът по никакъв начин не може да бъде пазител на Преданието на Църквата. В никакъв случай, изяснявайки какво е Предание на Църквата, не трябва да се апелира към църковния народ – с други думи, към църковното обществено мнение към дадения момент – без да се отчита факторът, за който ще кажем по-долу.

Работата е там, че тъкмо народът е стихията, която размива Преданието и която влива в него силната езическа струя (старата дума за народ е „език”). Само по себе си народ е размито понятие. Та нали същият този народ излиза и в ересите, и в разколите. За Църквата понятието народ е вторично и условно. За нея съществуват преди всичко и главно личности, които вече на втори план органично се съчетават в Тялото Христово. Ако народът беше пазител на Преданието на Църквата, то в нея щяхме да имаме само панихиди с водосвети и акатисти, поменици за здраве или упокоение, обреди, стояния[4] с литийни шествия против еди-какво-си и толкова. Нямаше да има Тайнства, а вместо тях щеше да има „бяла магия”. И най-важното – нямаше да има собствено религиозен живот, защото на „народа” му трябва да е добре тук, така че религията, т. е. връзката с Бога, за „народа” не е цел, а средство.

Пък и самото църковно устройство противоречи на това мнение. Ако пазител на Преданието беше църковният народ, то защо е тогава Богоустановеното пастирство? Та нали пастирите са необходими именно за това – за да учат Божия народ на истините на вярата и благочестието. Следователно, според разбирането на Църквата народът е този, който получава Преданието – в процес на, така да го кажем, обучение, научаване, и не е логично да бъдеш изконен притежател или пазител на нещо, на което се учиш и което тепърва започваш да придобиваш.

На практика точно тази гледна точка и води до това не пастирите на Църкават да пасат паството, а паството да натрапва на пастирите собственото си виждане за това що е християнство (същите тези Медови и Ябълкови „Спасове” са пример точно за това, но от амвоните не се проповядва достатъчно против тези и подобни на тях кощунствени езически наименования на църковните празници). И в наше време ние виждаме тъкмо съпротива и недоверие на „народа Божи” против Свещеноначалието. Ако пък пастир или архиерей – противно на разпространените около-църковни мнения – заговори със здравите думи на църковното учение, „народът” лесно може да го причисли в групата на модернистите, отстъпниците и еретиците, при това с леката ръка на съмнителното пророчество, приписвано на преп. Серафим („архиереите ще се онечестивят…”). Също така, мнозина от този „народ” не приемат (все още не открито, но на практика), дори и съборни, синодни определения (за ИНН,[5] за младостарчеството). Понякога в историята на Църквата се е случвало само неколцина (преп. Максим Изповедник, папа Мартин) да се подвизават в правата вяра, а целият църковен народ (при това уж по-църковен от сегашния) да поддържа ереста.

Не трябва също така и да се апелира към съществуващия църковен бит. Ето, ние с вас говорим за вътрешното съдържание на Църквата и за външните форми, и винаги подчертаваме, че формите са вторични. Това обаче не означава, че те са несъществени, безразлични или оставени на произвола на частни лица. Не! Формата е онова, в което в собствен смисъл се облича идеалното съдържание. И църковните форми са съвършено адекватни на изразяваното от тях съдържание. Разбира се, и богослужебните устави, и каноните на Църквата трябва на всяка цена органически, духовно и в евангелски дух да отчитат времето, в което Църквата живее сега (например, отслужване на новогодишния молебен на гражданската Нова година, по-смекчена употреба на каноните – не отмяна, а просто друг начин на прилагането им). Това обаче още не означава, че тези устави и канони трябва произволно, без съборно решение на Църквата, да бъдат извращавани и потъпквани. В наше време, – което не означава, че в други времена не е било същото – нерядко в традиция, в предание се превръща самото нарушаване на устава и каноните (отслужването на Утринна вечерно време, акатистите на всенощното бдение, пасиите,[6] погребението на Божията Майка, монашеския постриг без необходимите изпитвания, ранните ръкоположения и още, и още). Всичко това ясно свидетелства, че не трябва да се обръщаме нито към народа, нито към църковната реалност като към пазители на Св. Предание.

От друга страна обаче, твърдението, че пазител на Св. Предание е църковният народ не е и съвсем невярно, но – както вече казахме – при отчитането на един фактор. Този фактор е следният:

Истински, автентичен и единствен пазител на Свещеното Предание е Дух Свети, т. е. Сам Бог, и самата Църква. Без Светия Дух, без Бога, без Христос, хората са нищо: „Всеки човек е лъжа” (Пс. 115:2). Оставен сам на себе си, човекът може само да развали всичко, което е в Църквата, да го омърси и изврати. Църквата е пазена от Светия Дух и Той е Гарантът на нейното Предание. Дух Свети обаче не е абстракция, Той не е някъде там, в паралелното пространство, и не съществува в книгите – Той живее в сърцата на хората. И смисълът на християнството е в придобиването на Светия Дух – в това, щото Той да се всели в нас и, както казва Писанието, да пребъдва с нас, да му дадем място да действа в нас.

