Размишления за патриотизма

За начало ще изсипя пред читателя куп въпроси. Не съм ги измислил. Бидейки сътрудник на Патриаршеския център за духовно развитие на децата и младежите при Данииловия манастир, работя, като правило, със съвременни млади хора – студенти от московските (и не само московските) висши учебни заведения, които ме питат почти на всяка среща: отец, а как да… и нататък следват въпроси. Ето ги и тях:

Сега много говорят за патриотизма и възраждане на патриотичното възпитание. Какво обаче представлява патриотизмът? Любов към отечеството, разбира се, но какво точно да обичаме? Мама и татко? Мястото, където съм се родил? Града, в който живея, където са моите родственици и са живели предците ми? Родния език? Отечествената култура? Горите, реките и полетата? Правителството, което не се грижи за своя народ? Милицията, която не ни защитава? Скинхедите? Армията, в която е страшно да дадеш детето си? Коя Русия да обичаме: тази на преп. Сергий Радонежки и патриарх Тихон, на Пушкин, Менделеев и Шостакович или другата – на Малюта Скуратов, на Ленин, на Демян Бедни? Родината изисква от нас да обичаме себе си… Самата тя обаче, на всяка крачка проявява нелюбов към нас. И какво да правим? Как, накрая, към всичко това се отнася Църквата, какво, от нейна гледна точка, представлява патриотизмът? И т. нат., и т. нат.

Какво да правим? Да пропъдим всичките тези въпроси ли? Да кажем на младите хора, които са нашето бъдеще и нашата надежда: аха! ето!! западната пропаганда вас ви е развратила!!! Нали обаче с това няма да разрешим тези въпроси. На тях трябва да им се отговаря веднага, щом се появяват, а не да бягаме от тях.

Как обаче да отговорим? От каква гледна точка да разгледаме тези проблеми? За нас това е съвсем ясно. Нали сме християни, че и повече – православни християни, т. е. тези, които с най-голяма пълнота, точност и вярност към Евангелието имат истинското Богопознание, които го пазят и живеят съобразно него. След като сме християни, ние не можем да оценяваме което и да било явление или факт от друга гледна точка, освен от християнската, от евангелската. Ако сме православни, то ние непременно трябва във всяко жизнено явление да търсим Царството Божие и неговата правда (срв. Мат. 6:33). За християнина правдата е над всичко: „Блажени гладните и жадните за правда” (Мат. 5:6). И ако оценяваме каквото и да било не от гледна точка на Христос, то сме не само неправославни, но и въобще никакви християни. От този общ принцип на отношение към живота по никакъв начин не трябва да се изключва и патриотизмът. Още в края на 19 век великият руски философ Владимир Соловьов е отбелязвал, че мнозинството от съвременните нему разговори върху патриотизма изхождат оттам, че той представлява някаква самодостатъчна ценност, която поради това не следва да бъде подчинявана на абсолютната нравствена (а за Владимир Соловьов това е равно на християнска) оценка. Признавайки нравствеността за необходима в личния живот, патриотите, критикувани от Соловьов не са я смятали за задължителна по националните въпроси. Удивителното е, че на същото обръщат внимание и съвременните млади хора, с които ми се случва да беседвам на тези теми, и които не са чели Соловьов.

Нека се разберем – какво е това патриотизмът от църковна гледна точка и какъв следва да бъде той? Любовта към отечеството е естествено чувство, подобно на любовта към родителите. Оттук, между другото, веднага се виждат две любопитни неща: 1) нека си представим човек, който изключително много и пищно говори на всеки ъгъл колко много обича своята майка и своя баща, колко те са му скъпи и др. под., при което да добавим за пълнота на аналогията, че неговите майка и баща живуркат в нищета; нима в подобно пъчене здравото нравствено чувство няма да заподозре очевидната подмяна на естествените човешки качества? 2) може ли да се възпитава любов към родителите? Не е ли обратното – нима произволен образователен процес не предполага любов към родителите, като даденост, нима не се основава на нея? За подкрепа, за укрепване на тази любов към родителите е необходимо още нещо – любов и на родителите към децата – любовта винаги е явление двустранно, взаимно. Не е ли шумният призив за любов към себе си само демонстрация на отсъствие на любов към онези, към които е обърнат? Ще оставим впрочем на читателите да решават тези въпроси.

