Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Йохан Арндт и Православието

Петък, 09 Август 2013 Написана от Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Johann ArndtВ тази аудитория не ми се налага да обяснявам значението за протестантската традиция на родения в Анхалтската земя Йохан Арндт. Ще приведа само един цитат от Филип Якоб Шпенер:

„Lutherum setze ich billig vorne an, aber Arndt streicht ihm nahe, und weiß ich nicht, ob er nicht noch in seinen Schriften zu einem nicht geringeren Werk als Luterus mag von Gott bestimmt sein”.[1]

Въпреки че сред част от ортодоксалното лутеранско общество богословието на Арндт е предизвиквало неприемане и спорове, влиянието на неговата книга Vom wahren Christentum върху духовния живот в Европа е огромен, включително и отвъд пределите на протестантския свят. Своето влияние Арндт е оказал и над Руската църква – и тук, в качеството на най-ярък пример трябва да бъде назовано името на св. Тихон Задонски.[2]

Тихон (Соколов; 1724-1783 г.) е един от най-любимите руски светци. Син на беден църковен певец, той учи в Новгородската семинария, през (б. р. - 1758 г. като учител в семинарията е постриган за монах, а в) 1759 г. е избран за ректор на Тверската семинария, в 1761 г. е ръкоположен за епископ, а в 1763 г. заема Воронежката катедра. Склонен към съзерцателния живот, четири години по-късно той оставя своето епископско служение и прекарва останалата част от живота си в Задонския матастир. Йохан Арндт повлиява много силно за формирането на духовния облик на св. Тихон. Колко високо св. Тихон е поставял Арндт свидетелства едно от неговите писма, в което той съветва своя адресат: „След Библията чети Арндт, а в останалите книги се разходи – като на гости”.[3] По подражание на Арндт св. Тихон пише своята книга За истинското християнство, а това съчинение, както и останалите творения на св. Тихон Задонски, на свой ред, оказва голямо въздействие върху последващото развитие на руския духовен живот – достатъчно е само да се каже, че великият руски богослов и писател, св. Теофан Затворник (за когото ще стане дума малко по-късно), е ценил св. Тихон Задонски като духовен автор над всички останали.[4]

Влиянието на Арндт върху руската духовност обаче далеч не се ограничава до св. Тихон Задонски. В книгата на Щефан Райхелт Johann Arndts „Vier Bücher von wahrem Christentum“ in Russland,[5] написана във вашия досточтим факултет под ръководството на проф. Херман Голц, сред светците на Руската църква, които силно са почитали Арндт, се споменават св. Арсений (Мацеевич; 1697-1772) и мисионерът, просветител на Алтай, преп. Макарий (Глухарьов; 1792-1847), чийто вътрешен свят е формиран под влияние четенето на книгите на Арндт.[6]

Навлизането на Йохан Арндт в пространството на руската духовна мисъл обаче е минало и по друг път. Vom wahren Christentum на Арндт е една от настолните книги и за руското масонство, което в руските условия от втората половина на 18 в. – началото на 19 в. е служило преди всичко на просвещението.[7] Тя е била многократно преиздавана, вследствие от което за образованото руско общество от края на 18 в. именно Арндт се превръща в един от основните източници, от които хората черпят знание за духовния християнски живот.[8] Преиздаването на преводите на За истинското християнство не се прекратява дори и след забраната на масонската дейност – нещо повече, с тази книга са поощрявани и награждавани студентите на Московската духовна академия.[9] Книгата навлиза дотолкова трайно в руския църковен живот, че в предговора към последното ѝ дореволюционно (и, уви, последно към днешна дата) издание се настоява: „За това, че настоящото съчинение е строго-православно във всичките свои части и всеки свой ред, едва ли е нужно въобще да се говори”.[10]

И така, може да се каже, че Арндт е повлиял върху руското православие от 18-19 в. до такава степен, че за Руската църква е станал почти свой. По какъв начин обаче това е могло да се случи? Та нали в Православната църква е много силна – образно казано – имунната система? Нали православието решително отхвърля от себе си всичко онова, което излиза отвъд рамките на неговата традиция, основаваща се върху фундамента на веро- и нравоучението на древната Църква. Очевидно, в духовния опит на лутеранина Арндт се е оказало нещо много близко до православната духовност. Какво именно?

