Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (26 Votes)
_6Продължение

Обща характеристика

След 1989 г. бившите социалистически страни не възстановяват моделите на църковно-държавни отношения от преди 1945 г., напр. държавна църква или господстваща религия. Същевременно те не възприемат и френския модел на пълно господство на светското начало в държавния и обществен живот и превръщането на религията в частно дело на отделния гражданин, т.нар. laicité. В повечето бивши социалистически страни (главно католически и православни, по-слабо в протестантските) държавата признава съществуването на традиционна църква. Законодателството съдържа текстове, насърчаващи партьорството между религиозните институции и държавата. Уважава се правото на религиозните общности на самоуправление без намеса от страна на държавата, а в замяна те се въздържат от ангажиране с политическа дейност. В новите условия държавата подкрепя редица социално полезни дейности на църквите чрез система за публично финансиране на църквите. В много от страните държавата допуска и преподаване на религия в училище (конфесионално и екуменическо), като в част от тях то е финансирано и от държавния бюджет. В почти всички бивши социалистически страни обаче реституцията на църковни имоти се ограничи до връщане на храмове, манастири, светилища и земята върху, която те са построени или е неободима за поддържането на конкретния храм, т.е. църквите не придобиха стопанския потенциал на Православната църква и Главно мюфтийство в България.


Модели на църковно-държавни отношения в традиционно православни страни

Разпадането на Съветския съюз и бивша Югославия увеличи значително броя на страните с преобладаващо православно население. Русия, Украина, България, Сърбия, Македония, Черна гора и Молдова повториха формулата за “отделяне на църква и държава” в своето законодателство, докато Румъния и Беларус възприеха принципа на автономия на религиозните институции. Във втория случай се наблюдава силно обвързване между официалната православна църква и държавата, осъществявано чрез система от подзаконови актове. Друга негова особеност е използването на финансови лостове за правителствен контрол върху вероизповеданията, един от които е изплащането на заплати на духовенството от държавния бюджет. В Румъния дейността на Православната църква в редица сфери на обществения живот е гарантирана от серия договори между Патриаршията и министерствата на армията, затворите, социалните дела, образованието и др.

В държавите, които съхраниха формулата за отделяне на църквата от държавата, проблемите възникват не толкова на ниво конституция, колкото на това на закона, особено при прилагането му. В повечето конституции и национални законодателства терминът църква е заменен със синоними като “религиозни институции”, “ораганизации” и др. В повечето страни е запазена административната регистрация на новите религиозни общности, т.е. от орган на изпълнителната власт, а не от съдебната. Последното бе въведено в България със Закона за вероизповеданията от 2002 г. Друга особеност е категоризирането на религиозните общности на религиозни институции/организации и религиозни групи. Обикновено първите са със статут на юридически лица, докато вторите имат ограничени правомощия, предимно за богослужебната им дейност. Това важи почти за повечето бивши социалистически страни с преобладаващо православно население. В България няма подобно категоризиране на вероизповеданията, което заедно със съдебната регистрация, доведе до рязък скок в броя на религиозни институции у нас от 31 на 95 за периода 2002-2007 г.

Повечето православни страни разграничават историческите от новите вероизповедания като подчертават “историческата роля” и/или “традиционния характер” на местните религии – Християнство/Православие, Юдаизъм и Ислям. В повечето случаи, с изключение на България тези текстове залягат в съответните закони, но не и в Конституцията. Границата в отношенията между православната църква и държава се определя по различен начин в различните православни страни. Тя почти не съществува в Гърция и гръцки Кипър и е доста размита в Румъния, където е възприет принципа за автономия на религиозните институции. Нейното законодателство осигурява правото на вероизповеданията да развиват дейност в армията, болниците, затворите сиропиталищата и домовете за възрастни. На практика от това право обаче се ползва само Православна църква. Границата между църква и държава е много по-осезаема в страните с “отделяне на църква и държава”, но отсъстват ясни правила за комуникацията между двете институции. Най-малко са проблемите в сферата на социалното дело и благотворителността, към която повечето православни църкви не проявяват голям интерес. По отношение на конфесионалното изучаване на религия (вероучение) в държавното училище и религиозния брак обаче има опити от страна на православната църква да възстанови моделите от преди 1945 г., когато Православието е било господстваща религия. Най-проблемни са отношенията между църква и държава в сферата на реституция, финансите, и трудовите правоотношения, където опит на практика липсва.

Вероизповедания и образование

Навсякъде официално регистрираните вероизповедания (със статут на юридическо лице) имат право да откриват училища за подготовка на свои религиозни кадри. В повечето от тях конфесионалното изучаване на религия е позволено като избираем предмет основно за началния курс на обучение. В Русия часове по вероучение се допускат само при следните условия: искане от родителите; съгласие от страна на конкретното училищно ръководство след договаряне с местната власт; и провеждане на тези уроци извън рамките на училищната прорама и часове (чл. 5.4). В Македония обаче вероучението е абсолютно забранено на всички образователни нива. Само законодателството на Гърция и гръцки Кипър постановява задължително изучаване на православно вероучение.

