Противоотрова срещу разцърковяването

Защо сме принудени да търсим образци на духовен живот

Мисля, че една от най-характерните черти на нашето време е именно търсенето на това духовно наследство. Важно е да кажем, че това търсене е изцяло обърнато към миналото. Веднага се откроява нещо съществено: след като има толкова интензивно търсене, свързано с православната самоидентификация в миналото, значи текущият живот, настоящето не удовлетворява никого. То е някак пусто и трябва да бъде запълнено. Бих искал да подчертая това. Първо, тъкмо това е една от съществените черти на нашата епоха, а второ, то в голяма степен разкрива същността ни като християни.

Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20) – така е казал Христос на Своите ученици − Христос, Който е Същият и вчера, и днес, и вовеки (Евр. 13:8). Встъпилият в Църквата Христова човек живее чрез богообщение в Христос тук и сега, и няма нужда да търси каквото и да било нито в миналото, нито в бъдещето. А след като наблюдаваме толкова интензивни търсения на образци на духовен живот в миналото, то трябва със съжаление да констатираме, че в ежедневното ни църковно настояще животът в изобилие (Иоан 10:10), който ни е обещал Господ, ние го нямаме и сме принудени да го търсим.

Така възниква следният въпрос: след като вече сме задали такава парадигма на търсене на решения за нашите проблеми в миналото, то спрямо кое нашата Църква следва да се ориентира в своята история? Къде да търсим образец – именно образец на църковно действане, а не просто копие на миналото, за да може търсенето да ни доведе до живот в Христос, а не до едни или други имитации?

Една благолепна стабилност, която свърши с разкол

Съвсем условно може да разделим историята си на следните периоди: домонголски период; епоха на татаро-монголското иго, завършила с преп. Сергий; Московска Рус; Синодална епоха; съветско време. Мисля, че мнозина виждат днес „златния век” на нашата църковност тъкмо в Московската Рус, като към този период присламчват и времената на преп. Сергий. По странен начин напоследък започват да оправдават съветския период…

Но така или иначе от цялото богатство на нашата църковна история „най-малко популярна”, ако може така да се изразим, е Синодалната епоха и по-точно − 18 век. Това е най-слабо изученият и изглежда най-малко цененият период от живота на нашата църква. В този случай лоша услуга ни е направил прот. Георги Флоровски, изказал се отрицателно за 18 век в знаменитата си книга Пътищата на руското богословие. А тъй като разполагаме с твърде малко литература за 18 век[1] и мнението на прот. Георги Флоровски продължава да влияе на „църковната общественост”, търсещите православното духовно наследство не обръщат поглед към 18 век.

Ще се опитаме да запълним тази празнина, като засегнем темата за Реформацията и нейното влияние върху Руската църква през 18 век.

Към какво се е приближила нашата Църква преди 18 век? Какво е означавал за нея 17 век, който – както вече казах – за мнозина е онзи образец, по който би трябвало да изграждаме днешния ни църковен живот? Ще изразя своето – разбира се, субективно, − мнение. Несъмнено 17 век (и по-точно, периодът след края на Смута и преди разкола) е времето на най-голяма стабилност във външния църковен живот.

Тъй като обаче говорим за духовното наследство и аз нарочно не искам да засягам въпроса за отношенията между църква и държава и други политически въпроси, то в областта на църковно-духовното тази стабилност се обръща в застой и стагнация, която потиска вътрецърковните творчески сили. Мнозина се умиляват, когато в пътеписите на архидякон Павел Алепски четат как закъснелите за празничната Богоявленска служба боляри са били хвърляни по волята на цар Алексей Михайлович в р. Москва…

За мнозина идеалът за църковен живот – връщайки се отново към дневниците на Павел Алепски − е в това православните да стоят чинно изпънати върху чугунения под по време на шестчасови служби, като синхронно се кръстят шумно и се покланят безброй пъти доземи.

Но освен тези неща в църковния, пък и в културния живот през този период няма кажи-речи нищо друго. Нито богословие, нито развитие на църковното творчество, а ако говорим за по-широката сфера на живота – нито наука, нито литература, нито изкуство. Това, разбира се, не са някакви абсолютни оценки, но ако се сравняваме със същата тази Германия, неотдавна преживяла Тридесетгодишната война, с разцвета на църковния живот там, на църковната музика и поезия, ще видим една направо крещяща разлика… Цялата тази благолепна стабилност завършва с един чудовищен по примитивността си разкол (под примитивност разбирам църковно-богословските обосновки, върху които се осланят разколниците).