1. Една от книгите в последно време за Йохан Арндт е озаглавена Frömmigkeit oder Theologie.[11] Заглавието на книгата говори за някакво противопоставяне на богословието и благочестиего, приемано понякога в академичните и в богословските среди – както в протестантски, така и в православни кръгове. Самият Арндт обаче далеч не е правил разлика между тези две неща. Ето какво пише той:

„Viele meinen, die Theologia sei nur eine bloße Wissenschaft und Wort-Kunst, da sie doch eine lebendige Erfahrung und Übung ist”.[12] „… Die Lehre Christi ins Leben verwandeln, oder wie Christus in uns leben und Adam in uns sterben soll, sonderlich wie der Mensch mit Gott solle vereiniget werden, ... ist des Menschen Vollkommenheit und finis totius theologiae (der Endzweck der ganzen Theologie)”.[13]

Богословието Арндт е възприемал по преимуществено практически, пастирски начин. Отредено е място и за теоретичното богословие – за това по-късно, но главното, много повече същественото от „eine bloße Wissenschaft” за Арндт е „Nachfolge Christi”[14] – живият мистичен опит. И този опит се оказва много близък, – ако не и идентичен – с опита на руските светци.

Нататък, за да съпоставим този опит, ще се позовавам на св. Теофан Затворник, когото вече споменах. Той е роден през 1815 г., завършва Киевската духовна академия и е предстоятел на посолската църква в Константинопол. Няколко години се подвизава в състава на руската мисия в Светите земи и получава възможността да се запознае с християнския живот в Европа. В 1857 г. е назначен за ректор на Санкт-Петербургската духовна академия, в 1859 г. е ръкоположен за Тамбовски епископ, а в 1866 г. се отказва от епископското си служение и отива затворник във Вишенския манастир. Няма данни да се е докосвал непосредствено до Арндт, макар най-вероятно – по силита на голямото ѝ разпространение – да е чел Vom wahren Christentum. Върху него обаче влиянието на Арндт е оказвано опосредствано чрез св. Тихон Задонски, чийто трудове, – както казах – св. Теофан е поставял над всичко, и, в собствен смисъл, чрез цялото получено от него образование. Внедрената в Киевска духовна академия в началото на 18 в. протестантска образователна система, пък и въобще традиционната откритост на тази академия към Запада много силно се усещат и в трудовете на св. Теофан. Именно възпитаната у него в Киевска духовна академия западна мисловна култура, съчетана с православна духовна опитност и забележителния му философски ум, позволяват на св. Теофан да осмисли и да изложи православната сотириология и еклисиология в систематичната им пълнота.

И така, св. Теофан Затворник пише за живото, осезаваното и действащо в човека богообщение като за норма и на целия християнски живот. Крайната цел е в „живото, вътрешно, непосредствено общение на Бога с човека и на човека с Бога”.[15]

А ето и няколко цитата от Йохан Арндт:

„Des Menschen Vollkommenheit stehet in der Vereinigung mit Gott”.[16] „Dies ist allein der Seelen Gut, nämlich die Verinigung Gottes und seine Gnadenwirkung”.[17]

Очевидно е, че Арндт, макар и с по-различни думи, говори за абсолютно същото, за което и св. Теофан. Обобщавайки и подлагайки на равносметка западната мистика (Таулер, Тома Кемпийски, Deutsche Theologie), Арндт, с риск да си навлече обвинения в „папизъм”, „вайгелианство”, „синергизъм”, „Enthusiasterei” и др под., настоява че само Einwohnung,[18] Vereinigung[19] на Бога и човека представляват средоточието на духовния християнски живот и същността на истинното християнство.[20]

2. Но тук възниква актуалният както за православието, така и за ортодоксанлото лутеранство въпрос за критериите на църковността във връзка с мистиката, а именно: в какво съотношение се намират истинното християнство и Църквата?