По-особена е ситуацията в Румъния, където през 1995 г. със закон е въведено задължително конфесионално вероучение в училищата. Свещеници също са допускани да преподават този предмет, поради липса на достатъчно подготвен педагогически персонал. Новият закон за религията от 2006 г. отново не дава категоричен отговор дали освобождава от вероучение онези деца, чиито родители не са съгласни с него. Той само декларира, че децата, “чиято религия е неизвестна” ще учат религия само след съгласие на техните родители или настойници. По този начин макар че се спазва принцпът за свобода на религията, т.е. правото на избор да се изучава едно или друго вероучение, се нарушава принципа за свобода на съвестта по отношение на невярващите румънски граждани. В Румъния уроците по религия, формата и обхвата им са изцяло под контрола на съответната религиозна институция. Финансирането му се осъществява със средства съответната религиозна институция. Има възможност и за договаряне на финансова помощ от страна на държавата.

Вероизповедание и държавна власт

Дейността на Православната църква в армията, както в здравните и социални заведения се насърчава от законодателството на Гърция, Кипър, Румъния и Молдова (след 2002 г.), докато в Русия, България, Сърбия този въпрос често се решава от местната власт. В Македония и Беларус религията няма място в армията, образованието и държавните институции. В повечето православни страни обаче липсват ясни законови граници за степента и формите на взаимодействие между църковната/религиозната и държавната власти. В това отношение най-категоричен е руския закон, според който дейността на органите на държавната и местната власт не може да се съпровожда от религиозни ритуали и церемонии, а служителите на тези власти не могат да насърчават една или друга религиозна принадлежност. Освен това представителите на духовенството, за разлика от обикновените вярващи, не могат да бъдат избирани и назначавани за служители на държавната, местната власт. Забранява се и участието им в политически партии, както и спонсорирането им.

Вероизповедания и реституция

Почти навсякъде, главно в бившите съветски и югославски територии, реституцията на църковни имоти обхваща главно богослужебни сгради (храмове, манастрири, светилища), но не и земи и гори. Някои закони допускат и връщането на участъци земя, които са необходими за поддръжката на съответните религиозни институции, предимно църкви и манастири. Стопанисването на тази земя, както и на наетата такава от религиозните институции, се извършва в съответствие със законите за поземлената собственост. При реституиране на религиозни здания и светини от културно историческо значение се предвижда и държавна помощ. Реставрацията и ремонтът на религиозни обекти с историко-културно значение се извършва според съответните правила за паметници на историята и културата.

Вероизповедания и финанси

Въпросът финансирането на религиозните организации в православните страни е най-слабо проучен поради липсата на прозрачност в тази сфера. Няма яснота и за тяхното данъчно облагане и облекчения за религиозните организации. Европейската практика обаче показва два основни подхода. При Католическата църква финансовите въпроси се уреждат предимно чрез договори с Ватикана, докато при протестантските общности средствата се набират от самите вярващи, но не се получават директно от църквите, а се разпределят през държавния бюджет. Не трябва да се забравя и фактът, че тези църкви, католическа и протестански, не разполагат със земи и гори в степента, в която това е валидно за Българската православна църква и мюсюлманската общност.

В повечето православни страни финансирането на признатите религиозни институции става на базата на собствените им доходи, дарения, материална помощ от държавата, както и субсидиране от държавния и общинските бюджети. В Румъния държавното и общинско финансиране е предназначено главно за заплати, пенсии и социално-културни дейности на вероизповеданията и тяхното духовенство. Последните подлежат на държавен одит. Същевременно финансирането на вероизповеданията в Сърбия и Черна гора не предвижда държавни субсидии, а само доходи от собствени приходи и дарения. Допуска се и заплащане на духовните лица за извършването на религиозни ритуали, както и материална помощ от страна на обществото.

В Румъния кандидатстването на религиозна асоциация за статут на религиозна институция, т.е. на юридическо лище, трябва да представи начален капитал, в парични или материални активи, който следва да бъде равен минимум на двумесечния национален данък (national monthly pre-tax pay). В Русия пък законът изисква уставите на религиозните оранизации да съдържат информация за своите източници на финансиране и имущественото си състояние.