Петдесет години по-късно виждаме една друга църква

Петър I, пред чийто очи по време на стрелецките бунтове обезумели старообрядци убиват и буквално разкъсват двама от неговите чичовци (след това преживяване царят получава нервен тик за цял живот), ясно вижда, че за оцеляването си не само държавата, но и църквата се нуждаят от коренни преобразования. Няма да се спирам подробно на тях.

Да, разрушена е каноничната подредба на църковния живот. Да, реформите се извършват, особено по времето на Анна Йоановна, чрез изключително жестоки средства (току-що излязлата от Московска Рус нова Русия не е била приучена към други)…

Но вече петдесет години по-късно виждаме една друга църква – с повсеместно и развиващо се духовно образование, с натрупване на творчески потенциал за разцвета през 19 и началото на 20 век на монашеството, с църковна ученост и с цялото онова духовно и интелектуално богатство, с което нашата църква стига до Събора през 1917 г.

Нека си зададем въпроса как това е станало възможно?

Моят отговор – съгласно съвременните разбирания – ще бъде крайно непопулярен: благодарение на озападняването – на заимстването и на насаждането на принципите на протестантската църковна наука, на влиянието на пиетизма и квиетизма върху руското образовано общество. Главно действащо лице в онова време е крайно противоречивият и сложен църковно-исторически деец: архиепископът на Новгород Теофан (Прокопович).

Няма да се спирам върху неговата фигура; в История на Руската църква на Антон В. Карташов той е описан достатъчно пълно и, според мен, обективно. Само накратко ще отбележа какво той е направил (разбира се, в сътрудничество с Петър Велики) в областта на църковното строителство (нека още веднъж подчертая, че тук не става дума за някакви външни църковно-държавни обстоятелства, за да може, следвайки темата на доклада, да не излизаме извън духовно-културните рамки).

Богословската педагогическа система, въведена от Теофан (Прокопович) в битността му на професор в Киевското духовно училище през 1711-1715 г., и впоследствие превърнала се в основа на цялото духовно образование в Руската църква чак до 19 век, е базирана върху две положения: 1) Св. Писание е единствен и самодостатъчен източник на всяко богословие и 2) богословието е наука и, като такава, трябва да бъде избавена от всякакви „предвзети” мнения.[2]

В така цитираната книга о. Павел Ходзински подробно пише за това, че в основата на богословстването на Теофан са именно протестантски източници, и използвайки тези източници, той се съпротивлява на латинското влияние, което е силно в Южна Русия; латинските системи смятат за изходна точка на богословието Църквата, а не Писанието (в момента аз много грубо обобщавам, но просто няма време и възможност всичко да се изложи в разгърнат вид).

Четирите духовни академии, разцветът на монашеството и нарастване влиянието на Църквата

„Избавянето от предвзети мнения” изобщо не означава отказ от светоотеческото Предание, а отстраняване на повърхностния формализъм, характерен за църковността на Московска Рус. Тази линия се изразява и в практиката − в известната борба на Петър І с всякакво „кликушество”.[3] Това явно влияние на Реформацията води, разбира се, до известно отместване на втори план, до „слягане” (ако мога така да се изразя) на еклисиологията. Според моите представи обаче тогава то е било положително явление: след хипертрофирано разрасналата се външна църковност, която е довела до разкол и е подтикнала Петър І към реформа на Църквата, подобно „люлеене на махалото” в другата посока може би дори е необходимо.

Второто изключително важно влияние на Реформацията след системата за духовно образование е духовната назидателна литература. Няма да разказвам подробно за това, то е тема за отделен доклад. На всички е известно влиянието на предпиетистката книга на Йохан Арндт върху св. Тихон Задонски, и не само върху него. Според Арндт всички слоеве от населението на Русия опознават началата на духовния живот – от имп. Павел І до най-обикновените селяни (откриваме ги сред абонатите на едно от преизданията на книгата на Арндт).

По-слабо известно е, че не по-малко значимо е било и влиянието върху св. Филарет Московски на квиетиста Франсоа Фенелон (квиетизмът е предимно римокатолическо явление, но много близко по дух на Реформацията, поради което в крайна сметка е осъдено от Римокатолическата църква). Образованите слоеве на руското общество четат и пиетистка, и квиетистка литература; първата в оригинал, а втората – в края на 18 век и през първата четвърт на 19 век е превеждана достатъчно масово, и дори по указание на оберпрокурора на Св. Синод княз Голицин е разпращана по манастирите (съчиненията на мадам Гийон).

Каква оценка да дадем на това западно влияние, на това реформационно и около-реформационно (в лицето на квиетизма) влияние над Руската църква? В днешно време, под въздействието на все повече „разгръщащото се” антизападничество, общата повърхностна оценка на това явление би била, разбира се, крайно отрицателна. Само че Евангелието ни учи да гледаме плодовете. По плодовете им ще ги познаете (Мат. 7:20).

Плодове от това озападняване са светителите Тихон Задонски и Филарет Московски (Арндт и Фенелон никак не са им навредили), излезлият от Киевските духовни школи св. Теофан Затворник (превеждал квиетиста Франциск Салски) и цял сонм образовано, просветено и заедно с това напълно православно духовенство.

Тези плодове са (към началото на 20 век) четирите духовни академии. Това е, както вече казах, и разцветът на руското монашество. Това е, в крайна сметка, и влиянието на Руската църква, станала най-образованата и творчески активна измежду всички православни църкви – както върху световното православие (Балканите), така и в мисията сред нехристиянските народи (Японската и Китайската църкви).

Да излезем от кръга на началната външна въцърковеност

И така, в отговор на нашия въпрос (ако го поставим по този начин) къде да открием духовно наследство, по чийто образец творчески да изградим нашия съвременен живот, би трябвало, според мен, да обърнем поглед към 18 век, и – без да си затваряме очите за църковно-каноничните недостатъци на тази епоха и отделните методи на неправомерни църковно-държавни действия (предизвикани от цезаропапизма) – да заимстваме много живи и полезни неща от този период на битуване на собствената ни църковна традиция. Нека тук отбележим най-важното, на което следва да обърнем внимание:

1) опората върху Св. Писание;

2) намаляването на ролята на външната обредност и формализма, което позволява да откроим истинската Христова църковност в ежедневния живот на християни;

3) творческото заимстване на отделни черти на западната духовност и на западната подредба на църковния живот.

Необходимо е да дам едно съществено пояснение. Говорейки за заимстване, аз далеч нямам предвид съвременния духовно-църковен живот в западния свят. Неговата оценка излиза извън рамките на моя доклад. Достатъчно е да кажа, че ако още не сме стигнали до някои положения, премислени и преживени от западните християни, то повечето в западния свят вече са минали през тях и са ги оставили зад гърба си. Никой, дори и най-пламенният западник, не ще отрече, че като цяло „първият свят” е постхристиянски днес. Според мен, си струва творчески да се заимства опитът на ранния протестантизъм. Като временна граница бих прокарал Великата френска революция.

И тук трябва да обознача контекста на едно такова заимстване. Той се определя от главния, според мен, проблем на днешния ни църковен живот, за който съм говорил и писал много – проблема на „разцърковяването”. Това не е удачен термин, но поради липса на по-добър, ще използваме него. За какво става дума?

Под „разцърковяване” разбирам следното явление: съществуващата понастоящем църковна дидактика предлага на влизащите в Църквата хора определена педагогика на външно въцърковяване. С времето обаче тя се изчерпва – от Евангелието е очевидно, че християнският живот е процес на непрестанно вътрешно възрастване (Мат. 13:31, 33) – и израсналите християни вече престават да се хранят от външната обредност и усвоената от тях външноцърковна субкултура.

А педагогика на по-нататъшното, тъй да се каже, „постновоначално” израстване в християнството при нас няма, тя (не в древните монашески книги, а в общата пастирска методология) не е изработена.

Нормата на въцърковяване при нас се превръща в норма на целия християнски живот, което очевидно не съответства на истинския смисъл на Църквата като институция, чието предназначение е все по-далеч и по-пълно да води човека в живота с Христос и в Христос. Като не получават такъв живот и година след година се въртят в кръга на началната си външна въцърковеност, хората в края на краищата се убеждават, че това е безплодно и излизат от този кръг.

Трагедията тук е, че тъй като нямаме педагогика на по-нататъшното израстване в Христос, човекът, оставяйки своето новоначалие, оставя и Църквата, а понякога и самия Христос, защото в своята изначална църковност той в действителност не е придобил истински опит от живота в Христос.

Противоотрова срещу разцърковяването

Какво може да послужи за противоотрова срещу такова „разцърковяване”? Според мен това, което посочих по-горе: „творческо заимстване на отделни черти на западната духовност и западната подредба на църковния живот”. Ще поясня тези две положения.

Ще започна с второто. Тук имам предвид пиетизма – онази благотворна „реформа в Реформацията”, която начева в средата на 17 век Филип Якоб Шпенер. Разтревожен от пастирски проблеми, близки до онези, които току-що описах, той въвежда както днес ги наричаме „евангелските групи”. Хората се събират във време извън богослужението по домовете, четат Св. Писание и споделят своя духовен опит. Важно е да подчертаем, че тези събирания не са били в противовес на „официалната църковност” (Шпенер настоява за нормативно участие в живота на Църквата), а я допълват по такъв начин, че християнството от храмова религия и външно изповядване на „правилните догмати” става такова, каквото и трябва да бъде – ежедневен живот с Христос и в Христос.

Отделните черти на западната духовност, на чието заимстваме следва да обърнем внимание, са всъщност нещо много важно, което се нуждае, бих казал даже, от съборно обсъждане. Ще засегна тази тема съвсем накратко.

Работата е там, че православната педагогика оперира единствено с така наречената „аскетика на синергията”. Същността ѝ се състои в това, че след като получи зачатъците на Божията благодат във вярата и в Тайнствата на Църквата, човекът чрез подвиг развива в себе си по-нататък тези благодатни начала. „Прави външното – вътрешното ще дойде”; „дай кръв – вземи дух” и т. н. – ето ги „лозунгите” на „аскетиката на синергията”.

Без съмнение, това е една от страните на духовния християнски живот, но работата е тъкмо там, че е „една от”. Свеждането на този живот предимно до усилия от страна на човека води до „търговски отношения” между човека и Бога.

„Ще попостя, ще се помоля, ще се потрудя „ще се понапъна”,[4] а Бог ще ми даде заради това благодат”; „аз ще дам кръв, а Ти, Боже, непременно ми дай Дух”. Така „аскетиката на синергията” някак „задължава” Бога да действа така, както ние очакваме от Него. Тук вече няма никакво място за вярата и задължителната „двустранност” в отношенията между човека и Бога.

Пиетистската пък и квиетистската духовно-назидателна литература разработва предимно „аскетиката на вярата”. Нейното главно положение е да дадеш в себе си място на Бога, изцяло да се оставиш на Него, да Му предоставиш да действа във всички области без изключение – както в духовната, така и във всички останали (същото това „ежедневно християнство”). Всичко е вътре, всичко е в свободата и честността пред Бога, всичко е в копнежа за действане на Бога и най-важното – непрестанно внимание към това действане. Всичко външно при това има само спомагателно значение.

Зрънца от „аскетиката на вярата” може да бъдат открити и при светите отци: преп. Макарий Велики, Марк Подвижник, Варсануфий Велики, Симеон Нови Богослов, св. Теофан Затворник и др. Но единно учение, а още по-малко пастирска методология на „аскетиката на вярата” в православната дидактика липсва. Затова творческото усвояване на духовната литература от този род, според мен, може значително да обогати живота на „израстващия” православен християнин и да го предпази от „разцърковяване”.

И така: опора върху Св. Писание, ежедневно християнство, домашни събирания (желателно и с участието на презвитери) за изучаване на Писанието и обсъждане на опита от живота в Христос, и аскетика на вярата – ето това е западното заимстване (отчасти вече случило се у нас през 18 век, т. е. станало и наша традиция), което, по мое мнение, в контекста на духовните търсения на епохата ни може да открие нови творчески пътища за развитие на църковния живот (всичко това, разбира се, в никакъв случай не отрича нормативната църковност – участие в Тайнствата и пр.).

Специално и с цялата си настойчивост искам да подчертая, че тук не става дума за реформа на Църквата, подобно на онази, за чиято 500-на годишнина си спомняме днес. Никакви реформации и революции не ни трябват по никакъв начин; пък и времето на реформациите е отминало. Става дума само за живота на християнските личности, за изпълнението на Христовите заповеди – не бойте се (Лука 12:7) и на Апостола – всичко ми е позволено… (1 Кор. 6:12); Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте (1 Сол. 5:21).

За това обаче е нужна смелост. И тук именно за нас е много важен образът на нашия приснопаметен отец Александър Мен. В негово лице ние имаме пример как да останеш истинно православен и в същото време да бъдеш открит за западния опит и да имаш постоянно благо дръзновение към Христос.

Добре разбирам, че много от нещата, за които сега говорих, меко казано, не са приети с одобрение. Но и о. Александър през целия си живот е вървял против течението, макар и той, както и аз, да е бил противник на всякакви външни реформации и революции. Реформация на душата – ето какво е необходимо: „да се избягва всякаква рутина в отношенията с Бога” (по думите на напусналия неотдавна този свят прекрасен психолог Ф. Е. Василюк) и от нищо да не се страхуваме, а само да живеем в Христос.

Превод: Анна Георгиева

* Петр (Мещеринов), иг. „Противоядие от расцерковления” – В: Православие и мир. Текст на доклад, изнесен на конференция в памет на прот. Александър Мен (бел. прев.).