Говорейки за Църквата, винаги имаме предвид някаква двойнственост – от една страна, тя е мистично тяло Христово, слабо поддаващо се на дефиниране и вместване в едни или други граници и, от друга, Църквата е напълно видим институт, на когото от Бога е поръчано, леко парафаризайки Арндт, „чистото възвестяване на Словото Божие и правилното употребяване на тайнствата според Христовото установление”.[21] Къде тук е точката на съприкосновение между Тялото Христово и външната институционалност (като под външна институционалност разбирам не структурите на административното църковно управление, като например Московската Патриаршия, Римската курия или Синода на Евангелската църква в Германия, а исторически сложилите се традиционни форми на проповед на словото Божие, на преподаване на Тайнствата, богослужението, каноничната църковна дисциплина и др. под.)?

Такава точка на сглобяване, ако гледаме от позицията на мистичния духовен опит, е тъкмо богообщението и само то. Богообщението е акт, и едновременно с това процес, на съединение на човека с Бога в Иисус Христос чрез Светия Дух. И тук, в тази точка на богообщението, човекът със самия факт на това единение става член на Тялото Христово. Това единствено по рода си вътрешно мистично действие представлява и същността на Църквата.

Този обаче „акт-процес” на богообщението не е вроден в човека. Богообщението влиза в него, съгласно Писанието, като свръхприродно явление (Иоан 3:3), възраства и укрепва в него в продължение на целия негов живот (Мат. 13:31-32; 13:33; Фил. 3:12-14), под определени условия (Мат. 19:17), като обхваща човека в цялата му пълнота (1 Сол. 5:23). Затова то се нуждае от някакво обуславяне, начало, наслагване, отглеждане и опазване. Върху това в собствен смисъл се гради и църковната институционалност – като външна изява на Църквата, а именно: да приобщава към богообщението, да създава условия за живот на човека в Христос. Това е задачата на земната Църква. За да възвести на човека дара на богообщението, на Църквата ѝ е връчено Словото Божие. За да вложи в човека семето на богообщението, да го опазва и отглежда, са ѝ дадени Тайнствата. За да може човекът да знае как правилно да се разпорежда с получения дар на благодатта и как да действа правилно, вървейки по пътя на следването на Христос, в Църквата се съдържа опитът от богообщението на всички християни, опитът от вярата, действаща в любовта (Гал. 5:6), което и представлява (за православните) Свещеното Писание.

И така, богообщението прави християнина Тяло Христово, т. е. Църква в самия първи и дълбок смисъл на тази дума. По силата на това възникват и някакви църковни рамки, позволяващи да определим правилно ли е то или не, не е ли то заблуждение – демонично или себезалъгващо. Та нали мистичният опит може да бъде най-различен и да има различни източници. Критерият тук е съответствието на външния и вътрешния живот на християнина на Свещеното Писание и произтичащото от него догматическо и нравствено учение на Църквата. Всеки мистичен опит, който би противоречал на тези критерии, не може да бъде приет от Христовата Църква за истинско богообщение.

Именно тук вече намира своето място – нещо, за което вече споменах по-горе – и теоретичното богословие: да постави богообщението в самата основа, като най-важно, да обоснове неговата истинност, да зададе критериите му, да го защити от неправилно разбиране. И тъй като за Арндт именно богообщението, Vereinigung на Бога и човека, е било централен пункт на неговия живот и учение, за него е била така важна темата за ортодоксалността. Посвещавайки своите Пета и Шеста книги от Vom wahren Christentum, на първо място, на богословската защита от обвинения в неправомислие и, на второ, и което е много по-важно – на обосноваването на своите настоявания върху Vereinigung и Einwohnung от догматическа гледна точка, Арндт съвсем не е увъртал, нито пък се е представял за правоверен лутеранин – за него е било важно именно да бъде и да остане строго църковен човек, тъй като, – както следва от току-що казаното – автентичната църковност се състои тъкмо в богообщението и обратно: едното без другото – във всеки случай от гледната точка както на Арндт, така и на православната традиция – не може да съществува.