Европейските страни нямат единна политика по отношение на данъчното облагане на своите религиозни институции. В Русия религиозните организации със статут на юридическо лице са освободени от данъци, докато в повечето европейски страни данъчните облекчения за религиозните общности касаят главно боголужебно-ритуалната им дейност, но не и търговската. В православните страни законодателството също определя вероизповедания като организации с нестопанска цел и това предполага известни данъчни облекчения. Някои държави допускат предприемаческа дейност на вероизповеданията само доколкото това обслужва богослужебната им дейност. По принцип печалбата от стопанската дейност на религиозните организации се облага с данъците, предвидени за неправителствени организации. Тя може да бъде освободена от данъци, когато се използва за благотворителност. Даренията за вероизповеданията също са освободени от данъци. Няма обаче единна политика по отношение на ДДС, годишен данък, мита, и данък недвижима собственост (real estate tax), но само за земята, върху която са построени религиозни здания.

Вероизповедания и трудово право
 
Един от най-слабо разработените проблеми в българския закон за вероизповеданията е този за трудовите правоотношения на назначените духовни и светски лица в религиозните институции. В повечето православни страни и светските и духовните лица трябва да спазват трудовото законодателство на страната. Религиозните институции са длъжни да осигуряват своите служители, духовни и светски, в съответните социални, здравни и пенсионни държавни фондове, при същите условия, както това става и за останалите граждани. В Румъния обаче изборът, назначенията, пенсионирането и отстраняването от длъжност на духовниците е в съответсвие с религиозното право и устав на съответната общност, докато цивилните лица се назначават, осигуряват, пенсионират и уволняват в съответсвие с гражданското право. Осигуряването на цивилните служители на онези религиозни институции, които имат собствени пенсионни фондове, се договоря между правителството и съответното религиозно ръководство.

3. Европейското законодателство за църковно-държавните отношения

Към настоящия момент отношението на Европейския съюз в областта на църковно-държавните отношения се определя от Декларация No. 11 към Договора от Амстердам от 1997 г. Според нея ЕС се отнася с уважение и без предубеждение към статута на църквите и религиозните сдружения в страните-членове. Със същото уважение ЕС се отнася и към философските и нерелигиозни организации.” Приложението на този доста общ текст се свързва с други два документа – Хартата на Европейския съюз за фундаменталните права (изменена през 2007) и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 1950 г., както и протоколите за нейното изменение и допълнение. Посочените принципи в областта на религията и църковно-държавните отношения са възприети и от подписания през 2007 г. Лисабонски договор. Те са залегнали в текстовете на чл. 5б, чл. 6 и чл. 16в. Той обаче включва и нови моменти. За първи път Европейският съюз признава специфичния принос на църквите, религиозните сдружения и нерелигиозните организации като възприема принципа за поддържане на открит и редовен диалог с тях (чл. 16б.3). Другата новост е акцентът върху религиозното наследство на Европа в преамбюла на новия договор за Европа. Според параграф втори от същия, универсалните ценности, на които се основават човешките права, свободата, демокрацията, равенството и правовата държава, са се развили от “културното, религиозното и хуманистичното наследство на Европа”. Прави впечатление, че исканият от Римо-Католическата и други църкви текст за християнските корени на Европа е заменен с по-широко виждане, което отчита както и наследството на античността, така и философските идеи на хуманистите.

Към настоящия момент европейското законодателство дава възможност за съхраняване на разнообразните модели и практики в сферата на отношенията между църква и държава. Ограниченията в него са свързани със съблюдаването на принципите за свободата на съвестта, религията и мисълта, заложени в Европейската конвенция за защита на на правата на човека и основните свободи. Въпреки че последната не изисква определена степен или форма на разделение между църква и държава, тя оказва косвено влияние върху техните взаимоотношенията в различните европейски страни. То се осъществява посредством дейността на Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Неговите решения в сферата на религията се основават главно на чл. 9 и чл. 14 от Конвенцията, както и на чл. 2 от Протокол No. 1 (1952 г.) към същата. Юридическата сила на тези решения и възможностите на Европейския съд за тяхното практическо прилагане очертават допустимите отклонения в границата между църква и държава в Европа.

На практика действието на Конвенцията не ограничава разнообразните модели на отношения между църква и държава в Европа. Тя допуска както наличието на държавна църква (Великобритания, Норвегия), така и модели на доминиращо вероизповедание (Гърция, Малта). Това, което категорично не се приема е теократичната и конфесионалната държава, които определено нарушават текста на чл. 9 от Конвенцията. В тази връзка Европейският съд е издал редица решения, ограничаващи степента на конфесионализиране на дадена държава. Едно то тях определя закона в Сан Марино за задължително полагане на клетва пред Евангелието, включително и от парламентаристи, които не принадлежат към съответното вероизповедание, като нарушение на принципа за свобода на религията. Облагането на невярващи с данък в полза на религиозната дейност на държавната църква в Швеция също бе осъдено от Съда в Страсбург. Най-много са делата срещу гръцката държава, породени от действията й срещу религиозни малцинства. Европейският съд отхвърля позваването на историческата роля на Гръцката православна църква като основание за преследване на членовете на различни религиозни малцинства за прозелитизъм. В резултат на друго решение на същия Съд Гърция отмени законодателното изискване за разрешение от местния православен епископ като условие за откриване на молитвени домове на неправославни верски общности.

