Страстната седмица за християните е период на тъга. По парадоксален начин обаче тази тъга съдържа истинската радост. Това са противоречиви чувства, които надхвърлят обикновената логика. Страстната седмица не е просто поредица от събития – тя е начин на живот и предложение за живот, което дава други измерения, които човек трудно може да разбере, но именно от тях имаме нужда. Тя предлага победа чрез поражението, печалба чрез загубата. Как да разбираме това?
Светът живее в нагласа на съревнование и конфликт, защото човек иска да надделее над другия, понеже се чувства дълбоко несигурен. Трябва да имаш вътрешна пълнота, за да можеш да отстъпиш място на другия. А всъщност победата над смъртта се състои именно в това. Смъртта е загубата на връзката, отказът от любовта и господството на егоцентризма, себелюбието, нарцисизма.
И ние казваме, че смъртта – тоест отказът от любовта – се побеждава, когато се откажа от собствената си воля заради другия; когато дам пространство на другия да „диша“ и му дам свобода.
Ние вярваме, че велик е този, който кара другия да се чувства значим.
Христос извършва една огромна преоценка – Той слиза до най-ниската точка и прегръща най-последния човек. Неговата любов е такава, че обгръща цялото творение. Затова Той е разпрострял ръцете Си на Кръста – за да обгърне цялата вселена, и добрите, но най-вече лошите.
Затова има това потресаващо събитие, че според Евангелието първият, който влиза в рая, е един разбойник, един престъпник. И именно това е тайната на Божията любов.
В същото време ние сме свидетели на насилие, което ни залива ежедневно. Това е болестно състояние, защото човек не е насочил цялата си енергия към доброто, към светлината и затова се опитва да намери своята стойност и съществуване чрез това да доминира, да се наложи, над другия човек. Тоест понятието „да владея“ приема много форми, а някои състояние може да са психопатични, да излизат извън границите на „нормалното“. Когато човек изгуби своята ориентация и своята радост, той няма граници. Когато няма смисъл на съществуването си, той няма и посока – откъде идва и накъде отива. Това, че аз мога да живея „нормално“, не означава нищо, ако не събудя в себе си жаждата за живот и търсенето на истината.
Когато човек не се включи в този процес на търсене на истината, не работи върху себе си и не се опитва да разбере какво се случва в него, тогава се възпроизвеждат детски травми, които намират нови жертви и това болестно състояние продължава. Когато вървя по улицата, вече не виждам радостни лица. Сякаш всички са тъжни, меланхолични, унили.
Ако говорим на църковен език, най-големият грях е отказът от радостта. А отсъствието на радост идва от това, че човек се затваря в себе си, изолира се, изпитва страх.
Затова Христос казва: „Любовта пропъжда страха“. Нашият голям проблем е страхът. Виждаме другия като заплаха, тревожим се да постигнем нещо, да получим признание, и така постоянно живеем в тревога и несигурност. И именно тази несигурност, страхът и самотата водят до тези болестни и тежки състояния.
Това не означава да се оттеглим от всичко, да нямаме цели в работата или да не желаем нищо. Целта е да намерим себе си, да се срещнем със себе си, да открием красотата, която носим вътре в себе си. Мисля, че живеем само заради образа и сме оставили същността. Живеем за „изглеждането“, а не за „съществуването“.
Когато нямам връзка със себе си и служа на един образ, на едно изкуствено „аз“, естествено се оказвам екзистенциално нестабилен и не знам какво се случва с мен.
Затова трябва да открия своята стойност, да намеря красотата, която нося в себе си, да се науча да обичам себе си – тогава вече имам възможност да вървя в живота по различен начин.
А дали вярата в Бога е предпоставка за всичко това? Човек може да обича само когато е обичан, може да прощава само когато му е простено. А Христос е любов и прошка. Ако отворим сърцето си безусловно, Бог няма проблем с нашия грях. Знаете ли защо? Защото Христос не ни наказва за греха – ние сами се наказваме. Грехът е отсъствие на живот. Когато се оставя на Неговата любов и ѝ се доверя, тогава започва да се случва нещо. Да, затова вярваме, че вярата е предпоставка, защото тя дава смисъл на съществуването. А любовта не е идея – тя е личност.