Подчертаването от Арндт на богословските и църковни рамки на богообщението намира пълно съответствие в православния светоглед. В това отношение православието – в осмислянето на еклисиологичната страна на собственото си битие – понякога дори е склонно към придаване на излишно голямо значение на външната институционалност. Светците на нашата Църква обаче, несъмнено, са съразмерявали външно и вътрешно, целите и средствата на църковността. Св. Теофан пише: „Външният строй на Църквата и всички нейни порядки – богослужебни, освещаващи и ръководни (дисциплинарни) – не са главното, а служат само като изразяване, възпитаване и ограждане на вътрешния нравствено-религиозен строй на християнина”.[22] „Църквата е майчино лоно, зачеващо, формиращо, възрастващо, завършващо всеки християнин… Както няма живот и живи същества извън природата, така и вън от Църквата няма духовен живот и такива, които живият духовно. Затова да сме в Църквата, в живо съчетание и съюз с нея, е неотложно условие за желаещите да живеят духовно и да преуспяват в християнския живот.[23]

3. Тук е интересно да се отбележи, че единството на мистичния опит довежда и до съвпадения в богословието, при това в неговия най-важен за Арндт пункт – учението за оправданието чрез вярата. Както е известно, Йохан Арндт е бил обвиняван именно в това, че подлага това учение на ревизия, изисквайки от човека още и духовна активност. Арндт е отхвърлял тези обвинения – той е подчертавал, че неговото учение съвсем не посяга върху централния пункт на лутеранската догматика. Става дума за друго – как трябва да живее оправдания с вяра човек: „Ich habe nicht geschrieben den Ungläubigen, sondern den Gläubigen; nicht denen, die noch erst sollen gerechtfertiget werden, sondern denen, die da schon gerechtiget sind”[24] – пише Арндт в края на Vom wahren Christentum. Защитил своята правоверност по отношение на етапа Christus für uns, той отива още по-далеч и говори за следващата стъпка в духовния живот – Christus in uns.[25] За точно същото обаче пише и св. Теофан Затворник: „Първата основа на християнския живот е вярата във въплътеното домостроителство на нашето спасение – в нашия Господ Иисус Христос… Никой не може да прави нищо достойно за спасението си, ако не пребъдва в Господа”.[26] „Господ спасява душите, а не ние. Със своята вяра, с нашата преданост към Него ние само свидетелстваме и Той, вече според мярата на прилепването ни към Него, ни подава всичко, което е нужно за спасението ни. Не мислете какво ще си заслужите с трудовете си – заслужавайте го с вяра, съкрушение и преданост към Бога”.[27] Разбира се, редом с това, св. Теофан подчертава и необходимостта от ответни действия на човека и посвещава практическото си богословие основно на това. Ето как той описва принципа на тези ответни действия: „… Благодатта снизхожда към свободното желание и търсене и… от тяхното взаимно съчетаване започва съобразния с благодатта и със свойственото на свободната твар нов благодатен живот. Господ подава благодатта безвъзмездно, но и изисква, щото човекът да я е търсил и да я е възприемал с желание, посвещавайки себе си изцяло на Бога”.[28] Характерно е обаче самото наличие на толкова ясно изразеното от православния мислител учение за спасение само чрез вярата.

4. Казаното, мисля, е вече достатъчно, за да стигнем до извода за значителното съвпадение на позициите на Йохан Арндт и православието – пък дори и само в лицето на един негов изтъкнат представител, какъвто е св. Тефан Затворник. Възниква обаче и един въпрос: ако Арндт е бил толкова близо до православието, ако в своите трудове той само повтаря истини, които и без него са известни на всеки православен, защо тогава е нужен лутеранинът Арндт на православните, които имат толкова много свои духовни писатели? И все пак нещо в него, в продължение на две столетия разцвет на църковния живот в Русия, ни е привличало. Какво е онова, което не е достигало на православието в нравоучителната литература? Каква ниша е запълнил Йохан Арндт?

