Представи си, че ходиш по прашен път. От далечината се чува шум. Представи си, че си магаре. Минавал си по подобни пътища и преди и никой не те е забелязвал. Слънчево е и жегата те уморява. Завиваш зад ъгъла и тогава ги виждаш. Огромна тълпа. Малки деца тичат към теб, развяват палмови клонки и скачат от радост. Възрастни мъже свалят горната си дреха и я постилат пред теб. Жени плачат от вълнение и падат на колене, само като те видят. Цялата тълпа ти вика “Осанна, благословен е идващият в името Господне”. Хората те наобикалят и с треперещи устни ти се покланят до земя.
Шокиран си! Никога не ти се е случвало нещо подобно. В първия момент не знаеш какво да правиш. Помисълът не те спохожда като гордост. Не, това не е гордост, даже не е и помисъл. По-скоро е усещане. Топлина, която се разстила по цялото ти тяло. Може би най-после, най-после ме забелязаха. Отдавна си имал чувството, че си специален. Всичко досега, носенето на тежки товари, трудният живот на магаре е било грешка. Може би това сега е истинският живот, за който си бил създаден. Чувството е ново, но е опияняващо. Не може да са се объркали. Най-накрая всички разбраха колко съм важен.
Затова прелестта е толкова опасна. Всички дарове, които си получил в живота си, започват да се преживяват като заслужени. Енергията на тълпата става твоя източник на живот. Започваш да се движиш по друг начин, да говориш различно, ходиш с високо изправена глава, като антена, която улавя енергията на твоите почитатели.
Духовната прелест не идва внезапно. По скоро е бавно натрупване на малки лъжи, които си внушаваш и всяка една от тях, ти се струва разумна и уместна. Най-големият капан е, че започваш да вярваш, че сам Христос е избрал да бъдеш точно такъв. В крайна сметка той лично те е избрал да чуеш и видиш всичката любов на хората по този начин.
Проблемът е, че това състояние на духовна заблуда не издържа теста на един съкрушаващ въпрос. Какво ще стане с магарето когато Христос слезе от него? Никой няма да се покланя на празно седло. Тълпата няма да го последва до празния обор. Същата тълпа, която сега вика “Осанна”, след пет дни ще крещи “Разпни го”. Ако изградиш живота си на почитта на хората, тяхната злоба ще те съкруши. Истината, която нашето его не може да понесе е, че ние сме просто съсъд на Божиите дарове, а не техен източник. Всичко, което имаме, позицията в обществото, талантите, почитта, приятелите, членовете на нашето семейство, дори самият наш живот са дарове. „Защото кой те прави да се отличаваш? И какво имаш, което да не си получил?“ (1 Кор. 4:7)
Магарето даже не можеше да види Христос, заради Когото всичко това се случваше. Той беше на гърба му, в мъртвата точка. То остана сляпо за присъствието, което можеше да обясни всичко. Духовната заблуда функционира точно по този начин. Прелестта е възприемане на лъжата за себе си като духовна истина.
Както знаем, Христос избира именно магаре, а не военна колесница, защото то е символ на смирение. (Зах. 9:9-10). Св. Йоан Лествичник казва, че тщеславието се храни от добродетелите. (Стъп. 22). В случая магарето може да се почувства гордо, защото е символ на смирение. Получава се своеобразна градация: тщеславие (радост от хваленията) - гордост (вярваш, че го заслужаваш) - прелест (уверяваш се, че Бог го потвърждава), а това всъщност е стълба към ада.
Светите отци предлагат прост тест: “Ако преживяваш Христовият мир еднакво и неизменно при хваления и при обиди, това означава, че си свободен от страсти, ако ли не, ти си прелъстеното магаре."
Св. Богородица не носи Христос на гърба си както магарето, а в утробата си. Никой не е имал по-голяма привилегия. Посетиха я ангели, Сам Бог я посети, тя самата пророкува, че ще я благославят всички родове. Въпреки това тя каза: ”Душата ми величае Господ”, не "душата ми величае ролята ми". Тя каза: “Той милостно погледна унизеността на рабинята Си”, а не “Той разпозна моето величие”. Тя запази смирение дори в този невероятен момент. Тя е Божият съсъд, който знаеше точно Кого носи. Тя е примерът, който ни показва, че можеш да носиш Христос в себе си, без да изпадаш в прелест, но само ако си готов на дълбоко смирение.
Всички носим по нещо, което не е наше - духовни дарове, таланти, призвания, родители, съпрузи, деца… Въпросът тук не е дали ние сме магарета. Ние сме! Въпросът е дали го осъзнаваме.
Всеки свещеник, който стои пред Божия олтар, е магаре, което носи Христос. Така е и с всеки родител, който има дете, всеки човек, който дори и с дума е помогнал на някого.
Ако истината е, че ние никога не сме били центъра на събитията, се оказва, че просто не можем да се провалим по безкрайните начини, от които се страхуваме. Свободата е огромна. Просто се нуждаем да продължим да Го носим. Той ще се погрижи за всичко останало. Ако обаче ние не сме били центърът на събитията, то следва да се откажем от утешението на похвалите, което не е лесно.
Оказва се, че пред магарето има два пътя. Да се върне съкрушено до празния обор, чудейки се къде отиде целият народ. Или да се върне в мир, знаейки, че то носи Царя на царете и това е невероятно.
Изборът е наш.