И така, патриотизмът е нашата естествена любов към родината ни. Какво обаче представлява тази любов от християнска гледна точка? Длъжен ли е човекът да обича родината си само защото му е родина? Трябва ли да бъде обичано каквото и да било по причина, че е свое, родно, отечествено? За християнина отговорът е ясен: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека” (1 Иоан. 2:15-17). За християнина родината е на небесата: там е „нашето живелище”, откъдето очакваме и Спасителя – нашия Господ Иисус Христос (Фил. 3:20). „Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3) – защото ние, съгласно Неговото обещание, очакваме новото небе и новата земя, където обитава правдата (2 Петр. 3:13). „Всички тия умряха с вяра, без да получат обещанията, а само отдалеч ги видяха и се увериха, приветствуваха ги и изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята; защото ония, които тъй говорят, показват, че търсят отечество. И ако бяха имали на ум онова отечество, от което бяха излезли, щяха да имат време да се върнат; но сега желаят по-добро, сиреч, небесно; затова и Бог не се срами за тях да се нарича техен Бог: защото им приготви град” – ето така за ветхозаветните праведници пише ап. Павел (11:13-16) – „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14). За отношението на християнина към земното отечество Църквата говори с устата на неизвестния писател на авторитетния древен църковен паметник „Послание към Диогнет”: Християните не се различават от останалите хора нито по своята страна, нито по език, нито по житейските си обичаи. Те никъде не населяват особени градове, не употребяват никакъв необикновен говор и водят живот, който с нищо не се отличава от останалите. Само че тяхното учение не е плод на мисълта или човешко изобретение на хора, търсещи новости; те не са привързани, подобно на всички останали, към което и да било човешко учение. Обитавайки обаче и в елинските, и във варварските градове – на който както се е случило – и следвайки обичаите на техните жители по отношение на дрехи, храна и всичко останало, те разкриват удивителен и действително невероятен начин на живот. Те живеят в своето отечество, но като пришълци – във всичко участват като граждани и всичко търпят като чужденци. За тях всяка чужда страна е отечество и всяко отечество – чужда страна… В плът пребивават, но не живеят плътски. На земята са, но са небесни граждани. Спазват постановеното от закона, но смятат живота си за превъзхождащ всички закони… С една дума – това, което в тялото е душата, за света е християнинът. Душата е разпространена по всички членове на тялото – и християните са по всички градове по света. Макар и да обитава в тялото, душата не е телесна – така и християните живеят в света, но не са от света… Душата е заключена в тялото, но сама съдържа тялото – така и християните, заключени в света, като в тъмница, сами опазват света. Безсмъртната душа обитава в смъртното жилище – така и християните обитават, като пришълци, в тленния свят, очаквайки своето нетление на небесата… Така славно е положението, в което ги е определил Бог и от което те никога не трябва да се отказват. Църквата, дори да съществува като поместни национално-териториални автокефалии, определя сама себе си като вселенска, т. е. такава, в която няма ни елин, ни юдей, ни обрязан, ни необрязан – варвар, скит, роб, свободен, но „всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:11).