Струва ми се, че тук става дума за следното. Църковната (и особено западната) мистика съзира в Евангелието два кръга на духовния живот, два неговия етапа. Първият – това е влизането в Църквата в съответствие с думите на Христос покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк 1:15). И този първи етап е много силно развит в православието. Православната дидактика се характеризира с висока трезвост, с особено внимание към духовния живот, с недоверие към себе си като към паднало същество. Това има и своята обратна страна – личните търсения на Бога се оказват попаднали под съмнение и под подозрение, за живото богообщение не се свидетелства, то не се проповядва. Следствие от това е една недоразвитост на православната църковна педагогика, която спира само до постоянното възпроизвеждане на ситуацията на покайното влизане в Църквата. На християнина не се предлага по-нататъшен път с Христос, а само се повтаря и повтаря за пътя към Христос. Това отсъствие на практика на опита от Nachfolge Christi довежда дори до някакво богословско недоверие към действието на Светия Дух, до неразбиране на школата на живата Божествена педагогика. Да търсят Бога вътре в себе си, че дори и да поставят в това целта на църковния живот – мнозина християни могат направо да се смутят и да се съблазнят от подобно нещо и да не разберат, за какво тук става дума.

А между впрочем именно на това е посветена втората степен на духовния живот, втората сфера, която пред нас открива Св. Писание: сферата на брака, на живите и най-тесни взаимоотношения на Небесния Жених с Неговата невеста – с човешката душа, с Църквата. Образът на Христос като Небесен Жених (Мат. 25 гл.), притчата за брачния пир, размишленията на ап. Павел за Църквата (а, следователно, и за всяка християнска душа) като за тайнствен брачен живот с Христос, заключителните страници от книга Откровение на св. Йоан Богослов и, накрая, рецепцията от Църквата на книга Песен на песните – всичко това свидетелства, че брачната тематика, уподобяването на живота в Христос на брак е не по-малко важна, от онова покайте се и вярвайте в Евангелието. И от самото начало Арндт подчертава тази брачна страна на духовния и на църковния живот – ето какво пише той за Кръщението:

„In der heiligen Taufe geschiet die geistliche Zusage und Verlöbnis. Denn gleicher Maßen, wie im Ehestande Zwei sind Ein Fleisch, also ist auch Christus und die Kirche Eins... Darum nimmt sie (die Seele. – иг. П.) der Bräutigam, und vermählet sie Ihm mit einem ewigen Verbindnis, und verknüpfet sie mit einem viel festeren Bande, als kein Ehemann seinem Weibe tun kann. Diese Zusage in Verlöbnis, da der Bräutigam seine Braut Ihm vertrauet, ist stärker als keine Versprechung. Denn Er hat sie also geliebet, daß Er sich selbst für sie in den Tod gegeben. Darum so geschiet diese Verlöbnis, Trauung und Verbindnis in dem Namen des Vaters, das ist: in der Liebe des Vaters, in dem Glauben an den Sohn Gottes, und in der Kraft und Wahrheit des Heiligen Geistes”.[29]

Арндт посвещава много страници на изключително изразителното описание на духовния брак на душата с Христос – за пример е достатъчно да се прочете Глава седма от Пета книга на Vom wahren Christentum, която е озаглавена „Durch die geistliche Ehe und Vermählung geschiet die Vereinigung des Herrn Christi mit der gläubigen Seele”.[30]

И това далеч не е само библейска поезия или хипербола. Та нали действително човек може да възраства духовно единствено в онова, за което – в равна степен като за покаянието – говори Писанието: в подобието на брака. Та нали и самият път Nachfolge Christi, включвайки в себе си, като важна съставна, деятелното покаяние, отново има за своя цел осъществяването на брака между душата и Христос. Именно брачния живот е направил Бог школа за човека и училище на живота – както в битов, така и в нравствен смисъл. Влюбеността, нейното развитие, сключването на брачния съюз, едни или други трудности и търкания, раждането на деца, грижите и глъчката около възпитанието им, устройването на всяка една страна от живота, подвизаването във взаимно смирение и търпение, утвърждаването на взаимната любов – това е пътят на брака. Такъв е и пътят на възрастването на душата в Христос. Горещото обръщане към Господа, неофитската влюбеност в Христос и Църквата, сключването в Тайнството на Кръщението на духовен брак, възобновяването на този брак в Покаянието, постоянното ни участие в брачната трапеза – Евхаристията, раждането и възпитаването на деца – т. е. на първите духовни плодове, изменението на отношенията с родителите – т. е. с мира сего („ще остави човек баща си и майка си…”, Мат. 19:5), семейните кризи във взаимоотношенията на човека с Бога, разрешаването на тези кризи, придобиването, в края на краищата, към старостта на зрели, прозрачни, есенни плодове от този брачно-духовен опит – ето го пък пътят на духовното възрастване на човека в Христос… За това обаче в православната пастирска педагогика не се казва почти нищо и тази лакуна остава в нашия църковен живот и до днес.

5. Казаното ни води и до отговора на нашия заключителен въпрос: с какво може да бъде важен Арндт за нас днес? Вече говорихме как той е станал почти свой за руската църковност от 18 и от 19 век. Проследихме и някои паралели между неговото учение и изложената от св. Теофан Затворник система на православната духовност. Но не само в миналото – и в нашето време може да бъде много полезно и плодотворно, ако обърнем внимание на отстояваното от Арндт, в рамките на строгата ортодоксия, богословие на Nachfolge Christi и на посочваната от него втора сфера на духовния живот, съдържаща се в Писанието – сферата на духовния брак между човека и Бога. Да направят това за православните е толкова по-лесно, тъй като то няма да бъде някаква „модернистична новост” – трябва само да се завърнем към съществувалата в нашата църква през 18 и 19 век традиция на присъствие на книгата на Арндт Vom wahren Christentum.

Самият Арндт, с пастирска цел, е превеждал на съвременния нему език старите (uralte) книги, без да се бои от упреци в склонност към някаква „друга вяра” – книги като Deutsche Theologie, като Тома Кемпийски, като работите на Йохан Щаупиц. Така и за православните в наши дни могат да се окажат не по-малко актуални старите книти на Йохан Арндт. Доколко пък те са актуални и за протестантите – за това, разбира се, трябва да съдат самите протестанти.

Бих искал да завърша с изказване на Dr. Tholuck, съдържащо се в предговора към издадената от него в 1861 г. книга на Арндт Passionpredigten:

„Und wie auch die Bedürfnisse der Zeiten wechseln mögen, wo ein Prediger so reich, lauter und erfahrungsmäßig aus der Heiligen Schrift predigt wie Arndt, wo sich einer so wie Arndt schon durch Jahrhunderte an so viel Millionen Herzen als ein Zeuge Gottes erwiesen hat, da können auch in der Gegenwart seine Zeugnisse nicht unfruchtbar bleiben”.[31]

Благодаря за вниманието.

Превод: Борис Маринов



 

Игумен Петр (Мещеринов) „Арндт и Православие” – В: Богослов.ру. Текст на доклад пред „Обществото за изучаване на Христианския изток” в университета на Хале-Витенберг, 26 април 2013 г. (бел. прев.).

[1] Цит. по: Arndt, J. Vom gottseligen Leben, Wuppertal 1984, S. 20. „Лутер по достойнство поставям отпред, но Арндт почти в нищо не му отстъпва и аз не знам, не е ли той в своите съчинения определен от Бога към никак не по-малко дело в сравнение с Лутер”.
[2] За взаимоотношенията „Арндт – св. Тихон Задонски” виж забележителното изследване на Хайнрих Михаел Кнехтен Evangelische Spiritualität bei Tichon von Zadonsk, Harmut Spenner Waltrop 2006.
[3] Творения иже во святых отца нашего Тихона Задонского, изд. 5, M. с. 330.
[4] „Св. Тихон ли четете? Добре! Никаква книга не може да се сравни с неговите книги” (Собрание писем святителя Феофана, Вып. первый, М. 1898, с. 20).
[5] Reichelt, S. G. Johann Arndts „Vier Bücher von wahrem Christentum in Russland: Vorboten eines neuzeitlichen interkulturellen Dialogs, Leipzig 2011.
[6] Флоровский, Г. Пути русского богословия, Вильнюс 1991, с. 187-188.
[7] За това виж пак там, с. 114-119.
[8] Пак там, с. 193.
[9] Пак там, с. 191.
[10] Об истинном христианстве. Сочинение Иоанна Арндта в четырех частях, СПб: изд. „Сойкина”, б. г., с. 10.
[11] „Благочестие или теология”. Frömmigkeit oder Theologie. Johann Arndt und die „Vier Bücher vom wahren Christentum, Hg. von Hans Otte und Hans Schneider (= Studien zur Kirchengeschichte Niedersachsens, 40), V&R Unipress 2007.
[12] Johann Arnd’s sechs Bücher vom wahren Christentum, Basel, o. J. (die zweite Hälfte des 19. Jahrhunderts). 1. Buch, S. 2. „Мнозина мислят, че теология – това е само голо знание и словесно изкуство, докато всъщност тя е жив опит и подвизаване”.
[13] Ibid, 6. Buch, S. 797. „Да се претворява Христовото учение в живота или как Христос трябва да живее в нас, а Адам да умира, и особено учението за това, как човек да се съедини с Бога – ето го човешкото съвършенство и крайната цел на цялото богословие”. И още за същото: „… Muß nun unsere gläubige Seele sein und bleiben eine Wohnung Gottes, eine Werkstatt des Heiligen Geistes, ein Besitz des Reichs Gottes, ein Haus des wahren Gottendienstes, ein heilig Bethaus im Geist und in der Wahrheit. Alle, die dieses verleugnen, haben eine Theologie, so das Herz und die Seele nicht angehet… O ihr elenden Leute, die ihr nirgend von zu sagen wissen, als von Secten; dies soll man wissen, aber jenes auch verstehen lernen, sonst ist eure Kunst des theologischen Namens nicht wert. Die Würdigkeit und Hoheit des Verdienstes Christi soll man treiben, die Herrlichkeit des Glaubens, die Heiligkeit des Lebens Christi und sein holdseliges Exempel, und wie Christus eine Gestalt in uns soll gewinnen. Um solche recht theologische Sachen sollt ihr euch bekümmern”. Ibid, 6. Buch, S. 776. „Нашата вярваща душа трябва да стане и завинаги да остане жилище Божие, работилница на Светия Дух, част от Царството Божие, храм на истинното богослужение, свят дом за молитва в дух и истина. Отхвърлящите това се занимават с такова богословие, което не докосва душите и сърцата… О, бедни хора, неумеещи да говорят за нищо друго, освен за секти! Да, това последното трябва да се знае; но трябва да се учим да разбираме първото, иначе вашето изкуство е недостойно за името богословие. Необходимо е да живеем достойно за величието и заслугите Христови, явявайки славата на вярата и светостта на Христовия живот, да следваме Неговия блажен пример и да се грижим за това, как Христос да може да Се явява в нас. Ето за такива автентично богословски предмети вие трябва да се погрижите”.
[14] Следването на Христос.