В този смисъл и само с тази уговорка – само с уговорката, че не просто народът, а християните, които носят в себе си, които придобиват Светия Дух – за тях може да се говори, че са пазителите на Преданието. Всъщност, самите те са Свещеното Предание, неговото осъществяване. И отново – това не е някакъв абстрактен народ, а органичното единство от истински християни, чийто чувства са научени да различават добро и зло (Евр. 5:14). Мнозина смятат, че Светият Дух действа някак си „покрай” християнската личност – та нали всички сме немощни, грешни, какъв ти там Свети Дух! В църковните структури Той действа някъде другаде и по друг начин – автоматично, мистично. Не – в Църквата няма такова нещо! Бог никога не действа автоматично, формално, все едно че е дължен да се подчинява на църковната форма сама по себе си; това е латинско учение (тук не става дума за не-действеност на тайнствата и освещаващите чинове в зависимост от достойнството на техния извършител; въпросът е друг – говорим за „всекидневния” духовен непосредствено-реален живот). Винаги в Църквата Бог действа съ-творчески – в синергия, в съдействие с човека – с неговите лични духовни усилия, с неговия вътрешен религиозен живот, с неговата свобода; не насилствено и никога „покрай”. Ето това е, на което обръщам особено вашето внимание.

Говорихме за Св. Писание, за Св. Предание и (надявам се) видяхте, че те – с други думи животът на християнина в Църквата – не са в това, че правиш нещо определено или че в нещо се заставяш да вярваш и „машинката е заработила” – ето го Писанието, ето го Преданието, ето това е необходимо, онова не, и нещо там мистично се извършва от само себе си и в което за мен е по-добре да не навлизам, тъй като аз съм и грешен, и недостоен, и вляза ли, ще изпадна в прелест и в гордост, и прочие… Не! Бог иска от нас действие, лично духовно усилие, насочено към това, преди всичко да разберем и видим действието на Светия Дух в Църквата, и да се приобщим към Него. Това пък изисква от нас преди всичко голяма отговорност, лично творческо религиозно вътрешно действие. Всеки християнин е отговорен за Църквата – е казвал св. Йоан Сан-Франциски. Така е и устроена нашата Църква – всичко в нея е предназначено за това и само за това, да може човекът – не народът, а на първо място аз – да намери Бога, да придобие Христос, да се приобщи със Светия Дух. Заради това е тайнството, заради това е Св. Писание, за това говори и това именно представлява и Свещеното Предание.

За човека обаче сякаш не е лесно да го разбере – наистина, „тесен е пътят и тесни са вратата”, които водят в Царството Небесно, което е вътре в нас (Мат. 7:13; Лука 17:21). Тежко е бремето на свободата и отговорността и често хората подменят свободата с куп външни правила, а отговорността – с лъжлив мистицизъм, автоматизъм и формализъм и, по думите Господни, сами не влизат, но и на влизащите пречат (Лука 12:52). Но само осъзнали тази наша лична отговорност за Църквата пред Бога, само почувствали, само разбрали я, можем да станем истински християни – онзи народ Божи, за който говори ап. Петър: „И вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа… род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий” (1 Петр. 2:5, 9-10; срв. Мат. 16:18). И само в този смисъл, само отчитайки действието на Светия Дух и личната отговорност на всеки отделен християнин, може да се говори за църковния народ като за пазител на Свещеното Предание.

Ето това е вкратце и съвсем схематично за Свещеното Предание. Всеки пункт тук може да бъде разглеждан подробно и до безкрай. Опитахме се да кажем само главното.

Превод: Борис Маринов



 

Игумен Петр (Мещеринов) „О Священном Предании” – В: Киевская Русь (бел. прев.).

[1] Руски народни обичаи, свързани съответно с първия ден на Богородичния пост (1/14 август) и празника Преображение Господне (бел. прев.).
[2] Празника „Отсичане главата на св. Йоан Кръстител” (бел. прев.).
[3] Цялото поверие гласи „птица гнездо не свива и девица коси не плете” (бел. прев.).
[4] Буквално „стоене” – термин в руската църковна традиция, отразяващ продължителното стоене прав по време на богослужебно последование или молитвено бдение, напр., т. нар. Мариино Стояние – народно наименование на продължаващата между пет и седем часа Утринна в четвъртъка на Петата седмица от Великия пост, с четене Канона на св. Андрей Критски и житието на св. Мария Египетска (бел. прев.).
[5] „Идентификационный номер налогоплательщика”, т. е. Идентификационен номер на данъкоплатеца (бел. прев.).
[6] В Руската православна църква пассия е богослужебно последование, извършвано в неделните вечери от Великия пост, на което се четат евангелските откъси, разказващи за страданията на Христос (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9x9xx 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме