Да виждаш заданието Божие

Човешкия живот може да се разглежда в различни аспекти. Най-важният от тях са отношенията между човека и Бога. Тези отношения са невероятно богати и до самия край на историята именно те ще остават в центъра на човешкия живот – те никога няма да бъдат изчерпани, нито някога ще има нещо по-дълбоко и по-интересно от тях. От страна на човека, тези отношения се изразяват в търсене на Бога, във вярата, в познанието за Бога, често в недоумение пред Неговите пътища, нерядко в претенции към Бога, в спорове с Него и, накрая, в предаването ни по детски на Бога, в любов и съвършено упование в Него. Но тези отношения не са просто търсения от страна на човека; най-скъпоценното в тях е, че са винаги двустранни. Господ неизменно откликва на всяко движение на човешката душа, насочено към Него, а човекът, търсещ Живия Бог, знае и чувства Божията неизречена любов и милосърдие и може да свидетелства за уважението и приемането, с които Бог се отнася към него. Много важна съставна в тези отношения е в това, че Бог е нашият велик и грижовен Учител и Педагог. Той не иска да бъдем някакви Негови механични играчки – целият ни опит от духовния живот говори за това, че Бог учи и възпитава човека през целия му живот, че постоянно поставя пред него една или друга задача. Много хора не разбират двустранността на тези отношения и за тях религията, това са някакви едностранни усилия, вътрешни или външни, с надежда, че в земния им живот всичко ще бъде добре, пък и в бъдещия ще получат обещаното в Св. Писание въздаяние. За да можем да разберем и да почувстваме тази скъпоценна двустранност, трябва постоянно да виждаме именно Божиите задачи към нас – при това не само към нас самите, но и към цялата Църква. Нека опитаме да поразмишляваме върху Божието задание, което Той поставя пред Своята Църква днес.

1. Няма да отиваме далеч назад в историята – макар, разбира се, най-напрегнато внимание да трябва да отделим на двете епохални събития: разделянето на Църквата през 11 век и Реформацията в Западната църква през 16 век. Това обаче се нуждае от по-особено разглеждане, отиващо далеч отвъд формата на този доклад, поради което ще се ограничим в нашия поглед само до двадесетото столетие. Както виждаме там?

Виждаме, как в двадесетото столетие една след друга сякаш са поместени всички онези външни подпорки, на които традиционно – столетия и хилядолетия наред – се е опирала Църквата. През този 20 век от лицето на земята изчезват всички европейски империи, които по един или друг начин са били строени върху християнството, които са получавали от него своята легитимация и – на свой ред, в една или друга степен – са покровителствали и защитавали Църквата. Руската, Австро-унгарската, Германската са разрушени, а формално съхранилата се Британска империя една подир друга напуска своите колонии. Виждаме как все повече набира сила процесът на секуларизацията – сложно и не еднозначно явление, което в моето виждане съвсем не е само отрицателно. В контекста на разсъжденията ни секуларизацията е преди всичко отнемане на такива опори на Църквата като традиционния строй на живота, външната задължителност на Църквата и на религията въобще и др. под. Освен това, особено важно тук е още все по-голямото и по-голямо повишаване и усъвършенстване нивото на социалната защита на хората в западната цивилизация. Довело до това, че много от външните и традиционно свойствени на Църквата функции, отпадат от нея. Ако по-рано на тежко болния човек, например, не му е оставало нищо друго, освен да му се поръчват молебени, то сега той на първо място ще се обърне към качествената медицина. Ако по-рано хората са могли да получат социално подпомагане и защита преимуществено в Църквата, то сега тези функции са поети от обществото и от държавата. Образование, изкуство – всичко това вече е вън от подчинението си на Църквата и отдавна вече съществува само по себе си… и т. н., и т. н. Виждаме как за хората отпада всяка вътрешно-религиозна мотивация за пребиваване в Църквата и това е следствие именно от процеса на отнемане от Църквата на нейните традиционни външни опори.

2. Да се обърнем сега от общоевропейските тенденции към нашите си вътрешни проблеми. През последните години в църковния ни живот ясно се открои нещо, което изисква, според мен, най-напрегнато внимание. Някога писах за това, и дори измислих термина разцърковяване, имайки предвид пастирския и педагогическия аспект на този въпрос. Що за явление е разцърковяването?

В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век в Руската църква влязоха множество хора, които към настоящия момент вече са изминали дълъг път вътре в една внезапно надигнала се, оставена сама на себе си църква, освободена от гоненията и притесненията; нещо повече – междувременно израсна ново поколение църковни хора. И ето че след 25 години на църковна свобода все по-често започва да излиза на бял свят това, че колкото и сериозно и продължително да се стремим към църковния живот, с времето нещо в това престава да сработва. Че християните престават да виждат смисъл в постите, богослуженията, правилата, в обредовите и други църковни предписания и т. н. – и че това не е някакво „изкушение”, а че те действително престават, т. е. всичко това престава да храни душите, оказва се изчерпано, изминат път. Христос, Който така ярко влезе в живота на хората при началото на въцърковяването, започва да се изгубва, закриван от църковната субкултура. Все по-трудно и по-трудно става да си проправяш път към Него. Оказва се, че вече я няма пряката зависимост между ходенето на църква, молитвословията, постите, строенето на православния начин на живот и т. н., от една страна, и живота в Христос – от друга.

И се натрупва впечатление, че нашето поколение, преминало през опита на този четвърт-вековен църковен живот, изпробвало много пътища – и традиционните, като, например, монашеството, и тези, които е прието да бъдат именувани „модернистки”, като, да кажем, общинността или евхаристийността – се е сблъскало с някакъв следващ етап на отнемане на опорите на Църквата – сега обаче не на външните, а на вътрешните.

3. Как да обясним това явление? Как да съдим за него? И как да се отнасяме към него? Може, разбира се, да търсим тук действието на всевъзможни външни и вътрешни врагове. Много по-плодотворно обаче би било да погледнем по друг начин: какво чрез това положение на нещата би могъл да иска от нас Господ? Каква задача би могъл да ни поставя Той в тези обстоятелства?

За да отговорим на този въпрос ми се иска да си спомним за – да го наречем така – принципа на лодката, за който говореше С. С. Аверинцев. А именно: ако човек вижда, че всички, които се намират в лодката, са се струпали на едната ѝ страна, той просто е длъжен – заради съхранението на всички, които са в лодката – да премине на другата страна, за да уравновеси лодката. Пита се обаче: на коя страна днес е явният превес? На мен ми се струва, че, стараейки се да осмислим проблемите на отнемането на опорите, които вече посочих, Църквата днес се опитва да върне своя живот към миналото. Че тук акцентът бива поставян на историческите, на социалните и на културните традиции на Църквата, завръщането към които би било решение на горепосочените проблеми. По този начин върви някаква, ако можем да се изразим така, реисторизация на Църквата и на втори, че и на трети план – съобразно с апелациите към историята, към културата, към традициите и т. н. – се стеснява духовното и вечно, в собствен смисъл, съдържание на християнството – непосредственият духовен живот, същностната извън-историчност на този живот, когато Христос извежда човека изпод стихиите на бързопреходния свят, когато животът в Христос преминава за християнина тук, сега и независимо от нищо – нито от историята, нито от културата, нито от каквито и да било външни фактори. С други думи казано, днес нашата лодка е наклонена на страната на някакво избутване на преден план на ролята на външното, земното, историческото проявление на Църквата в ущърб на нейното разбиране (и практическо осъществяване) като Тяло Христово.

Преди да продължа нататък бих искал особено да подчертая забележителното свойство, доброкачествеността на принципа на лодката: в лодката е невъзможно нещо да бъде отменено изцяло. Невъзможно е изцяло да опразним нейния втори борд. Едва ли е случайно, че още от древни времена един от символите на Църквата е корабът, чието най-добро състояние е равновесието. Така, както не трябва всички да преминават само на брода на историята и на традицията, оставяйки без внимание над-историчната, над-културната и над-традиционната същност, така не трябва и да отричаме и историческото и културно значение на Църквата, която е създала великата християнска цивилизация, от чийто плодове се храним и днес. Ето защо, след като сме казали за известния днешен превес към страната на институционалността на Църквата и за отслабването на вниманието към нейната духовна страна, трябва да кажем няколко думи и за нормата на самата тази институционалност.

4. Как, в собствен смисъл, се съотнасят мистичното, извън-историческо, обърнато към всеки човек Тяло Христово и външната църковна институционалност? Тук веднага трябва да отбележа, че под „външна институционалност” разбирам съвсем не само едните структури на административното църковно управление, а преди всичко именно исторически формираните традиционни форми на проповедта на Словото Божие и на преподаване на Тайнствата, богослужението, каноничната църковна дисциплина и т. н.

Такава точка на съприкосновение, ако гледаме на въпроса от позицията именно на християнския духовен живот, е личното богообщение – този акт, и едновременно с това процес, на съединяване на човека с Бога в Иисус Христос посредством Светия Дух. Тук именно – в тази точка на богообщението, със самия факт на това единение – човекът се превръща в член на Тялото Христово: това единствено по рода си вътрешно мистично действие, което и представлява същността на Църквата.

От това е очевиден и принципът на всяко църковно действие. Той се заключава в следното. Актът или процесът на богообщението не е нещо вродено у човека. У човека, съгласно Писанието, богообщението прониква като свръхприродно явление (Иоан 3:3), възраства и укрепва в него в течение на целия живот (Мат. 13:31-32; 13:33; Фил. 3:12-14) и при определени условия (Мат. 19:17), обхващайки човека докрай в неговата цялостност (1 Сол. 5:23). Затова богообщението се нуждае от някакво обуславяне, от някаква начало, от своеобразно уреждане, отглеждане и опазване. Върху това в собствен смисъл се строи и църковната институционалност, т. е. външното оформление и изявата на Църквата, а именно: да приобщава в богообщението, да създава необходимите условия за живот на човека в Христос. Ето я задачата на земната Църква. За да може да възвести на човека за дара на богообщението, на Църквата е връчено Словото Божие. За да може да посее в него семената на богообщението, за да може да ги опазва и отглежда – на Църквата са дадени Тайнствата. За да може пък човекът да знае как правилно да се разпорежда с получения дар на благодатта и да действа по съответния начин, вървейки по пътя на следването на Христос, в Църквата се съдържа и опитът от богообщението на всички християни, опитът от вярата, която действа чрез любовта (Гал. 5:6), – което на свой ред представлява Св. Предание. Църковна община се създава единствено от приобщили се към Христос личности, а не обратно. Единствено личното съединяване с Христос и, в Христос – с всички членове на Църквата, одушевява Евхаристията. Единствено лично живеещите в Христос хора създават великата история и великата култура.

И така, виждаме, че коренът на църковния живот е личното богообщение, а всичко останало, което е в Църквата, е само средство. В условията на падналото земно несъвършено битие нерядко се случва така, че средството напуска своите рамки, като се стреми да се превърне в цел, в нещо ценно само по себе си. Това не може да го избегне дори църковният кораб в своето странстване сред вълните на житейското море. И днес, както на мен ми се струва, е очевиден факт – нещо, за което вече говорих – навеждането към страната на ре-историзацията е ре-институционализацията на Църквата, простете ми за тези грапави слова. Тъй като обаче всяка църковна институция съществува само заради богообщението, то от това е видно и новото задание Божие, намиращо се на другата, вече почти опразнена част от лодката – заданието на християнския, свободен, отговорен, зрял, възрастен персонализъм.

И тук получават оправдание всички онези исторически процеси, за които вече говорихме в началото. Всяка отместена изпод зданието на институционалната Църква подпорка – била тя покровителството на империята или многовековната традиция на подредба на живота, или отделни елементи на църковната субкултура – трябва да бъде заменена от вътрешно съдържание. Особеността пък на настоящия момент е в това, че благодарение събарянето на подпорките, за което и говорим, ясно започва да се вижда онова, което Господ иска от Своята Църква, а именно: тя да възмъжее, да достигне не до вчерашната или до завчерашната си, а до днешната мяра на своето съвършенство, да стане не само външно съобщество от хора, свързани от историята, от традициите, от културата и църковните обреди, но преди всичко духовен съюз на зрели християнски личности, живо и действено Тяло Христово.

5. Подобен християнски персонализъм изисква, разбира се, съответстващото му църковно възпитание. Писал съм много за нашия главен, според мен, днешен проблем – за недоразвитостта и несформираността на църковната педагогика, когато опитът от обредовото въцърковяване се превръща у нас в норма на целия ни християнски живот, когато на порастващия и възмъжаващ християнин не му се предлагат по-нататъшните стъпки в християнския живот. А при това хората изпитват огромна жажда за Словото Божие – само че тази жажда повече от всичко я удовлетворяват не думите, а начина на живот, житейските образци.

И ето че тук вече стигнах и до владика Антоний. Дотук не цитирах ни едно от неговите изказвания, но бих искал особено да подчертая примера на неговия живот. Владика Антоний беше образец именно на този християнски църковен персонализъм, за който говоря тук. Той възприемаше и преживяваше Евангелието непосредствено и лично – ако щете, надмирно, а не само исторически, културно и традиционно. Бидейки епископ на Църквата, а следователно и напълно институционален неин служител, той водеше хората не към някаква субкултура, а към Бога и към самия себе си в Христос – разкривайки Църквата именно като Тяло Христово, като Царство на вярата и любовта, на мира и на простотата, като извън-времево и вече отчасти дадено на човека Царство Божие. Тук, може да се каже, се вижда вече и практическото следствие, „общественото действие” на този християнски персонализъм: в лицето на владика Антоний Църквата образцово осъществяваше и своята институционална задача – чистото възвестяване на Словото Божие, точната употреба на Тайнствата, според Христовото установление, и т. н., и т. н., но всичко това – не като цел, не самò по себе си, но в качеството му на богоустановено средство за това, щото всяка личност да придобива и богообщението, и живота в Христос.

И така, възползвайки от примера на живота на владика Антоний и на неговото разбиране и преживяване на православната църковност, можем да видим и заданието Божие в нашите днешни обстоятелства. Да видим пък Бога, да се докоснем до Него, ако ще дори и само тогава, когато Той поставя пред нас сложни задачи или даже когато ни наказва, това винаги е радост и щастие. Ако пък придобиваме тази радост посредством примера на владика Антоний, това ще означава, че той и до ден днешен продължава да извършва пастирското си служение, разкривайки ни онази църковна педагогика, която – в светлината на Божието задание – е толкова актуална и необходима за нас днес.

Благодаря за вниманието.

Превод: Борис Маринов

* Петр (Мещеринов), иг. „Видеть задание Божие” – В: Богослов.ру. Доклад пред Четвъртата международна конференция върху наследството на Сурожския митр. Антоний „Учейки се да виждаме” (14 септември 2013 г., Москва – дом Русского зарубежья имени А. Солженицына) (бел. прев.).