Христос превърна Своята смърт в място на среща с човека
- Детайли
- Архим. Захариас (Захару)
Беседа, произнесена от о. Захариас в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Великобритания, на 13 април т. г. – Вход Господен в Йерусалим
Палмова неделя ознаменува момента, в който мисията, поверена на Христос от Небесния Отец, наближава своето изпълнение. Това събитие е ключът към разбирането на трагичните и спасителни събития от Велики петък. Триумфалното влизане на Христос в Йерусалим е не само изпълнение на старозаветни пророчества, но и прообраз на славното Му Второ пришествие. В този ден Господ разкрива отблясък от Своята небесна слава – слава, която няма нищо общо с властта и величието на земните владетели.
По време на Своя земен път Христос два пъти разкрива Своето царство, „дошло в сила“ (Марк 9:1): веднъж, на планината Тавор, и втори път – при влизането Си в Йерусалим, преди страданията. И в двата случая Той избира мълчание в предходния ден, подготвяйки учениците Си да вникнат в духовното измерение на Царството Божие. По пътя към Тавор Господ не извършва чудеса, а при пътуването към Йерусалим преминава през Галилея и Самария с решимост, обръщайки лицето Си към Светия град (Лука 9:51). Така Той ни показва, че онзи, който иска да Го последва, трябва да носи в сърцето си тишината на смирението.
С Бога никога не ти е скучно
- Детайли
- Прот. Николай Лудовикос
Продължение на беседата "Самотата на любовта"
Целта на живота в манастир и в брак е една и съща. Коя е целта? Целта е онази безкрайност, която аз нося в себе си – цялата безкрайност, която тя, жената, носи в себе си, което всяко дете носи в себе си – да бъде посветена свободно на Божията любов, която също е безмерна, тоест няма мяра, нито край. За да ни покаже Бог какво иска да направи с нас и от нас.
Предаваме себе си с тези думи: „от Твоето Тебе принасяме за всичко и за всички“, за да направиш с нас това, което Ти искаш. Тогава влизаме в чудото на Бога, влизаме в Божието провидение. Тогава Бог започва да ни приема на сериозно. Човекът не е просто природно същество. Не е нормално да бъде същество, което прави естествените неща по свръхестествен начин. Как да го кажа... Затова и всичко, което прави, е прекомерно. Бедните животни ядат каквото намерят наляво и надясно, било то месо или плодове, но не готвят. Животните изобщо не готвят. Защо? Защото не изграждат връзки – нито с храната, нито с Бога, нито с другия.
Самотата на любовта
- Детайли
- Прот. Николай Лудовикос
Продължение на беседата "Ръководство за самоубийство на семействата..."
Вторият белег на проблема, тоест това, което ражда самоубийство, е изчезването на свещеното, или на благодатта, на покаянието от личния живот. Когато казвам „свещеното“, не го приемайте само в строго богословски смисъл. При повечето хора това вече е приключило, изчезнало е от живота им. Имам предвид една по-широка, по-човешка представа. Когато бяхме деца и паднеше хляб на земята, баба го вдигаше, пазеше го и го слагаше на перваза, да го изядат птичките. А ние гледахме и казвахме: „Ама, бабо, хляб е, нищо особено, защо го пазиш“ Но баба знаеше защо. Защото беше преживяла много. Тя знаеше, че хлябът е свещен, че храната не е даденост и нещо очевидно. Това също е резултат от Божия промисъл, нали? Фактът, че съм тук и ям, че имам и ям, докато толкова много хора нямат нищо – това също е дар. И това е свещено.
Фактът, че имам теб, ми казваше баба ми, е нещо прекрасно. И го усещах, чувствах се значим. Животът на човека беше изпълнен със свещени неща.
Когато си отиде благодатта, отива си и възможността за изправяне, за израстване. Кой днес говори за това – да стана по-добър? Чухте ли някой да казва: „Искам да стана по-добър човек“? Не. Всеки казва: другите да станат по-добри – аз съм си идеален. Ще ти го докажа даже! И започват караниците… И двойката се разпада – от крясъци, в които всеки обяснява на другия колко е добър и как няма нужда да се променя. И как всъщност другият е този, който трябваше вече да е разбрал колко по-добър трябва да стане, за да бъде достоен за мен.
Акатистна събота какво е?
- Детайли
- Иван Димитров
Днешният съботен ден преди Петата неделя от Великия пост (посветена на св. Мария Египетска) се нарича Акатистна събота, защото в нейното богослужение се включва и така нареченият акатист на Пресвета Богородица. Той се извършва всъщност в петък вечер, но за това по-долу.
Понятието акатист е гръцко и означава „неседален“, защото вярващите стоят прави по време на неговото изпълнение. Има и песнопения, които се наричат седални, каквото наименование носят също 20-те групи псалми от Псалтира, но при тях е запазено гръцкото название: катизми. Това пък означава, че вярващите (а и клириците) могат да седят по време на тяхното четене или пеене.
Нека тук кажем също, че стоенето прави при православното богослужение не е задължително по време на цялото богослужение, каквото и да е то (вечерна, утринна, литургия и др.). Затова на определени места от службата свещеникът (или дяконът, ако служи и дякон) приканва: „Премудрост, про̀сти!“, т. е.: „Премъдростта (е това), (застанете) прави!“. Защото прилагателното простъ на църковнославянски означава не само прост, неук, но също: неделим; прям; прав, правостоящ.
„Ръководство за самоубийство на семействата…“
- Детайли
- Прот. Николай Лудовикос
Беседа, произнесена в храм „Св. вмчк Димитър“ в Атина по време на „ΔΗΜΗΤΡΙΑ 2024“ (Димитриеви дни, които се провеждат през м. октомври)
Безспорно заглавието е странно и провокира, защото е прекалено. Надявам се в хода на беседата да може да го изясним. Нека почнем от там – не е ли краен, прекомерен нашият Бог? В този свет храм има много мощи на светци. Гледаме ги и разбираме, че те също са нещо прекомерно, свидетелстват за една даже плашеща крайност. От една страна е човекът, светецът, с неговата прекомерност, която изглежда, че отговаря на друга една крайност – тази на Бога. Трябва да знаете, че Църквата е среща на две крайности: прекомерната и безгранична любов от страна на Бога – толкова голяма, че каквото и да кажем за нея, ще бъде лъжа. И затова всички, които я познаят, изпитват нужда да я скрият, вместо да я разкриват и описват. Бог е пределът, крайността на любовта. А след това идва и крайността на човека. Това е крайността на едно същество, чиято дълбочина е в буквалния смисъл неопределима. Невъзможно е да бъде разбрана, да бъде проумяна. Единственото, което знаем, е, че за нас Божието име е огромна благост, велик дар. Името на Бога за нас е осъществяване, откриване на един дар, който сякаш няма нито начало, нито среда, нито край.
И тук идва човешкият отговор, който е също прекомерен, който също изглежда краен. Не може ли обаче да има малко по-умерен човешки отговор на „неумерената“, прекомерна Божия любов? Не можем ли да кажем, че мъченичеството или крайният подвиг на нечий аскетизъм са излишни. Щом Бог е толкова голяма любов, защо е нужна моята крайност? Не е ли достатъчна Неговата?
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