От друга страна Европейският съд допуска на подкрепа на държавата за една или друга религия, когато това не ограничава религиозните права на гражданите, които не принадлежат към съответната религия. При определени условия се допуска значително по-голяма финансова помощ за една определена религия, отколкото за останалите в същата страна. Подобно изключение се прави обикновено за т. нар. държавна църква, която освен своите чисто религиозни функции е натоварена и с обществени, напр. поддържане на регистрите за раждане и смърт. В този случай с допуска събирането на данък в полза на дадената църква даже и от граждани, които не принадлежат към нея, но са обслужвани по отношение на регистрите. Тези граждани обаче не плащат данък в полза на религиозната дейност на същата църква. Непропорционалното разпределяне на финансовата помощ между различните вероизповедания е допустимо и поради факта, че правото на подобно финансиране от страна на държавата не е основно човешко и религиозно право. То касае колективните аспекти на едно вероизповедание, а не индивидуалните религиозни права на гражданите. Подобна подкрепа може да се осъществява и чрез данъчни облекчения за една или друга религия. Католическата църква в Испания е единственото вероизповедание в страната,което е освободено от данъци. Това изключение обаче е оправдано със задължението поето от страна на Католическата църква (при подписването на конкордата с Испанската държава) да се грижи сама за поддръжката на своите исторически и културни паметници. При всички положения обаче гарантирането на равнопоставеност на религиозните институции от страна на националното законодателство ограничава възможностите на държавата за диференциран подход към отделните религиозни инсититуции и общности.

Друга форма на държавна подкрепа е допускането да се събира църковен данък. Неговото събиране и разпределяне обаче става чрез държавната данъчна система. Макар че държавата не е задължена да поддържа училища за подготовка на кадри за съответните религии, подобна подкрепа от нейна страна не противоречи на чл. 9 от Конвенцията. При определени условия е допустимо и преподаването на религия, конфесионално и неконфесионално, в светското училище. Чл. 2 на Протокол 2 към Конвенцията изисква да се съблюдава правото на родителите или настойниците на децата да ги възпитават в определни религиозни или философски възгледи. Някои анализатори подчертават, че този текст предпоставя, че държавата е длъжна да осигури спазването на критерии като обективност, критично мислене и плурализъм при преподаването на религия в светското училище. Решенията на Съда по отношение на религиозното обучение в светското училище са доста общи в своите предупреждения срещу използването на подобно обучение в средство за прозелитизъм от страна на по-големите религиозни институции в една страна.

Друга особеност, свързана с приложението на Конвенцията е възможността за по-голям контрол на държавата върху т. нар. държавни църкви и институции на доминиращата релгигия, отколкото върху останалите религиозни общности в съответната страна. Като представители на държавна институция, духовенството на тези църкви провежда държавна политика и носи съответната отговорност за своите действия. Подобни механизми на държавен контрол са неприложими при останалите вероизповедания. В тези случаи важи общото правило за ненамеса на държавата във вътрешните дела на едно вероизповедание. Той е валиден и за всички случаи на разделение между църква и държава.

Сред по-сложните казуси в Европейския съд са случаите на разцепване на една религиозна институция и свързаните с подобни актове спорове за регистрирането и собствеността на алтернативната църква (Гърция, Молдова, България). Тяхното решаване може да изисква и намеса на държавата. В подобни случаи обаче правителството следва да отчита вътрешното устройство на съответното вероизповедание и да не действа на базата на превенцията, напр. отказ да регистрира алтернативната църква с оглед да не разшири конфликта. Според Европейския съд правителството няма право чрез сила да налага обединяването на една религиозна общност, която се е разцепила, нито да определя кой да бъде неин лидер. Логиката на този подход произтича от принципа на свобода на релиията, според който вярващите имат право да решат към коя общност да се присъединят и кой от враждуващите лидери да подкрепят. Аргументите от страна на правителството, че допускането на разцепление ще допринесе до увеличаване на религиозното напрежение почти винаги се отхвърля от Съда с тезата, че подобно напрежение е естествена последица от плурализма и че ролята на държавните власти при подобни обстоятелства не е може да бъде елиминиране на плурализма. Според Съда задачата на правителството в подобна ситуация е да осигури толерантността между враждуващите лагери. Засега предлаганата от повечето правителства пряка намеса във вътрешните дела на разделени и враждуващи религиозни групи се допуска от Съда само на теория. До този момент Европейският съд взима под внимание само съществуващите факти по даден конфликт, но не и аргументи за превенция на възможни бъдещи усложнения.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axp4u 

Разпространяване на статията:

 

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.