Виждаме, че любовта към земната родина не е нещо, което изразява същността на християнското учение, нито влиза в него като непременна и задължителна част, без която християнинът не е християнин. При все това, преминавайки през историческото си битие на земята, Църквата по никакъв начин не е противник на патриотизма – като здраво и естествено чувство на любов. Друга работа е, че Църквата не възприема нито едно естествено чувство като нравствена даденост, тъй като човекът е същество паднало и неговото чувство, – дори такова като любовта – когато е предоставено самò на себе си не излиза от състоянието на падение, а в религиозен аспект дори води към езичеството. Църквата приема и благославя което и да било естествено чувство не самò по себе си, а като задача, при условие че е проникнато от благодатта на Светия Дух, при условие на неговото християнизиране. От евангелска гледна точка любовта към каквото и да било – сама по себе си – не е нещо самоценно. „Ако някой дохожда при Мене, – казва Господ – и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:26). Така че нравственото и духовното достойнство на любовта зависи не от нея самата, а от предмета ѝ (мнозина, например, беззаветно обичат греха). За християнина пък единственият изключителен предмет на любовта е Господ. Дори любовта към ближния не е самоценна – заповедта да обичаме ближния е само подобна на първата и най-голяма заповед: да обичаме Бога (Марк 12:31) и, според твърдението на преп. Макарий Велики, може да се осъществява само при условие и според мярата на изпълнението на тази първа заповед. Главната и изключителна грижа на Църквата е приобщаването на човека към Христос и всички нейни проявления и действия в социалната, културната и обществената сфера, макар да докосват целия обем на човешкия живот, да влияят върху него и да го изменят, имат собствено църковно, християнско и духовно значение само доколкото изпълняват или поне способстват за изпълняването на тази единствена задача на Църквата. Църквата, например, благославя семейния живот, но не за да могат хората да съзиждат съвместен живот, да раждат и възпитават деца и т. нат. – всичко това те съвсем успешно могат да осъществяват и без нея. Не дори и заради това, щото „детето да не боледува”, „да не го урочасат”, мъжът „да не хойка” и др. под. Всички тези „религиозни потребности” би удовлетворил и произволен екстрасенс. Църквата благославя съзиждането на домашна църква, разкриването във всички проявления на живота на обратните на падналостта ни действия на Светия Дух и, в крайна сметка – безсмъртието, живота ни с Христос във вечността.

Същото е и с патриотизма. По същия начин Църквата не може да признае това явление от живота на падналия свят за абсолютно и за самоценно. Патриотизмът има своето достойнство от християнска гледна точка и получава църковен смисъл тогава и само тогава, когато любовта ни към родината представлява деятелно осъществяване – по отношение на нея – на Божиите заповеди. От това следва, на първо място, че той по никакъв начин не може да включва в себе си ненавистта, ксенофобията, превъзнасянето на собствената нация пред останалите и др. под., тъй като всяка ненавист е грях. Второ, не можем да разглеждаме „ползата за страната” абстрактно, откъснато от конкретните хора, живеещи в нея, тъй като Божиите заповеди могат да бъдат изпълнявани само по отношение на хора, а не на държавни институции, идеологически схеми и т. н. Затова и Църквата не е и не може да е идеологически инструмент за патриотично възпитание на населението – не може да благославя никакви национално-обществени, а още по-малко политически, форми сами по себе си, а само тяхното християнско служение на хората.

Неразбирането на това води до невярно възприемане на Църквата. В рамките на светоглед, основан върху абсолютността и самоценността на патриотизма, тя престава да бъде собствено Христова Църква и се превръща в крепител на националистичната идеология, за която е добро единствено онова, което е добро за родината (и по-точно за хората, които се изявяват от нейно име), дори и това „добро” пряко да противоречи на Божиите заповеди (като например, уж държавническата дейност на прословутия Иван Грозни или на людоеда Сталин). В този случай трезвото църковно световъзприятие се подменя от митотворчеството, образци за което няма нужда да се търсят много назад. Неотдавна отпразнувахме 60-годишнината от Победата, наистина велико историческо събитие, но колко само са псевдоцърковните митове, породени от него! И легендата за Казанската икона на Божията Майка, която уж била изнасяна пред войските, пред нея били отслужвани молебени и с нея били обикаляни фронтовете, и още, и още. Такава е и историята за сталиновия подарък на Ливанския митр. Илия, който уж бил измолил от Божията Майка победата ни в тази война. И усилено насажданото в последно време мнение за вярващия, че едва ли не дори и „светец” Жуков… И още, и още, и още… За истинското християнско съзнание, както казах, е свойствена особена чувствителност за истината. То вижда и промисъла, и Божиите действия в естествения ход на историята, които са довели до победата. За митологичното съзнание обаче това не е достатъчно – на него му е необходимо да „украси” автентичния Божи промисъл с безвкусни истории за Казанската икона или за сталинската панагия, уж подарена на митр. Илия. Здравото църковно нравствено чувство отделя изключителните военни победи на маршал Жуков от средствата, с които той ги е постигал; от крайната жестокост, от нежеланието и дори неумението да щади живота на подчинените му войници. За митологичното, основано на абсолютния патриотизъм съзнание това по никакъв начин не е важно – самият факт на победите на пълководеца е достатъчен, за да се направи извод и за неговото дълбоко „православие” и „богоугодничество”. Въобще подмяната на духовното от човешкото и на църковното от националното („служил е на руския народ, значи е православен”) е сред най-разпространените еклисиологични грешки на нашето време. Същността пък на тази грешка се състои в абсолютизацията на човешката дейност, взета сама по себе си – вън от християнската оценка за нея.

И това далеч не е нещо безобидно – тази грешка разрушава от корен правилните (равно на православните) отношения между човека и Бога. Преди няколко години ми се наложи да присъствам на откриването на един конгрес на студентската младеж, който се провеждаше в един от Вузовете на голям руски град (не Москва). Значителна част от официалните изказвания заемаха патриотичните речи, чието съдържание се свеждаше до убеждаване на слушателите във величието на Русия и обругаване на Америка, която непрестанно крояла по отношение на нас коварните си планове. Сетне пък, общувайки си с преподавателите трябваше да изслушам колко лошо е сега и колко хубаво е било „тогава”, когато дружно се пеели пионерски песни, а съветската школа осъществявала – освен прекрасното образование – още и забележително възпитание, и т. нат., и т. нат. Често се произнасяше и думата „свято”: „Нашето минало за нас е свято”, така говореха старите педагози. А на плахата ми забележка, че тогава им се е налагало да говорят, че няма Бог, отговаряха: „Тогава обаче имаше патриотизъм”. При това събеседниците ми декларираха: „Че какво пък, ние сме си православни!”.

И тук аз се замислих: Та това е очевидно религиозно явление – само дето вместо в християнски, църковни форми религиозното чувство при тези достойни и уважавани хора, подвижници в своето дело, се изразява в митологичното съзнание на абсолютния патриотизъм. Налице е очевидна подмяна: първата Божия заповед – „Аз съм Господ, Бог твой, … да нямаш други богове пред лицето Ми” (Втор. 5:6-7) – се отменя, заменена от поклонението пред атеистичната по същността си идея за някакво земно агресивно колективистично благополучие. Уви обаче, за митологизиращите евангелската оценка на подобна подмяна не е утешителна – „което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога” (Лука 16:15).

Между впрочем, от гореказаното съвсем не следва, че съм противник на Велика Русия или пък съм настроен антипатриотично. Пък и мнозинството от младите хора, с които ми се случва да говоря на тези теми, също искрено желаят мир и процъфтяване на нашето отечество. Много често обаче младежите, в желанието си да се ориентират в тази тематика, си задават въпроса: Но в какво се състои, собствено, величието на Русия? Да, това е най-голямата, най-богатата страна в света. Това обаче не е наша заслуга – това ни го е дал Бог и, следователно, това естествено величие следва да се отнесе към Бога, а не да си го присвояваме. Та в какво е то? В атомната бомба? В силата, с чийто остатъци ние и до днес плашим целия свят? Един от отците на нашето отечество обаче, св. княз Александър Невски, е казал по този повод: „Не в силата е Бог, а в правдата”. Но в какво е нашата правда? В пиянството? В нищетата (при това в най-богатата страна в света)? В безотговорността? В лъжата? В „украшението” на нашата история, наречено ГУЛАГ? В традиционното ни пренебрежение към отделния човек? Повтарям, че не си измислям сам тези „злобни” въпроси. Задават ми ги хората, нашите млади съотечественици – на мен, като на пастир в Църквата.

А отговор има. Да погледнем как се е изграждала Руската държава. Светият княз Владимир, светият княз Александър Невски, светият княз Даниил Московски…, светите митрополити Петър и Алексий – ето кой е основата на нашето отечество. Не защото са съзиждали и защитавали държавата обаче (както възприема митологичното съзнание) са те светци, а точно обратно – тъкмо защото те са били светци, Русия се е създавала и е била пазена от Бога. Защото целият техен живот, както и животът на мнозина други, за които не споменавам тук, праведни люде – при всичките свои многообразни държавни и църковни грижи – е бил посветен на едно: изпълняването на Божиите заповеди. И над тях се е сбъднало Евангелското слово – преди всичко друго те търсели Царството на Бога и Неговата правда (срв. Мат. 6:33), и затова им била дадена тази велика държава – такава, чийто идеал дълго време било не земното благосъстояние, а Христовата святост. Ето в какво е единственото величие на нашето отечество – макар и в теоретичния, лошо въплъщаван, но все пак преследван идеал на светостта. (Днес, за съжаление, този идеал е архивна принадлежност на историята.)

И как сега ние, оставайки християни, полагайки в това главния смисъл на живота си, можем да служим на своето отечество, вземайки пример от сонма на праведниците, просияли по руската земя? А може би завръщането към идеала на Светата Рус в нашия живот е възможно? Тук обаче трябва да осъзнаваме, че този идеал далеч не се състои в ходенето под строй с литиите, нито в денонощното четене на акатисти, а именно в това, да принуждаваме себе си да изпълняваме заповедите Христови: „Всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването ѝ беше голямо” (Мат. 7:24-27). Ето я основата на всяко действие за християнина. Тук обаче идва и сложността. Християнството повелява да започваме с всичко от себе си, да съзиждаме светостта в себе си, а точно с това имаме проблем. При нас „светостта на Русия” се проявява в носталгирането по отдавна отминалите времена, във възпяване на монархията и войните без трезва и разностранна оценка за тези войни (от митологичното съзнание), в традиционното търсене на врагове. И защо това е така? Затова, защото да търсим врагове и да се борим с вятърни мелници е далеч по-лесно, отколкото да бъдем нравствено порядъчни хора, които по християнски съзиждат своя живот. Ала автентичният патриотизъм, истинската ни любов към родината трябва да се проявява в дела, а не в думи. И тези дела не е задължително да са глобални: „Всичко да разкъсаме на части, хвалейки Господа”, както призовава певицата Бичевска. Нека се огледаме около себе си. Във входовете на нашите домове: мръсни, вонящи, изрисувани, с избитите прозорци и изгорените бутони на асансьорите. Сякаш нашият дом, нашето най-близко, е нещо, което не е наша работа. През планини от боклук акуратно ще се добираме до железните си врати, а сетне в кухните разгорещено ще говорим за козните на световния еврео-масонски заговор срещу Русия, за Запада, който развращава нашата младеж… простете, но тази младеж са нашите деца. Та откъде са се научили да мърсят своите входове? Нима заговорът ни е прелъстил? Нима не сме ние самите, които сме и превърнали живота си в мръсотия?

И така, единственият път към величието на отечеството ни – това е съзиждането му в Христос. Утопия ли е това? Във формàта на социума – безусловно. Днешният наш обществен живот не само е далеч от християнството, но е и агресивно нехристиянски – и малката „критична маса” християни изчезва. В своя живот обаче, в живота на нашите семейства, на тази част от обществото, до която се докосваме, нищо не ни пречи да сме християни. Колкото до патриотизма, то тук особено много не е и нужно. Преди всичко е необходимо да осмислим нашата история и нашия живот от християнска нравствена гледна точка – да се откажем от нелепото митотворчество, на всичко да даваме трезва и правдива оценка и да не се поддаваме на обработващата ни – така традиционна за нас – агресивна пропаганда. А от практическа страна – да започнем любовта към родината с нашите входове и почистването на боклука по улиците и дворовете, където живеем…

Превод: Борис Маринов

* Петр (Мещеринов), игум. „Размышления о патриотизме” – В: Киевская Русь (бел. прев.).