Какъв е смисълът на поста? Трябва ли той да принася някакъв духовен плод?
Това, разбира се, е един риторичен въпрос. Нонсенс е да отговорим на него с „Не. Постът в никакъв случай не следва да принася духовен плод“. А същевременно на практика това нерядко се случва.
Бих рискувал да разгледам проблема за поста от неочакван ъгъл, а именно: има случаи, когато постът не само не принася полза, но точно обратното – носи вреда на душата на християнина. Това се случва тогава, когато автентичният библейски, християнски, църковен смисъл на поста се подмени с някакво друго съдържание.
Тази вреда може да бъде тройна. Първо – тогава, когато християнството се превръща в Религия на Храната и нещастният християнин, който живее в ненормалните условия на големия град и на огромното натоварване, както психическо, така и физическо (какво му костват само пътуванията в московското метро до работа и обратно), слабее и изнемогва, и постоянно иска да яде. Резултатът е, че Храната се превръща в център на живота на човека.
По този начин много православни по време на пост, от една страна, не мислят за Бога, а за храната, а от друга – черпят от отказа си от храна увереността, че именно такова „постничество“ е угодно на Бога. И в този случай е почти невъзможно да се отървем от чувството „не съм като другите човеци“ (Лука 18:11); а това че „другите човеци“ ядат и пият в своята си мярка и за удоволствие, предизвиква скрита завист, която изобщо не помага за израстването в любовта към ближния.
В допълнение, Религията на Храната, за разлика от автентичното християнство, учи на лицемерие пред самия себе си – най-опасното състояние в духовния живот. Това лицемерие изважда на бял свят такива вече дълбоко навлезли в нашия православен бит явления като постната майонеза, соевия салам или соевото мляко и други доста вредни за здравето, а и освен това достатъчно скъпи „постни“ сурогати на нормалните продукти. „Отвътре“ ние не забелязваме уродливата комедийност на такова прекарване на поста, а отстрани за жалост се забелязва, че хора, които наричат себе си православни християни, хабят много енергия и сили не за усърден живот по Евангелието, а за това да спазят формалната буква и по този начин да убедят себе си, че „угаждат на Бога“.
Втората възможна „вреда от поста“ – това е усвояването на мисълта (която трябва да кажем, че често е предмет на църковна проповед), че „постът е такова време, в което трябва повече да се молим, повече да се съсредоточаваме, повече да четем Евангелието, да правим повече добри дела и т. н.“. Това е мисъл, която напълно дезориентира християнина, защото от нея следва, че извън поста може по-малко да се съсредоточаваме, да се молим, да четем Евангелието и най-важното – да вършим по-малко добри дела.
На този недостатък (макар и от друг ъгъл) е обърнал внимание още св. Теофан Затворник, който нееднократно е изказвал в своите писма и трудове съжаление, че всички духовни плодове придобити по време на поста, изведнъж за няколко дни след Пасха или Рождество някак се изпаряват и по този начин постът изцяло се проваля.
Резултат от тази дезориентация се явява третата вреда – според мен най-съществената и едновременно с това най-фината и забележима за най-малко хора.
Ето за какво иде реч. Християнският живот изисква ревност и постоянство – без тези качества не може да има израстване в духовния живот. Това се отнася и за молитвеното правило, и за съсредоточеността, и за четенето, и за мярката на въздържание, и за посещението на богослуженията, и т. н. Нашите постни устави, които са подходящи в строгостта си за древния монашески ритъм на живот, според мен малко спомагат за именно тази ревност и устременост в духовното израстване на съвременните християни.
При нас се получава приблизително следното: както спортистите тренират пред важно състезание, или музикантите усилено репетират преди конкурс, или студентите пред изпити, така и ние през време на пост започваме да се съсредоточаваме върху добродетелите и вниманието към ближните, върху това усърдно да се молим, да четем духовни книги, да ходим по-често в храма и т. н. А след постите „си почиваме“ от всичко това.
Именно по този начин се проваля и изгубва равномерността на християнското ни съществуване, без която целият ни църковен живот се превръща в „обикаляне в кръг“ – и даже не „обикаляне“, а някакво редуване на „пориви“ с обезсилена умора.
Всичко това опорочава автентичния, библейски смисъл на поста, който трябва да кажем, вече ни е известен поне от три хиляди години. Ето какво казва за него Св. Писание.
„Викай високо, не се въздържай; дигни гласа си като тръба, и посочи на народа Ми беззаконието му, и на дома Иаковов – греховете му. Те всеки ден Ме търсят и искат да знаят Моите пътища като народ, който уж постъпва праведно и не оставя законите на своя Бог; те искат от Мене праведен съд, желаят да се приближат към Бога: „защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ – Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, – тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне; и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша ще насища душата ти и ще угои костите ти, и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват“ (Ис. 58:1-11).
Това е основният смисъл на поста. И тук трябва веднага да кажем: ако постим „по библейски“, то на първо място излиза вътрешният труд на сърцето, а ограниченията от всякакъв вид се явяват само средство, което да направи този труд успешен.
- А може ли в някаква степен да ни разтълкувате този „вътрешен труд на сърцето“ или поне да ни дадете примери?
- Разбира се. Ето например от библейска гледна точка „разкъсай оковите на неправдата“ е много актуално. Какво значи това? Нерядко християнинът, в своето семейно или работно обкръжение с колегите, живее без изобщо да забелязва, че тези му отношения не само са нехристиянски, ами и до „общо нравствени“ даже не го докарват. Често на православните просто им липсва внимание за това, цялото им внимание е погълнато от това как правилно да постят, да си прочетат правилото, да „защитят православието“ и т. н. В този случай да се разкъсат оковите на неправдата ще значи да се осъзнаят отношенията с ближните, за да не сме им в тежест и да се поправи това, което има нужда от поправяне.
Ако продължим в тази насока – да станем по-честни, по-човечни и порядъчни в нашето лъжливо и безчовечно общество. И да осмислим всичко това именно педагогически, да се научим на това и след поста, както вече казах, да не изоставяме постигнатото, а да продължаваме и да развиваме християнския си живот.
- Но от Вашите думи не излиза ли, че аскетичната страна на поста става напълно излишна?
- Изобщо не. Нали за да живеем по евангелски е необходимо поне в някаква, поне в начална степен да имаме Светия Дух – „дух на сила, любов и целомъдрие“ (2 Тим. 1:7). В помощ на това съществуват въздържанието и аскезата.
Но трябва да помним, че всяко аскетично дело в християнството е нещо допълнително, т. е. не е цел, а средство. Нашата цел е да придобием плодовете на Свeтия Дух: А плодът на духа е: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23). Аскетичните дела, сред които е и постът, се явяват в някакъв смисъл „рамка“ за това.
Погрешно е обаче да се мисли, че аскетичните подвизи водят до придобиване на Светия Дух. Духовният плод се придобива именно чрез вътрешния труд на сърцето.
Често виждаме на практика как много хора започват усилено да постят, да се молят и т. н., а в резултат от това сърцето им се ожесточава, появяват се злоба, раздразнителност, самомнение и т. н. Защо? Защото външните аскетически подвизи сами по себе си не ни носят нищо; те са ни нужни само за да приведат в порядък телесното състояние на човека, за да не пречи тялото чрез тясната си връзка с душата, тя да осъществява вътрешната си работа. Точно в това е и смисълът на поста: да не разчитаме, че чрез него можем да постигнем нещо духовно, но да осигурим на душата помощ в духовния труд.
Тъй като ние живеем в паднал свят, както и по думите на св. апостол Йоан Богослов „всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” (1 Иоан. 2:16), то неотменно задължение на християнина е да се отвърне от тези страсти и похоти, с които е пропит обкръжаващия го живот. И задачата на поста е именно да научи християнина, да му даде навика на въздържанието от страстите – навик, който той е длъжен с все по-голям успех да използва и в извън постното време, защото както вече казах в християнския живот е важна равномерността на въздържанието, а не „поривите“ и разпусканията. Неяденето в поста е последното нещо, инструмент, който ни е под ръка, за да облекчим и въведем в порядък плътта, най-външната граница на поста, при което е нужно да подчертаем – постът се употребява индивидуално, по собствена мярка и според силите.
Трябва да усвоим мисълта, че постът не е цел, а е педагогическо църковно средство. А когато забравяме това, християнството се превръща в йога, в която не се яде, не се спи и пр.
- Правилно ли е да разбираме в такъв случай, че има няколко нива на строгост в поста (с олио, без олио и т. н.) и всеки мирянин избира своето ниво според силите си, като оценява това ниво, ако не от гледна точка на духовната полза, то поне от гледната точка за липса на вреда?
- Да, всеки човек трябва да определи своята мярка в поста.
Според мен най-актуално днес е въздържанието от излишна информация, а колкото до гастрономичната част на поста, аз смятам, че тя трябва да е по-свободна от манастирските устави, а в условията на живот в големия град – съвсем смекчена. За много хора тази мярка е да не готвят месо у дома и да се въздържат от блажни продукти в сряда и петък, и в предпразненството за Рождество. Който има повече сили, може да си прибави към този минимум още нещо.
- Но какъв трябва да е критерият тук? Собствената съвест? Благословението от духовника?
- Съвестта несъмнено. Господ веднъж завинаги ни е определил правилния подход към външните закони и положения, към които се отнася и постът: „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк 2:27). Следователно трябва да провеждаме поста не във формален буквализъм, а по начин, който да е от полза за душата, а тази полза я определя съвестта ни.
Мога да предложа следния критерий. Първо – по време на пост, както и по всяко друго време да мислим за Бога и ближния, а не за храната. „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Ако постът не ни носи радост и мир, израстване в любовта към Бога и ближния, то нека се запитаме тогава какъв е смисълът на нашето постене?
Преп. Макарий Велики пише съвсем ясно за това, че „ако не намираме в себе си обилните плодове на любовта, мира, радостта, кротостта, смирението, простотата, искреността, вярата и дълготърпението, то са били напразни всички наши подвизи, защото всяко едно такова дело и всички подвизи трябва да се вършат заради плодовете им. Ако в нас ги няма плодовете на любовта и мира, то съвсем напразно извършваме това дело“ (Духовни беседи, СТЛ 1994, с. 349).
Трябва внимателно да погледнем в себе си и да видим дали във времето на поста започваме по-добре и повече да разбираме какво е това благодарност към Бога, дали нараства желанието ни да се поучаваме от Св. Писание, дали в нашия живот започва да навлиза тази равномерност, за която вече не веднъж говорих, като тази равномерност е съпроводена от една тишина, дали като основен признак започваме да виждаме себе си малко „по-отстрани“, с известна доза ирония, при това от гледната точка на нашите ближни и отношенията ни с тях – тогава сме на верен път и постът принася своите плодове. Ако плодът от провеждането на поста е унинието, слабостта, раздразнението, ожесточението – значи нещо с нашия пост не е както трябва.
Духовникът? Да, много е хубаво, когато има такъв духовник, с който можем да обсъдим всички тези неща и който приема дошлия при него човек не като „винтче“, което трябва непременно да завинти в схематично-църковната „гайчица“, а го приема като индивидуалност. За съжаление това се случва далеч не винаги.
- Хайверът и морските продукти – това „риба“ ли са или какво?
- Връщаме се към гастрономичната тема? Това е нещо, което най-общо казано е скъпо. Ако на организмът му е нужно, то по-добре да купим и изядем нещо не строго-постно и по този начин да си подкрепим силите, … а разликата в парите да дадем на нуждаещите се.
- Ако по време на пост в човека се обостря основната му страст, която просто не успява да пресече, това уважителна причина ли е да се отслаби поста? Ако не е, може ли да се даде някакъв универсален съвет?
- Не, тук трябва да се гледа индивидуално. Каква е страстта? Не прикриваме ли тук това, че извън поста „законно“ ѝ позволяваме да действа, а по време на пост е някак неудобно и именно затова тя се обостря? Но борбата със страстите при християнина се води ежедневно и изисква, както вече казах равност и постоянство и постът изобщо няма отношение към това.
- Различават ли се четирите дълги поста по това как влияят на живота на християнина?
- Да, забелязал съм известна особеност.
Ето вече двадесет години ми се налага да се подвизавам на нивата на катихизацията и десет години се занимавам с църковна публицистика. И през всичките тези десетилетия всяка година се случва едно и също. В началото на Рождествения пост започват да питат в какво е смисълът на поста, как трябва да се пости и може ли да се празнува на Нова Година, и ако може, то как (Руската православна църква чества Рождество Христово на 7 януари и Нова година се пада по време на поста, бел. ред.). Създава се впечатлението, че в течение на годината контингентът на църковните хора напълно се променя и всеки път се налага да говоря едно и също – сякаш за двадесет, десет или пет години църковен живот човек не може да усвои някои съвсем прости неща…
Превод: Цвета Пейчинова
* Източник: Киевская Русь
