В глобализиращия се свят, който става все по-малко човечен, в условията на разпадане на империите, размиване и упадък на националните култури, унищожаването на традиционните връзки между хората и народите, за човека става все по-необходимо да намери нещо здраво, на което да може да се опре, за да съхрани хранещите го корени на народния живот. Хората, които обичат своята история, гордеят се с нея, които болезнено преживяват днешния период на разбиване на националните устои, които желаят доброто и разцвета на своята родина, се обръщат към Православната църква с нейните вековни традиции, здрав консерватизъм, с нейната огромна историческа роля в изграждането на държавата, консолидацията на нацията и, водени от горните подбуди, влизат в Църквата. Как да въцърковим тези хора? Това не е никак лесна задача. Ако във вече разглеждания случай, когато хората влизат в Църквата, ръководени от „битови съображения”, все пак е налице някакво макар и замъглено, но очевидно религиозно чувство, във втория случай може въобще да липсва религиозен импулс. Ако в търсенето на „решение на проблемите” човек все пак изхожда от макар и житейски, но все пак видими и реални неща, то тук мотивацията на хората се основава в голямата си част на митове, идеологеми и подмени. Преходът от битовите проблеми към жаждата за Божието царство при правилно обяснение от страна на Църквата може и да не бъде твърде труден. Но в този случай на въцърковяване имаме по-тежка задача – за болезнената преориентация на човек от земното към небесното, от политическото към нравственото, от плътското и падналото към духовното. Почти всяка истина от която и да е област в църковния живот удря на камъка на националната, патриотарската (или някоя друга) идеология.
Веднага трябва да кажем, че нашата съществуваща катехизация не само не се справя с тази задача, но даже не си поставя такава цел. Напротив, по всякакъв начин подкрепя национално-патриотическото митотворчество. В проповедите, от амвоните, на всякакви конференции, кръгли маси, симпозиуми и в частни разговори, в книги, църковни вестници, списания и радиопредавания звучи един и същ постоянен мотив: църковността трябва да включва задължително патриотизма, държавничеството, борбата против глобализацията, „така наричаните” права на човека, противодействие на либералния индивидуализъм, западната цивилизация, отстояване на своята особена „православна цивилизация” и други подобни. Хората биват призовавани да се върнат към „вярата на отците”, да се приобщят към нашата историческа традиция, да подчинят себе си на православната съборност, за герои и образци за подражание се издигат хора, способствували по един или друг начин за „величието на Русия” и т. н. и т. н. Няма да се спирам подробно на тези призиви, само ще отбележа, че тяхното внимателно разглеждане в светлината на Евангелието и истинската църковност доказва тяхната очевидна несъстоятелност. Вярата на нашите бащи е комунизмът, гонението срещу Църквата, построяването на „Божието царство” на земята, но без Бога. Историческите традиции за християнина имат значение само от гледна точка на спазването на заповедите на Христос в техните рамки. Съборността не означава казармен дух, маршируване под строй с хоругви, когато човек е длъжен да мисли по частни и обществени проблеми, така както мислят всички. Съборността е съединяване на хората в Христос (а не в каквото и да била идеология), което е невъзможно без християнско уважение към личността, към всеки човек. Героите, които са допринесли за величието на Русия, могат да бъдат почитани от Църквата като авторитетни образци само, ако са били истински християни, а не (както е в повечето случаи) хора, които не отговарят не само на християнския, но и на общия нравствен идеал... Заменянето на катехизацията с политиканство е болест на нашия съвременен църковен живот.
Главният резултат на тази подмяна е, че истинско въцърковяване на тези хора не настъпва. Политиканстващата „катехизация” първо, създава у хората погрешна представа за Църквата и за християнството – а именно, че те съществуват, за да осигуряват земно благополучие на нацията, имат най-вече допълваща ценност. Второ, у човека се възпитават напълно нехристиянски качества: ненавист, глупост (защото всеки национализъм е ненавист и глупост), агресия, превъзнасяне, лицемерие, нравствен релативизъм и т. н. Трето, извършва се измама: убеждават човека, че след като е руснак, то той е православен, докато всъщност той може да е много далеч от Христос и православието. И когато житейските превратности изправят такъв човек лице в лице с тази истина, той се оказва в трагично и безизходно положение. Четвърто, попадайки в Църквата, ура-патриотите развиват бурна пропагандна дейност на неща, които всъщност са периферни за Църквата, развиват крайна нетърпимост към хората, които мислят по различен от техния начин. И пето, заради нас името Божие се хули между езичниците (Рим. 2:24), защото в очите на външните Църквата често изглежда поради тези неща твърде недостойно.
Как да се справим с всичко това? Преди всичко, трябва да разберем, че църквата е Царство не от този свят (Иоан 18:36). В светлината на тази истина въцърковяващият се човек трябва решително да се откаже от националистическата идеология и да внесе значителни корективи в представите си за патриотизъм. На катехизаторите трябва да се подчертава, че Църквата по своята природа е вселенска, че е обърната преди всичко към личността, към индивидуалността, а след това, на втори план, от тези личности се формира Божият народ (който съвсем не е тъждествен с нацията). Че задачата на Църквата не е да обезпечи земното съществуване на хората, но да ги въведе в реалността на Божието царство, пътят към което е спазването на Божиите заповеди, а не каквото и да е „държавно строителство”. Но ще ми възразят: „Но Църквата винаги е благославяла патриотизма!” Да, благославяла го и ще го благославя, но не безусловно, а само при задължителното условие, че любовта към родината, служението на родината е осъществяване на дело на Христовата заповед за любов към хората, а не гръмки думи, митове и агресивно превъзнасяне над другите. Това съвсем не означава, че Църквата отрича здравото национално чувство, грижата за земното отечество и т.н. Не ги отрича, но ги възприема все пак като реалност на падналия свят, с който Църквата е свързана по силата на своя земен живот, съзнавайки, че тези неща няма да имат място в Небесното царство, и следователно, тяхното значение на земята е относително. Наистина, Църквата създава култура, оказва благотворно въздействие върху всички сфери на човешкия живот, но това е някакъв „страничен ефект” в живота на Църквата, а съвсем не нейно същностно предназначение.
При въцърковяването на хората, влезли в Църквата по национално-патриотични съображения, трябва рязко да се отграничи Църквата от идеологическата и политическа сфера на живота. Първата задача на катехизацията тук (както и в случая с „битовото” християнство) е човек да се преориентира от политическите съображения на своя порив към лична религиозна мотивация да се търси истината. Патриотизмът и възраждането на Велика Русия са прекрасни неща, но нека те вървят по своя ред. Църквата е тук за нещо различно. Православната църковност противопоставя самохвалството на виждането на своите недостатъци и действено покаяние. Превъзнасянето – на разбирането, че Богу са еднакво скъпи всички хора и народи. Ненавистта – на осъзнаването на истината, че пътят на Църквата е Христовата любов. Желанието всички да бъдат насила направени православни – на евангелското уважение към свободата на човека. Още веднъж ще повторя: че днес това е много трудна задача. Повечето днешни пастири и катехизатори не са готови за това и разпиляват много енергия, която може да бъде насочена към друго, да разпространяват патриотарски и националистични настроения сред вярващите. Към това се прибавя и притеснението, че много активни хора ще се оттеглят от църквата, когато чуят евангелското учение за любовта, истината и свободата („аха, значи такива неща проповядвате тук, докато Русия се руши, а световната конспирация върши геноцид над руския народ...”) и затова проповедта трябва да е такава, каквото на тях им харесва. Но тук ще дръзна да кажа, че здравето на Църквата е за предпочитане пред привличането в нея на хора, чужди на нейния дух. Да си спомним, че Господ съвсем не търсел голяма бройка на учениците Си и даже им казал, когато думите Му влезли в противоречие със „земния здрав разум”: „Не искате ли и вие да си тръгнете?” (Иоан 6:67). Нашето дело е да свидетелстваме за Църквата такава, каквато тя наистина е. А човек нека сам решава – харесва ли му Христовото учение или не, иска ли да го следва или ще остане в плена на земните си илюзии. Заради количеството на паството Църквата в никакъв случай не бива да подхранва човешките страсти.
(следва)
Превод: Златина Иванова