[15] И нататък св. Теофан говори много важни неща: „Вероятно, някой мисли, че доколкото богообщението се поставя като последна цел, то човекът ще се сподоби с него после, в края, например, благодарение на своите трудове. Не, то трябва да е през цялото време на живота, непрекъсваемо състояние на човека, така че веднага, щом остане вън от общение с Бога, щом не чувства това общение, той да осъзнае, че е вън от своята цел и предназначение. Състоянието, в което човек съзнава, че Бог е истинен, че сам той е Божий, т. е. в сърцето си говори, подобно на ап. Тома, на своя Бог Господ мой и Бог мой (Иоан 20, 28), а на себе си – Господен съм, Господен съм (Ис. 44, 5) – ето такова състояние е единственото истинно състояние на човека, единственият решителен признак за присъствие в човека на началата на истинно-нравствения и духовен живот” (Еп. Феофан Начертание христианского нравоучения, М. 1895, с. 34, 36 курсивът е мой, П. М.).
[16] Johann Arnd’s sechs Bücher vom wahren Christentum. Basel, o. J. (die zweite Hälfte des 19. Jahrhunderts). 2. Buch, S. 216. „Човешкото съвършенство се състои в съединението с Бога”.
[17] Ibid, 3. Buch, S. 494. „Благото на душата е в едно, а именно – в съединението с Бога и в действията на Неговата благодат”.
[18] Вселение, в-живяване, в-обитание.
[19] Единение, обединение.
[20] Виж: Johann Arnd’s sechs Bücher vom wahren Christentum, Basel, o. J. (die zweite Hälfte des 19. Jahrhunderts), 6. Buch, втори раздел, 2. Kapitel (“Die Vereinigung mit Cristo ist die höchste Würdigkeit der Christen”), S. 770-773. Виж също целия раздел 2 (“Von der hochwunderlichen gnadenreichen Vereinigung der Christgläubigen mit dem allmächtigsten, unsterblichen und unüberwindlichen Kirchenhaupt, Christo Jesu”) от Книга пета на Vom wahren Christentum (S. 700-729).
[21] „… unwidersprechlich zwei äußerliche sichtbare Kennzeichen der heiligen Christlichen Kirchen entspringen, nämlich: das reine Wort Gottes und der rechte Gebrauch der beiden Sacramenten nach Christi Einsetzung” (Auslegund des ganzen Psalters Davids, Lüneberg 1699, S. 3).
[22] Епископ Феофан Письма к разным лицам о разных предметах веры и жизни, М. 1892, с. 221.
[23] Епископ Феофан Начертание христианского нравоучения, М. 1895, с. 32.
[24] Johann Arnd’s sechs Bücher vom wahren Christentum, Stuttgart 1930, 4. Buch, S. 629. „Аз написах не за невярващите, но за вярващите; не за тези, които тепърва трябва да бъдат оправдани, а за тези, които вече са оправдани”.
[25] “Von der Anfangsgründen des christliches Lebens, die in dem „Сhristus für uns” bestehen, führte Arndt weiter zu dem „Christus in uns”, zu dem Wandel im Geiste” (Johann Arndt Vom gottseligen Leben, Wuppertal 1984. Einleitung von Dr. Gertrud Wasserzug, S. 23).
[26] Епископ Феофан Начертание христианского нравоучения, М. 1895, с. 27.
[27] Собрание писем святителя Феофана, Выпуск первый, М. 1898, с. 74.
[28] Епископ Феофан Путь ко спасению, М. 1899, с. 21.
[29] Johann Arnd’s sechs Bücher vom wahren Christentum, Basel, o. J. (die zweite Hälfte des 19. Jahrhunderts), 5. Buch, S. 722-723. „В светото Кръщение се случва духовното обещание и обручаването. Защото, както в брака двамата стават една плът, в същата тази мяра Христос и Църквата също стават едно… Ето защо Женихът приема душата и сключва с нея вечен нерушим брак, и я свързва с толкова здрави връзки, с каквито нито един мъж не може да съчетае със себе си своята жена. Това обещание в обручението, когато Женихът съчетава Себе си със Своята невеста, е по-силно от каквито и да било човешки задължавания. Защото Той така я е възлюбил, че за нея е отдал Себе си на смърт. Затова се извършва и това обручение, този брак и съединение в името на Отца, т. е. – в любовта на Отца, във вярата в Сина Божи и в силата на истината на Светия Дух”.
[30] Ibid, S. 712 ff. „Чрез духовния брачен съюз се извършва единение на Господ Иисус Христос с вярващата душа”.
[31] Цит. по: Arndt, J. Vom gottseligen Leben, Wuppertal 1984, S. 25. „И както и да са се сменяли потребностите на времето, ако обаче проповедникът възвестява Св. Писание така чисто, пълно и опитно, както Арндт, ако човек като Арндт, вече в течение на столетие е бил за много милиони сърца Божи свидетел, то и днес неговото свидетелство няма да остане безплодно”.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xrry4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме