Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За всекидневното мисионерство

Събота, 03 Август 2019 Написана от Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Igumen Petr MeshterinovКогато говорим за мисионерството, това не означава, че трябва да се екипираме за някакво особено пътуване до Китай или о-в Фиджи. Около нас, в страната, която е била някога православна, в обичаната от нас и натъжаваща ни Русия, нашите близки – деца, родители, роднини, приятели, колеги – се нуждаят от християнско мисионерство не по-малко от австралийските аборигени или от бангладешците. Не трябва да се мисли, че мисията е участ на някакви специални служители на Църквата. Към всички християни е насочил св. ап. Петър тези думи: „вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:9); „бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15). „Вие сте солта на земята… Вие сте светлината на света“ – казва Господ, така че „… тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:13-14, 16). Ето защо, напълно възможно е да се говори за едно всекидневно, „домашно“ мисионерство сред обкръжаващите ни като за важна и обща за всички нас Божия заповед.

Трябва да се каже, че мнозина сред нас полагат усилия в тази насока, като всячески проповядват сред своите родственици и познатите си, стараейки се да ги приобщят към Църквата. Уви обаче нашата проповед често не се увенчава с успех. Случва се дори точно обратното – нашите усилия да отблъскват хората от Църквата, и то не толкова усилията ни, колкото този образ на християнството, който сами ние понякога показваме. Нерядко се налага да се сблъскаме с такава ситуация: живял си един обикновен човек; обърнал се към Бога, въцърковил се и станал съвсем непоносим за близките си, които наблюдавайки го си мислят: е, ако стана такъв заради православието, то ние може би по-добре да стоим настрана от него… Или пък – ето, „средно“ семейство: живеят мъж с жена вече няколко години, нагодили са се един към другиго, изградили са взаимоотношенията си, своя бит. И изведнъж – беда; съпругата повярвала… и сега – край на мирния живот в семейството. Мъжът е изоставен, цялото внимание на съпругата е насочено единствено към „духовния живот“, към духовника, към поклонничество; мъжът вече не чува от жена си нормална дума, а само православна лексика, че и упреци: ти не си никакъв християнин, не искаш да се венчаем, не постиш и т. н., и т. н. Резултатът от подобно „въцърковяване“ е, че това семейство е на ръба на разпадането… Мисля, че всеки от нас може да си спомни немалко случаи от този род.

Защо обаче става така? Та нали сама в себе си Църквата има великата, неотразима убедителност, нали тя не може да не бъде привлекателна. Защо тогава нашите ближни, виждайки ни, слушайки нас – църковните хора, не идват в Църквата? Защо, при цялата искреност на нашите намерения, не показваме пред хората „съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:9)? Очевидно е, че някъде ние допускаме грешка, но къде?

Да, допускаме грешка, и в делото на мисията нашите грешки са няколко. Ето ги тях:

1. Благовестието за Христос и за спасението в Него като същност на Църквата често се подменя с проповед на една външна църковност

В основата на това лежи мисълта човек да бъде доведен при Бога чрез обреда, който може да се възприема дори и с известна доза магизъм. Според образния израз на един свещеник, склонни сме да проповядваме купола и камбаната – не Христос и нравствения живот. Нерядко могат да бъдат чути, например, ето такива „съвети към новоначалните“: „Постѝ, ходи на църква, чети тези и тези молитви, задължително отиди в ето тази обител при ето този старец, отслужи молебен при ето тази икона“ и пр. и пр. А наставляваният казва: „Само че аз не разбирам нищо от това, което се случва в Църквата и молитвите са ми непонятни…“. На това следва отговорът: „Е, няма нищо като не разбираш. Главното е, че бесовете разбират, а за тебе не е необходимо да разбираш нищо“, т. е. сякаш всичко става от само себе си, някак автоматично, някъде там – на небесата се случва, а ти просто изпълнявай това и онова. И тъкмо тук е магизмът. Всъщност обаче, преди участието ни в църковния обред, задължително се изисква неговото разбиране, изисква се от Христос и от Евангелието – като от главни, изворни неща, ние да продължаваме към обредите и към външните чинове на Църквата, които само в този случай могат да бъдат осмислени и да се изпълнят със същинско духовно съдържание. Това е исконният начин на действие на Църквата: първоначално да научи и след това да преподаде, а не обратното. И затова, когато искаме да приобщим някого към Църквата, ние трябва да започнем не от свещите и имената за здраве и упокой, а с обяснението на основите на вярата и с устройството на Църквата, което пък се свежда до благовестието за Христос Спасителя и за нравствения евангелски живот.

2. Създава се един неверен образ на Църквата – често ние призоваваме хората в Църквата не защото тя е Христова, а защото е традиционна за Светата Рус, защото на нея нацията ни е задължена за своето формиране

Тук се налага да се каже следното. Църквата има определена собствена йерархия на ценностите, чийто религиозен смисъл винаги следва да бъде отличаван от допирите ѝ с външния свят. Патриотизмът или здравото национално самосъзнание са неща, които са важни, нужни и търсени, но именно в Църквата те не могат да застават на първите места. Главното в Църквата е Христос Спасителят, Неговата божествена Личност, а задачата на Църквата е да приобщава към Него – чрез Светия Дух – хората, при което да приобщава не народи и нации, а всеки отделен човек, отделната личност. Църквата води човека от земната пръст към Небесата, докато нациите са принадлежност на устройството на света в неговото състояние след грехопадението, а поради това и да се започва запознанството с Църквата с положения от типа „ти си руснак, следователно си православен“, означава да се обръща стройният порядък на християнските ценности с главата надолу, и душата, копнееща за Небето, да бъде връщана отново на земята. Историята на 20 в. с очевидност е показала, че „руснак“ не винаги означава и „православен“. През 1917 г. немалка част от руския народ се отказва от християнството, а кръвта на вярващите руснаци проливат, за съжаление, и техни събратя… Наистина, ако ние разглеждаме историческия контекст на православието, ще видим, че поместните църкви са се строили по национален признак, само че Църквата, без да отричаме важността на националната съставна на живота, при все това винаги съзнава и изповядва себе си като апостолска, като една и като съборна, т. е. вселенска. Което означава, че Христовата църква е отворена за всеки човек, без това да е в отношение към каквито и да било негови специфики: расови, национални, социални, образователни, професионални и т. н. Нищо от това не е важно за Църквата – важна за нея е самата човешка личност.

Впрочем, тези две подмени – на Христос с обреда и на Църквата с национализма – са основната причина протестантството да се радва на значителен успех сред младежта. Веднъж разговарях с един млад човек, който идваше на нашите катихизически курсове в Младежкия център към Даниловия манастир. Този млад човек се намираше в период на духовно търсене, резултат от което беше и пребиваването му (към този момент) в една от протестантските църкви. Когато го попитах защо е станало така, че православието не го „устройва“, той ми отговори: „Две години аз ходих из московските храмове и слушах проповедите в тях. И в 90% от проповедите не чух нищо за Христос и за Евангелието. А при протестантите поне по някакъв начин правят това“. Разбира се, аз смятам, че тези 90 процента са явно преувеличение, но при цялото това преувеличение упрекът на този юноша не може да не бъде признат за обоснован.

3. Изместват се акцентите и нарушаването на християнските ценности се проявява и в това, че в повечето случаи нашата проповед носи отрицателен характер

Плашим себе си и останалите с антихриста, с глобализацията и т. н. Призивът към отказ от лъжеценностите често прераства в отрицание на естествения строй на живота. В подобна система на проповедта Христос застава пред нас не като Цел на духовния и на църковния живот, а – в най-добрия случай – като средство за избягване на адската участ и на бесовското (или глобалисткото) въздействие. Нарушаването на вярната подредба на мисълта се заключава ето в какво: Бог ни е открил истините за ада, за наказанието на грешниците, за идването на антихриста преди края на историята и останалите неща от този род, съвсем не за да ги превръщаме в главно съдържание на нашия живот, а затова, щото да имаме трезв и точен възглед за човека и за историята. Целта пък на живота ни е Христос, животът с Него и чрез Него, а пребиваването с Христос винаги е радост и мир. С това и трябва да започва нашата проповед. Всеки човек се стреми към щастие и се бои от смъртта, а Христос е висшето щастие, Той е „възкресението и животът“ (Иоан 11:25), а адът и бесовете, и грехът са точно това, от което Христос ни е избавил. Наистина, това избавление не е нещо безусловно – зависи от съблюдаването от наша страна на Божиите заповеди, от противенето ни на греха и от това сами да принуждаваме себе си да вършим доброто, от нашия личен нравствен, духовен и църковен живот. Тъкмо на това следва да се обръща главното внимание, при подчертаване на дара на Христовата свобода и свързаната с него нравствена отговорност на човека за собственото му християнство, а не все едно че нашата религия се свежда до системата на „магия-антимагия“, при която хората отново попадат в рамките на автоматизирано-магичния възглед за духовния живот.

И така, нашата проповед трябва да носи положителен характер и да бъде, на първо място, христоцентрична. Без това нашият призив към хората „да бягат от греха“ няма да бъде действен – хората просто няма да разберат поради какво, собствено, са длъжни да се отказват от толкова много неща, смятани в падналия свят за „норма“. Те просто няма да виждат какво получават в замяна.

И още. В повечето от случаите днес хората живеят много трудно. Нашето време се отличава с особено голямо разпространение на жестокостта, цинизма, равнодушието и неувереността в утрешния ден. В такива условия трябва особено много да следим за това, да не пренасяме върху Църквата идеологията на съвременното общество. Хората не бива да бъдат плашени с Бога. Бог не е равнодушен бюрократ, не е надзирател, нито злорад счетоводител на нашите несполуки, немощи, грешки и грехове. Той е нашият Отец. Той е любов (1 Иоан. 4:16). Човешката душа копнее за Спасителя Христос и за Духа Утешител – на човека е необходим положителният идеал на Истината, Любовта и благобитието, а този идеал е Иисус Христос. Христос не може да бъде представян на хората с нещо, което Той не е. Не може Той да бъде поставян на втори план, имайки на първи план ада, бесовете, ИНН, магиите, масоните, глобалистите и т. н. Не може да подменяме благовестието със зловестие – подобна проповед няма как да бъде удачна.

4. Нерядко нашата представа за Църквата я редуцира до нещо „булевардно“

Свързано е с това, че истинският духовен живот изисква от човека, както вече казах, непременно съблюдаване на Евангелските заповеди, принуждаване на себе си към добро и противене на греха, живеещ в нашето сърце. Автентичното християнство е трезво. То е уравновесено, съсредоточено, чуждо на развлеченията, а в някакъв смисъл – и сухо; то цялото е вътре, а отвън е скромно, не е по ефектите, скромно и незабележимо. При това евангелският живот е труден, за него е нужно постоянното вътрешно усилие на душата (Мат. 11:12). За мнозина всичко това е скучно и не е интересно. На тях им е необходим – както е писал още св. Игнатий – ефектът и развлечението, и затова християнството бива „оцветявано“ с най-разнообразни неща като видения, знамения, откровения, пътувания – в търсене на прозорливи старци и старици, почитане на разнообразни разсадници на православие и други „светини“, преброяване на признаците за края на света, създаване на огромно количество предания за едни или други почитани светци и т. н. Нерядко тук се смесва и езичество, облечено в църковни одежди, като например медните и ябълкови „Спасове“,[1] Масленицата, разнообразните полусуеверни обичаи, свързани с празниците на Рождество Христово и Богоявление, и др. Опасността тук е, че в качество на учение на Църквата се явява не Светото Писание, не догматическото и нравственото светоотеческо Предание, а исторически небезупречни сведения и „скверни и бабешки басни“ (1 Тим. 4:7). Резултатът пък от това е плачевен – Църквата се възприема от хората, имащи поне малко трезвост на ума, не като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), а като нито повече, нито по-малко „от някаква приказка“. Въобще, необходимо е да се отчита това, че образователното и интелектуалното равнище на съвременния човек е доволно високо и то едва ли може да бъде удовлетворено от фъфлене за Бога и Църквата на „птичи език“ и с купчина съмнителни истории, взели се неизвестно откъде.

5. Често ние поднасяме Църквата на нашите близки като изключителна система от забрани и задължения

Подразбира се, че Църквата – като явление, обхващащо всички страни от човешкия живот, – не може да мине без едни или други дисциплинарни норми. Всичко това обаче в Църквата не е ценно само по себе си, а е подчинено на главната ѝ цел – съединяването на човека с Бога, а в Бога – и един с другиго. „Дето… е Духът Господен, там има свобода“ (2 Кор. 3:17) – Господ веднъж и завинаги е установил за нас правилото на всички правила: „… съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк 2:27). Това не означава, разбира се, че в Църквата може да се твори всичко, каквото ни скимне, или че свободата – това е свободата да се греши, а означава, че човекът стига до послушанието към Църквата и до приемането за себе си на нейните правила чрез осъзнат вътрешен християнски живот. Единствено тогава външните форми на Църквата се изпълват за човека с реално духовно съдържание и съхраняват и укрепват истинската свобода на душата в Христа. Освен това, тъй като всички хора са различни и всеки си има своята мяра, то и степента на външната църковност и на приложимостта към всекиго на дисциплинарните норми на Църквата е нещо различно, индивидуално. Смисълът на Църквата далеч не е в това да вкара човека в някаква обща за всички „схема“, а в това – той разумно и индивидуално да се възползва от средствата, които се съдържат в Църквата, да намери своя личен път към Христос. В това се проявява присъщото на Църквата велико уважение към личността, към нейната свобода, доверието към човека.

При нас пък, за съжаление, тъкмо уважението към личността не достига. Смята се, че в Църквата всички са длъжни да бъдат еднакви, че за всички хора е написана – до най-дребните подробности – една единствена рецепта за спасение. Църквата обаче съвсем не е казарма, където всички са длъжни да живеят „под строй“. Веднъж разговарях на тази тема с един стар преподавател от ВУЗ-а, в който учех. Този умен, добър и нравствен човек вярваше в Бога, но не желаеше да се обърне към Църквата. „Защо?“ – попитах го, а той: „Виж, миличък, достатъчно ми беше в живота ми съветският колективизъм; не ми се ще повече никакъв друг. Освен това, нали започнах да ходя на църква тогава, когато стана „възможно“. Там ми съобщиха, че съм длъжен да правя това и това, онова и онова, само че никой не ми обясни защо съм длъжен да го правя. Аз, например, не мога да постя – организмът ми не понася постна храна и здравето ми е съвсем слабо. Младият свещеник, с когото говорих, ми каза, че всичко това са претексти, нежелание да се подвизавам, че е самолюбие и високоумие, че постът все още на никого не е навредил, че постът въобще е най-доброто лекарство от всички болести, а лекарите – ако те са невярващи – не трябва да бъдат слушани, както и че без пост не се разрешава причастие. Е, след като Църквата не ми разрешава, то и аз не ходя в нея…“. Ето това е пример за антипроповед. Вместо да помогне на човека да се развие, да се усъвършенства и вече наличната в него вяра да бъде „въцърковена“, тя е била „забита“ чрез забрани и прекомерни (към този момент) за този човек изисквания, а нали това се случва толкова често. Слушайки ни, хората си мислят, че Църквата се свежда до едните само понятия „трябва“ и „не може“, че тя е като някаква „клетка“, където човек попада, вратите зад него хлопват и край – отсега нататък следват само пости и правила, послушания и отсичане на всичко, което може да бъде отсечено. Хората се страхуват, че в Църквата ще изгубят своята свобода, и това опасение има своето основание в нашия, на православните, начин на възприемане на Църквата. Мислим си, че като сменим свободата с правила и забрани, със самото това ще открием „гаранция за спасение“. В действителност обаче „гаранцията за спасение“ не може да бъде нито в нещо външно, нито в каквито и да било правила. Нашето спасение е в това, че в нашето сърце се вселява Светият Дух, а Той живее в чистота и свобода: там, където няма свобода, там Го няма и Духът. Затова винаги трябва да се помни, че, говорейки с обкръжаващите ни хора за Църквата, ние трябва да ги запознаем с Христос, с Неговата любов към всеки човек – към този, с когото в момента говорим, към когото в момента е насочена нашата проповед. Нужно е да се говори за освещаващата сила на Светия Дух, която освобождава хората от мъчението на греховете и горчивия плен на стихиите на този свят, за това, че в Църквата и само в Църквата човекът намира истинската свобода, а не да засипваме наред всички с купища схематични, безбройни и най-дребнави регламентации за живота.

И, накрая, най-важното.

6. Сред самите нас е слаб примерът за християнски живот

Хората, към които ние насочваме нашите увещания, едва ли могат да кажат за нас, както са казвали някога за древните християни: „Вижте как те обичат своя Христос и как се обичат един-другиго“. В очите на външните хора ние сме такива, каквито са и те, че и по-лоши, и цялото наше християнство е само на думи. Налице е разрив между вярата и делата, между пълнотата на истината, съдържаща се в Православната църква, и нашата всекидневна църковна действителност, която в своите крайни (но, уви, съвсем не редки) проявления достига до националистическия магизъм на православния обред. Ала защо е така? Та нали ние съвсем не сме злонамерени, нали ние обичаме нашата Църква, нали разбираме и чувстваме тези проблеми… По някакъв начин обаче зле ни се получава да бъдем истински християни. Получава се така, че животът си върви както върви („взема своето“, както се казва), а от православието на нас ни е останала само доктрината, която ние усърдно пазим, ценим, обичаме, но… не я живеем. Къде обаче е причината за това положение на нещата? Защо нашият църковен живот не се реализира в нужната степен?

Причините за това са, разбира се, много, и тук нямаме възможност да ги разгледаме всичките. Ще отбележа само две от тях: принизяването на ролята на Светото Писание и неправилното възприемане на свещеното Предание на Църквата.

„Двете стихии, които хранят Църквата Божия, са Словото Божие и Тайнствата“ – е писал св. Теофан Затворник. Евангелието и цялото Свето Писание са ни дадени от Бога, за да узнаваме по тях Божията воля и да живеем в съответствие с нея. Ето защо, Светото Писание трябва да се изучава с преимущество от християните. Преп. Серафим Саровски е съветвал така да привикнем с Новия Завет, че умът да „плува“ в словата на Писанието. Преп. Антоний Велики е казвал, че за всяко нещо, което вършим, ние трябва да имаме свидетелство от Св. Писание. В нашия всекидневен живот обаче нерядко се оказва, че то не е толкова интересно и необходимо на православните. Сам неведнъж съм се сблъсквал с това човек и на църква да ходи, и в тайнствата да участва, и да се смята за православен, и дори активно да се бори за православието, а Новия Завет не само да не познава както трябва, но дори и да не го е прочел открай-докрай. За това си има и „обяснение“: нали Евангелието е идеал, а ние, хората, сме грешни, далече сме от идеала. Евангелието, разбира се, ни посочва Идеала – Христа Господа, но самото Евангелие съвсем не е идеал, а е – ако се изразим на съвременен език – точна и неотменима инструкция за живот, без постоянното съблюдаване на която не е възможно никакво християнство. За съжаление, когато се стремим за въцърковим нашите ближни, ние рядко се обръщаме към Светото Писание. При един свещеник отишла негова енориашка и казва: „Отче! Какво да правя със съседката! Не иска да ходи на църква. Нададох ѝ всички книги, а тя ги прочела и ми казва: е, не, аз във вашата църква няма да отида“. „А ти какво ѝ даде?“ – поинтересувал се свещеникът. „Хубави книги, православни“ – казала енориашката. „За антихриста, за митарствата на блажената Теодора, за Русия преди Второто пришествие, 8 000 отговора на свещеници на различни въпроси, много и различни книги“. „А защо не ѝ даде отначало да прочете Евангелието?“ – попитал свещеникът. Отговор на това не последвал…

А между впрочем протестантите подкупват младежта, включително и с това, че те активно изучават Писанието. Безпокоим се как да се противопоставим на сектантите? А дали не трябва да започнем от това, Евангелието да престане да бъде за нас само светиня за целуване и да започнем активно да го въплъщаваме в нашия живот – в начина си на мислене и в начина си на действие.

Когато говорим за Свещеното Предание, необходимо е, по мисълта на В. Н. Лоски, да различаваме самото Предание и неговите форми. Свещеното Предание представлява живият живот на Светия Дух в Църквата, докато формите на Преданието се формират исторически, проявявайки този живот на Духа в едни или други църковни явления. Да се приеме Свещеното Предание в този контекст означава да се влезе в опита на Църквата, да се „включим“ към него. А това е възможно, както вече казах, само при условията на свободен и отговорен личен нравствен християнски живот. Формите пък на Преданието посочват рамките, направленията, начините, опита от тази вътрешна дейност, но сами по себе си тези форми не са духовни по „автоматичен“ начин. Сам християнинът трябва индивидуално да ги осмисли и да ги приложи към себе си.

Нашата основна грешка се заключава в това, че за нас историческите форми на Св. Предание се превръщат в по-важни от самото Предание. А когато това се случва, тогава Преданието се лишава от живот, превръща се в споменатата по-горе „схема“, в набор от правила, постановления, забрани, веднъж и завинаги определени начини на аскетическо поведение и т. н. На Преданието винаги е било свойствено то да осмисля съвременността от гледната точка на Евангелската истина на Христос. Ние пък, приемайки за Предание неговите форми, ставаме неспособни на това, страхуваме се от въпросите, които поставя пред нас животът и бягаме от тях, позовавайки се на нови, никога досега не съществували в историята проблеми, на църковни паметници с хилядолетна давност. И това никак не привлича към нас хората. В техните очи ние сме съвършено неадекватни за обстановката, в която живеем. Църквата е винаги съвременна, защото е осъществяване на вечно Новия Завет, а ние искаме да направим от нея етнографски музей.

За мнозина православни Преданието е просто повод да се избяга от реалността, от трезвото възприемане на света – в някаква механична мечта, в резултат от което ние не получаваме духовни плодове, не виждаме и нямаме истински живот, а си съчиняваме за себе си някакъв живот, както за това още през 19 в. е писал св. Игнатий. След като обаче в нас не се разкрива духовен живот, то ние не можем да го покажем и на другите, защото да дадеш можеш само това, което сам притежаваш.

И още. Опитът показва, че най-трудно от всичко е да станеш просто нормален човек – порядъчен, трезво мислещ, нравствен. За това обаче е необходим именно действителен аскетически подвиг. Такива, впрочем, искат да видят нас, християните, и външните хора, които изпитват огромния дефицит на тези качества в съвременното общество. Ние пък, ставайки православни и потопявайки се в дебрите на аскетическата писменост, не само че не придобиваме, но и губим тези качества. Интересуват ни дълбините на Иисусовата молитва, абсолютните послушания, мистичните духовничества, типиконското постене и пр., и пр. Гонейки пък тези жерави в небето, ние нерядко изпускаме от ръце синигера на обикновеното човешко здравомислие. И се получава – както св. Василий Велики казал на един високопоставен чиновник, който се начел на книги и отишъл в манастир: „Ти и сенаторството си изгуби, и монах от тебе не стана“. На един новопостриган инок един от нинездравстващите митрополити беше дал следното забележително наставление: „Като придобиваш ангелския облик, гледай да не забравиш човешкия“. И действително, често, за съжаление, така и става, в което се и заключава една от главните причини за неуспеха на проповедта ни пред нашите ближни.

И така, да започнем нашата мисия със самите себе си. Да накараме себе си отначало да бъдем нормални хора. Да изучаваме Светото Писание и да принуждаваме себе си да живеем според него. Да се стараем да разбираме какво представлява Светото Писание и да не попадаме в плен на второстепенни неща. Да бъдем трезви. Да престанем да бъдем боязливи, ограничени, несвободни хора. Да не дотягаме на нашите близки, да се стараем да правим всяко добро, да помагаме на хората. Да не се кичим със своето православие, а да се грижим повече за реализирането му в самите нас. Да станем истински православни християни. Да покажем чрез себе си нашата света Църква като Христова любов и „живот в изобилие“ (Иоан 10:10), и тогава хората, чието спасение ние от сърце желаем, ще бъдат „спечелени без увещаване, като видят вашия чист богобоязлив живот“ (1 Петр. 3:1-2). И само по този път е възможен днес успехът на православната мисия.

За булевардното християнство

Из писмо до редакцията:

След като прочетох в Церковный вестник статията на отец Пьотр (Мешчеринов) „За всекидневното мисионерство“ ми се иска да обърна вниманието Ви на ред положения, с които за мене е много трудно да се съгласим. Например, в раздела „За булевардното и автентичното християнство“ е написано: „… Въобще, необходимо е да се отчита това, че образователното и интелектуалното равнище на съвременния човек е доволно високо и то едва ли може да бъде удовлетворено с фъфлене за Бога и Църквата на „птичи език“ и с купчина съмнителни истории, взели се неизвестно откъде“.

Въпросът ми е: отбелязаното от мене съвършено немислимо словосъчетание, що за „нова дума“ в православната ни богословска наука е? Някаква съвременна „клонка“ от православието ни ли е това „булевардно християнство“? Досега ми бяха известни понятия като „булевардна живопис“, „булевардна литература“, но „булевардно християнство“…

Изглежда като че ли тук, меко казано, са объркани такива понятия като „примитив“[2] (примитивизъм) и „фолклор“ (устно народно творчество), което е присъщо на нашия мъдър руски народ…

Лидия, енориашка на храма „Възнесение Господне при Никитските порти“

Статията на иг. Пьотр (Мешчеринов) „За всекидневното мисионерство“ (Церковный вестник, бр. 6, 2005) предизвика оживена дискусия сред нашите читатели. Един отклик, който редакцията получи от енориашката на храма „Голямо Възнесение“[3] в Москва, ние предадохме на о. Пьотр с молба да даде коментара си към него. И поставените въпроси, и отговорът му ни се видяха достатъчно интересни, за да ги представим на читателите на Церковный вестник.

*   *   *

Нека да оставим настрана филологическите изследвания. Явлението, което нарекох „булевардно християнство“, присъства в нашия църковен живот като факт. Свързано е с невярното възприемане на Църквата, при което се пренебрегват два основни принципа на църковния живот: христоцентричността и синергията.

Християнството има определена йерархия на ценностите и главното в нея е Самият Христос, Неговата божествена Личност. Той е „Алфа и Омега, начало и край“ (Откр. 1:8); Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6); Той е и „възкресението“ (Иоан 11:25); за вярващия Христос е всичко (преп. Марк Подвижник). Целта в живота на християнина е да се съедини с Христос, да живее чрез Него и с Него, и в Него да открие спасение и мир, щастие и безсмъртие. Именно за тази и за никаква друга цел Бог е основал на земята Църквата, в която посредством Тайнствата на Светия Дух се извършва и приобщаването на вярващата душа към Христос Господ. Църквата не е просто средство за индивидуално освещаване на човека. В Христос човекът придобива истинската пълнота на живота, а с това и общението с другите хора, при което за Църквата е съвършено несъществено дали някой живее на земята или вече е отминал в другия свят, тъй като в Църквата няма смърт. Църквата не е просто съобщество от вярващи или някаква специфична организация. По същността си тя представлява Тяло Христово. Оттук и произтича принципът на христоцентричността. Той означава, че в Църквата всичко без изключение следва да води към Христос Спасителя.

За 2000-те години на своето съществуване Църквата е натрупала огромно богатство – духовно, културно, социално и пр., което е било облечено в огромно множество форми и явления, засягащи всички сфери на човешкото битие. И всички тези църковни форми и явления съществуват изключително и само за това, щото, по един или друг начин, да приобщят или да способстват за приобщаването на човека към Иисус Христос. Ако ние, по силата на едни или други причини, започнем да възприемаме тези външни църковни форми като нещо ценно само по себе си, вън от контекста на Христос, то ние извършваме грешка, подменяйки главното с второстепенното, същественото – с формалното, защото без Христос всичко е абсолютно безсмислено, ако ще дори и Църквата.

Думата синергия означава „съвместно действие“, съвместно творчество на Бога и на човека. Благодатта Божия, която е присъща на Църквата, никога не действа насилствено, автоматично – Бог винаги уважава свободата на човека и очаква от човека съзнателни и съвършено свободни религиозни движения на сърцето и действия. Този принцип се съблюдава във всички страни на религиозния живот. Всичко в Църквата е насочено към осъзнатия, отговорен живот на християнина. В Църквата няма нищо формално, „сляпо“, нещо, което да се извършва „само по себе си“, като че ли „заобикаляйки“ съизволението на човека.

Гореказаните принципи на църковния живот съществуват съвсем не за умозрение, а, както и всичко друго в Църквата, за живот. От христоцентричността, и от синергията произтича необходимостта на нравствения труд за съединяване с Христос. Тъй като от ветхия Адам ние наследяваме падналата природа, на нас ни е необходим трудът да ѝ се противим и да принуждаваме себе си към изпълняване на Божиите заповеди, само чрез които се усвоява и Христовата благодат от човека. Много от хората това християнство не ги устройва. Сега няма да разглеждаме причините, поради които това се случва – тук ги има и страхът от свободата, и недооценката на нравствеността, и много друго. Обратно на истинското, на „трудното“ християнство, съществува много повече разпространеното друго християнство. То се характеризира, освен с всичко друго, и с две неща: двоеверие, т. е. християнство без христоцентризъм, и магизъм, т. е. християнство без синергия и без нравствен труд.

Двоеверието е явление, традиционно за Русия, характеризиращо се с приемането и усвояването на обредовата страна на православието, при което духът на живота остава езически. След седем десетилетия на гонения срещу Църквата и загубата на елементарна църковна грамотност сред хората двоеверието, което днес не се изкоренява както преди с целенасочени пастирски усилия, получи широко разпространение. При което в наши дни то вече не е толкова в прескачането на огъня на Иван Купала[4] и коледните гадания,[5] колкото в определен вектор на живота. Двоеверието отстранява от религията ни Христос и поставя на Неговото място реалиите на падналия в греха свят. Целта в тази система от възгледи не е Самият Господ и животът в Христос, а получаването от Него на съвършено земни блага. Сам пък Господ и Неговите заповеди не интересуват никого. Интересното е, че и самите църковни форми губят при това своята цялостност и се превръщат в нещо като полуезически. Всичко църковно, до което езичеството се докосва, се профанизира и опошлява, така че под Църква много хора разбират не Христос и християнския живот, а Масленицата, Красивата горка,[6] ябълковите и други „Спасове“, „народните поличби“ и подобни на тях неща. Оттук произхожда и този „птичи език“, чието споменаване така силно е възмутило енориашката на един от московските храмове. Та замислете се, скъпи читатели – може ли нашето спасение да бъде „медово“? Може ли нашият Господ Иисус Христос да бъде наричан „ябълков“? Всичко това именно е и най-истинска булевардност – тогава, когато вместо сериозен разговор за най-значимите и най-важни за всички хора неща като щастието и смъртта ние говорим за козунаци и „пасхи“…

Съгласно магичната гледна точка, духовният свят е независим от човека, от неговото вътрешно състояние. Човекът е неговата пасивна част, детайл, механична играчка, която се люшка по вълните на непознатия за мнозинството от хората отвъден свят. На този свят обаче може да се въздейства и това въздействие да се насочва така, че да се получи някакъв очакван резултат. За тази цел особеното, посветено лице – жрец или маг, трябва с точност да изпълни едно или друго обредово действие, и ако то е извършено правилно, ако са отчетени всички значими отвъдни обстоятелства по дадения въпрос, то резултатът е гарантиран – независимо от вътрешното разположение на човешкото сърце, от вярата, възгледите, делата, нравственото състояние на човека и т. н. Важното е посветеното лице да е отчело всички обстоятелства и скрупульозно точно да е изпълнило определения род действия.

Ако магизмът прониква в Църквата, той извращава изоснови вътрешния строй на християнина, така че той фактически престава да бъде християнин, макар и външно да може да бъде твърде въцърковен човек.

Магизмът в Църквата преди всичко извращава отношенията между човека и Бога, извращава самата мисъл за Бога. От любящ Отец Бог се превръща в някакъв абстрактен принцип, внушаващ преди всичко не синовна любов, а боязънта на подчинението към някакъв загадъчен началник. Личните отношения на човека с Бога стават невъзможни, а именно в тях се заключава същността на нашата религия. Като на тяхно място възникват формални, юридически отношения – от нравствената сфера благоугаждането на Бога се пренася към изпълняването на определени външни правила. Магическата гледна точка държи на това, че на Бога е необходим единствено обредът, който е изпълнен правилно и навреме, и човек не е задължен за нищо друго. С това отношенията на човека с Бога се изчерпват изцяло.

Какво се получава на практика от всичко това? Получава се, че у нас Църквата се е превърнала в някаква бяла магия на православния обряд. С Христос на човек не винаги му е леко и комфортно. Христос заповядва: „възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Тази е първа заповед“ (Марк 12:30). Това изисква, както вече казах, нравствено напрежение, устрем на сърцето към Господа. За хората това е неудобно, а и от амвоните няма да го чуеш често. За пастирите е по-просто да влизат в ролята на жреци – да отслужат молебен или треба, и, след като си получат заплащането, с това да приключат със съзиждането на Църквата. Пък и за хората е по-лесно да запалят свещи, да напишат имената за здраве и упокой, да преминат по канавката[7] и др. под., с надеждата, че така автоматично ще им бъде оказано необходимото магическо действие, вместо да внасят порядък в живота си и да го строят в съответствие с Евангелието.

Оттук, между впрочем, произхожда и тази купчина съмнителни истории, по повод на която чувствителната към филологията енориашка на един от московските храмове недоумява. Същинското църковно, евангелско, православно светоотеческо християнство се извършва вътре в сърцето на човека. То е скромно, не е ефектно, не е публично, чуждо е на развлечението и изисква праволинейност на живота и внимание към самия себе си. В известен смисъл то е сухо и делнично. И ако човекът не живее чрез това християнство, в него се появява потребността да изпъстри тази „сухота“ с някакво външно (пък било то и религиозно) развлечение, ефектност. Прекрасно за всичко това е писал още през 19 в. св. Игнатий (Брянчанинов). Оттук са и чудесата, знаменията, пророчествата за края на света, издирването на старци и на старици, евтината апокалиптика, национализмът и всичко останало. И всичко това напълно подхожда на определението „булевардност“. Тя може да бъде фиксирана в многобройните устни и писмени истории, по повод на които още през първото столетие св. ап. Павел е написал: „От скверни и бабешки басни отбягвай, а се упражнявай в благочестие“ (1 Тим. 4:7).

И така, на основание гореказаното ще определим: булевардното християнство е профанация, външно без вътрешност, християнство без Христос, църковен живот без нравствен духовен труд.

В какво се състои главната опасност от него? Всички външни неща, включително и фолклорните, имат пълно право на съществуване, но при едно условия – само ако стоят на своето си място в йерархията на християнските ценности. Когато пък тази йерархия се нарушава, тогава става това, за което ни говори Господ – солта на Църквата губи силата си (срв. Мат. 5:13).

В пастирската си практика неведнъж съм се сблъсквал със следното явление. Живее човек, животът му е спокоен и устроен. Изцяло го удовлетворяват куполът и камбаната, свещите, имената за здраве и упокой, и молебените. Появява се обаче някакво сериозно изкушение, изпитание, напаст: например външна, наркомания, алкохолизъм у някой от родствениците му, или вътрешна – охлаждане на вярата, душевна умора, все същия този алкохолизъм и др. под. И той се обръща за помощ, разбира се, към Църквата. Оказва се обаче, че в този случай куполът и камбаните, имената за здраве и упокой и молебените, старците и канавката не помагат… А този човек не е привикнал към нищо друго. Не са му обяснили, че за Църквата всичко това е външен „антураж“, действен само дотолкова, доколкото се явява израз на нравствено и духовно лично усилие, положено по пътя към Христос. И не са му го обяснили далеч не поради някаква злонамереност, а защото най-главно значение в съвременната църковна идеология при много от църковните пастири има тъкмо булевардното, псевдоцърковното християнство. Като и всяка друга неправда, при сблъсъка си с реалността такова християнство търпи фиаско, хората се разочароват от Църквата, напускат я – нещо, което наблюдаваме не само в личния живот на много от християните, но и в мащабите на историческия процес.

Ала какво да сторим? Да отговорим на този въпрос ще ни помогне още един цитат от писмото на споменатата енориашка: „Образователното и интелектуалното равнище на човека още нищо не казва за Богопознанието (по-скоро дори обратно)“.

Ето с това аз никак не мога да се съглася. Това се нарича обскурантизъм, ще рече – пренебрежение към образоваността, културата и науката. За съжаление, това нравствено уродство е широко разпространено из църковните среди. По някаква причина мнозина смятат, че работата на мисълта вреди на църковния живот. Веднъж дори един известен свещеник, по време на участие в радиопредаване, заяви: радвам се, че съм необразован. Св. отци – какво още е необходимо на християнина? Тъкмо всички св. отци обаче са били най-образованите хора на своето време, отличаващи се – успоредно със своята святост и духовност – още и с високо интелектуално равнище. Църквата е създала велика култура, философия, наука.

Обскурантизмът пък не може да създаде нищо. Бидейки по природа маргинално явление, той може само да консервира всичко и в края на краищата да принизи същинското богатство на Църквата до равнището на булевардното. И тъкмо в тази плоскост лежи и отговорът ни на въпроса „какво да сторим?“: Да се образоваме! Да усвояваме знанията и културата. Да осмисляме съвременността от евангелска и от църковна гледна точка, и да престанем да гледаме на света през тясната пролука на нашето булевардно негово възприемане.

Превод: Борис Маринов

* Петр (Мещеринов), иг. „О повседневном миссионерстве“ – В: Азбука.ру (бел. прев.).

[1] В руската православна традиция „Спасовете“ (съкратено от Спасител) са три летни празника, посветени на Иисус Христос – Медов, Ябълков и трети, който е посветен на вехтозаветните Макавейски мъченици (бел. прев.).
[2] Използваната в оригиналния руски текст дума е „лубок“ (оттам, съответно, и „лубочное христианство“), която има значението на „примитивна, наивна щампа, картинка“ или „булевардна, еснафска литература“ (Руско-български речник, ред. С. Влахов, Г. А. Тагамлицки, т. 1, С.: „Наука и изкуство“ 1986, с. 767), но може да се преведе и като „кич“, „безвкусица“ (бел. прев.)
[3] „Большое Вознесение“ е популярното название на „Храм Вознесения Господня в Сторожах, у Никитских ворот“, разположен в границите на т. нар. „Централно благочиние“ на Московската градска епархия (бел. прев.).
[4] Иван Купала е славянски народен празник, посветен на лятното слънцестоене и разцвета на природата, чието отбелязване в Русия съвпада с празника Рождество на св. Йоан Предтеча (бел. прев.).
[5] Известните в Русия „Святочные гадания“ (от „святки“ – коледни празници) са хронологично свързани с празничния период от Рождество Христово до Богоявление, който се смята за най-благоприятно време за гадаене от източните славяни (бел. прев.).
[6] „Красная горка“ е руското народно название на първата неделя след Пасха – Томина неделя; названието идва от руското „горка“, което обозначава местата за селски гуляи през пролетта; под „Красная горка“ се разбират въобще народните веселия от Пасха до Гергьовден (бел. прев.).
[7] „Светата Богородична канавка“ е една от светините на Дивеевския манастир, оформена през последните години от живота на преп. Серафим Саровски по откровение от самата Божия майка и състояща се от ров и насип, ограждащи манастирското землище (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4raq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме