Продължение от „През онази година Христос не възкръсна“
- Отец Андрей, казвате, че сте противник на колективната отговорност. Разбирам много добре какво имате предвид. Но не е тайна, че мнозинството от руснаците подкрепят т. нар. „специална военна операция“ и самия Путин. Това е факт. И тук възниква въпрос, върху който съм мислила много – и дори съм го задавала на някои от моите събеседници: Как е възможно за 10-15 години да се случи такова обезчовечаване на цял един народ? Защото, в крайна сметка, мнозина действително подкрепят този ужас – убийства на съседи, говорене за „изправяне от колене“ и целия този комплект от лозунги, които Вие добре познавате. Подкрепа има, и то реална. Но колко хора наистина подкрепят – дали това наистина е мнозинството – е въпрос, на който е трудно да се отговори. Ясно е, че в условията на авторитарен режим, никакви социологически проучвания не са надеждни. Защото, когато някой бъде попитан на улицата или по телефона, той няма как да знае кой всъщност му задава въпроса и с каква цел. А в тоталитарни общества всякакви анкети по същество стават некоректни. Това го знаем добре, нали?
- Да, разбира се. Макар че, както ми разказваха някои социолози, все пак съществуват форми на анкетиране, които донякъде работят. Например, можеш да попиташ хората за какво биха дарили пари – за онези, които сега воюват, или за някакви други цели. Дори чрез такива косвени въпроси може да се направят определени изводи. Не искам да оправдавам никого, но за мен е очевидно, че в Русия няма истинска обществена потребност от война. Не е ситуацията от 1941-1942 г., когато хората стояха на опашки пред военните комисариати, когато 16-годишни твърдяха, че са на 18, когато хората бяха готови да работят по две смени без отпуски и жертваха всичките си спестявания за фронта. Такова нещо изобщо няма сега. Мисля, че ако говорим за „мнозинството“, то по-скоро повечето хора просто искат да водят нормален, спокоен живот – такъв, какъвто са водили преди. Но е ясно, че онази активна част от обществото – така наречената „Z-част“ – получава всички микрофони, всички високоговорители, цялото ефирно време. И поради това доста успешно се представя като гласа на мнозинството. А що се отнася до хората, които все пак подкрепят случващото се – тук не бива да подценяваме огромната роля на държавната пропаганда.
Ясно е, че лозунгът „А къде бяхте вие осем години?“, който започнаха да повтарят още в самото начало на пълномащабното нахлуване, всъщност прикрива един дълъг процес на подготвяне на хората. През тези осем години обществото целенасочено беше подготвяно за „голямата и истинска“ война, в която мнозина от нас просто отказвахме да повярваме. Честно казано, и аз самият не вярвах. До последния момент, буквално до последния ден. Хора като Борис Немцов и др. – те предупреждаваха, говореха по темата, но ние си мислехме: „Е, хайде сега, каква война? Кому е нужно това?“. И това мислене продължи почти до самото начало на инвазията. Но все пак, тук се намесиха няколко важни фактора. Първият – това е дългогодишният наратив, който хората слушаха не само през последните осем години, но и далеч преди това. Той доведе до пълно размиване на границите между доброто и злото. А за нас, които сме израснали в Русия – дори в съветския период – все пак съществуваше някакъв обществен консенсус по тези въпроси. Аз съм роден през 1977 г. и мисля, че Великата отечествена война в някаква степен играеше роля в оформянето на ясно разбиране за това кое е добро и кое – зло. Когато, например, гледахме снимки на деца, които по време на блокадата на Ленинград се крият от бомбардировки в метрото, ние знаехме – ето така изглежда злото. И че нещо такова не бива да се случва при никакви обстоятелства.
А днес, ако хората видят снимки на деца, които се крият в метрото в Киев или в други градове, те ще кажат: „Да, разбира се, това е зло... Но нещата не са толкова еднозначни“. И започват: „А децата от Донбас?“, „А Алеята на ангелите?“ – и пр. И така хората си изграждат една емоционална „възглавница“ – защитен слой, който ги отделя от реалността. И тази реакция не е толкова рационална, колкото психологическа: тя изключва емпатията, изключва състраданието и ги кара да мислят: „Да, лошо е… Но и от двете страни е лошо… Всеки има своята истина…“. Така настъпва, бих казал, рутинизация на злото. Злото се превръща в нещо „нормално“, в част от ежедневието. Хората започват да вярват, че войната винаги е съществувала и винаги ще продължи в една или друга форма. Това е първото.
А второто е, че в самото общество вече не остана нито една институция, която да може – или да иска – ясно да защити понятието за доброто и злото.
Може би си спомняте, че само няколко месеца преди началото на войната в Русия беше закрито обществото „Мемориал“. На пръв поглед изглежда, че това няма пряка връзка. Но е ясно: нито една структура, нито един институт, който пази паметта за политическите репресии в миналото, не може да съществува в условията на нова война и нови репресии – насочени срещу онези, които не подкрепят войната.
И, разбира се, сред хората възниква усещане за т. нар. „внушена опасност“ – страх, който не е ирационален, а им е внушен целенасочено. Страх, че ако „ние не бяхме започнали войната, щяха да я започнат срещу нас“. Тази логика е много близка до онова, което се е случвало в Германия преди Втората световна война. И там хората са били убеждавани, че са в смъртна заплаха. Подобно на сегашните думи на Путин – „Ако битката е неизбежна, трябва да удариш пръв“ – и в нацистка Германия се е говорело същото: „Ако не започнем войната, британските империалисти и съветските комунисти ще ни смажат от две страни“. Затова за тях началото на войната се е представяло като въпрос на оцеляване.
Същата риторика се повтаря и днес – например в твърденията, че „своите не ги изоставяме“, че защитаваме „нашите“ – било то руснаци в Донбас, или преди това – германците в Полша и Судетите. Това също е форма на апелация към човешкото чувство за солидарност със „своите“. И всичко това в съвкупност, за съжаление, действа. Особено когато се комбинира с неспособността на много хора да мислят критично или дори да проверяват базови факти.
Приписва се на Гьобелс мисълта, че за да повярват хората в една лъжа, тя трябва да бъде чудовищна. Спомняте ли си, например, историята с „разпнатото момче“, която беше излъчена по руската телевизия? Голяма част от хората вярват на подобни разкази точно защото ги казва телевизорът. А „как би могъл телевизорът да лъже“, нали така?
Разбира се, днес картината е малко по-сложна. Освен телевизията съществуват и Telegram-канали, групи в социалните мрежи като „ВКонтакте“ и други източници на информация. Всичко това обаче, в крайна сметка, формира един добре организиран хор от гласове. А за да устои човек на този хор – за да не бъде повален от вълната от пропаганда – е нужен силен вътрешен ресурс. А такъв ресурс, за съжаление, много хора просто нямат.
И още нещо ми се струва изключително важно. Много хора нямат усещане за собствена индивидуалност, за способността да отстояват своето лично съществуване. Съществува едно сливане между „ние“, държавата, Путин – всичко това е неразделимо в тяхното съзнание.
- И затова, Андрей, според мен при мнозина това е свързано с чувството за сигурност. Колкото по-голяма е „групата“, към която принадлежа, толкова по-сигурен се чувствам.
- Точно така. Защото за всеки човек – независимо от страна, националност или културен контекст – нуждата от сигурност е една от най-основните. Тук обаче, струва ми се, има две ситуации: Първата – когато човек наистина се изправя пред реална заплаха, било лична, било колективна. А втората – когато на човека или на цяла група хора се внушава, че са под заплаха. И това се прави с цел те да бъдат контролирани. Така се създава образът на „вожда“ – този, който ще ги „защитава“. И чрез този страх и контрол вождът легитимира сам себе си: „Аз ще бъда ваш водач, защото само аз мога да ви защитя от тази опасност“. А дали тази опасност наистина съществува или не – това вече е съвсем друг въпрос. Виждате ли, в такива „глутници“ разликата е съществена: едно е властта да бъде легитимирана чрез демократични процедури, а съвсем друго – когато всичко напомня на сцена от филм „В света на животните“, където побеждава този, който е най-нагъл, с най-остри зъби. И именно той се оказва „вожда“.
- Знаете ли, исках днес, в този честен и откровен разговор, да поговорим с Вас и за нещо друго – за нуждата от реформа в църквата, която, според мен, отдавна е назряла. Може би греша, и Вие ще ми възразите, но ще споделя какво преживях. През 2009 г. бях в Йерусалим, в Храма на Гроба Господен. Беше точно в навечерието на слизането на Благодатния огън. И станах свидетел на сцена, която честно казано ме потресе. Видях как група руски младежи, по шорти, очевидно току-що дошли от плажа, влизаха без ред, макар че имаше дълга опашка от поклонници. А някакви гръцки свещеници ги пропускаха вътре, извън всякакъв ред. Тогава дълго размишлявах как изобщо е възможно подобно нещо да се случва – в храм, в святото място. И за пръв път се замислих сериозно: не е ли нужна някаква реформа? Не са ли нужни ограничения в поведението и служението на свещениците? Много често се говори, че днешните свещеници – особено тези, които ръководят градски енории – живеят в разкош, карат скъпи автомобили и водят начин на живот, който е трудно съвместим с духа на Евангелието. И това, разбира се, не е единствената причина, но тя е една от многото, които ни карат да мислим, че този разговор трябва най-сетне да започне публично – а той все още не започва. Как мислите Вие – нужна ли е реформа на съвременната Православна църква?
- Знаете ли, според мен въпросите, които поставяте, не се отнасят толкова до външни или административни реформи. Това е въпрос на елементарно чувство за приличие – за това как трябва и как не трябва да се държи човек. Независимо дали се смята за християнин или не. Думата „реформа“ – как да ви кажа – тя сама по себе си няма да проработи, докато не настъпи някаква вътрешна, дълбока промяна в самите хора.
Мисля, че всъщност евангелският призив към покаяние – с който започва проповедта както на Йоан Кръстител, така и на самия Спасител – е в своята същност призив към реформа. Но не към еднократна, структурна реформа, а към постоянно вътрешно преобразяване. Нашата задача не е никак лесна: да живеем така, че вярата ни да не бъде нещо отделно от живота, а да живеем така, както вярваме. И ми се струва, че това е дори по-сериозно от всяка външна реформа. Разбира се, през годините е имало опити за реформи в църквата. Макар че в съвременна Русия самата дума „реформа“ вече буди страх.
Можем да си спомним, например, поместния събор след революцията, когато църквата за кратко получи възможност да обсъжда въпросите на вътрешния си живот без натиск от държавата. За съжаление, голяма част от решенията, взети на този събор – особено тези, насочени към, можем да кажем, вътрешна демократизация на църквата – и до днес не са влезли в сила. Смятам, че към тях можем и трябва да се върнем. Също така обаче вярвам, че процесите, които ще се случват в църквата, поне в Русия, ще отразяват онова, което ще се случва в самото общество.
Иначе казано, ако обществото продължи да се циментира в диктатура и тоталитаризъм, ние неизбежно ще видим отражението на това и в църковния живот. Ако обаче обществото започне да се променя, ако започне да излиза от схемите, в които съществува днес, тогава вярвам, че авторитарните модели вътре в църквата просто ще престанат да работят. Много хора смятат, че Московска патриаршия, в днешния си вид като институция, няма да може да съществува след Путин и след путинизма. Дали ще е така, времето ще покаже.
За мен обаче винаги са били много по-важни вътрешните промени, настъпващи в самите хора, отколкото структурните и административните реформи. Защото, в крайна сметка, за да разбере човек каква кола да кара или как да се държи, не му е нужен закон, не му е нужна реформа. Необходими са му само усет за мяра, чувство за приличие и малко вкус.
- Знаете ли, днес често може да се чуе, че формата е и съдържанието. И ако погледнем по-широко към съвременното християнство, ще видим, че се случва дълбока деконструкция на традицията. Все повече хора напускат официалните църковни структури, все повече хора критикуват йерархичността и патриархалния характер на съвременното християнство. Мнозина обръщат внимание не толкова на институцията, колкото на личния духовен опит. Често се чува: „На мен ми стигат личните ми отношения с Бога. Не ми е нужно да ходя на църква, да си слагам забрадка или да следвам външни обреди“. Оттам идва и явлението на „църква без стени“ – онлайн богослужения, виртуални молитви и пр. Хората търсят Бога извън физическия храм, защото всичко, което се е случвало в новата история на Църквата, ги е отчуждило. И затова въпросът е: Има ли съвременното християнство, според Вас, достатъчно ресурси за един етичен завой? Готово ли е то да признае, че религията днес трябва да бъде и терапия – не просто ритуал, а пространство за изцеление на човека? Защото хората наистина имат нужда от това.
- Мисля, че би било известно опростяване, ако кажем, че всички трудности, с които се сблъскваме, се дължат на някаква патриархалност или на йерархичността на Църквата. Наблюдавам живота на някои руски протестантски и евангелски общности, а те по своята същност са по-малко йерархични структури. И въпреки това там също има немалко проблеми.
А що се отнася до ресурса, за който говорите – ако наистина вярваме, че Духът, Който е слязъл над апостолите преди две хиляди години, все още живее в Църквата, тогава този ресурс без съмнение съществува.
И думата, която споменахте – терапия – ми се струва много важна. Разбира се, свещеникът не е психотерапевт, но в същото време в православната традиция от самото начало грехът и страстите не се възприемат просто като нарушение на закон, а като болест, човешка немощ. И затова централният евангелски образ на чудесата на Христос е именно образът на изцелението. Ако ние не можем да изцеляваме, ако сами не сме изцелени, тогава естествено възниква въпросът: „За какво изобщо сме нужни?“. Тогава всичко се превръща просто в декор. И затова вярвам, че този духовен ресурс съществува, но аз лично не го виждам. Аз никога не го виждам и вероятно никога няма да го видя в нито една структура. Винаги ще го виждам само в хората.
- Знаете ли, когато размишлявах с кого да разговарям в навечерието на Великден, избрах двама души. Единият сте Вие – естествено, като свещеник. А другият – Дмитрий Биков, като писател. С него много говорихме за това как в литературата присъства търсенето на Бога, за присъствието на човека в ужасяващи, форсмажорни обстоятелства и за това как това влияе върху вярата: помага ли тя на човека да устои? Издържа ли? И може би в края на нашия днешен разговор искам да Ви задам не десетките въпроси, които бих могла, а един-единствен въпрос, който ги обединява: Какво означава Великден за човека, който е изгубил вярата си? Възможно ли е възкресение без смърт? Или смъртта е задължителният етап от личната трансформация? Може ли човекът да вярва във Възкресението, когато живее в общество, където всеки ден се случва смърт и разпятие? Каква е личната Голгота, която всеки от нас трябва да премине, за да стигне до своята лична Пасха? Защото и Пасхата е лична. И Голготата също. Какво да прави човек, който търси отговори не в мирни обстоятелства, не когато е щастлив, а когато живее с усещането, че вече се намира в задгробен живот и наблюдава оттам предишното си щастие? Точно така се чувстват мнозина украинци днес.
- Да, това наистина се случва с повечето украинци. И бих рискувал да кажа, че нещо много подобно се случва и с множество руснаци, които осъзнават, че животът им – животът, в който е имало надежда за по-добро, достойно бъдеще, също е приключил. Много хора казват, че все още живеят във февруари 2022 г. Все едно времето е спряло. Знаем, че около милион души бяха принудени да напуснат страната. Но мисля, че тук няма универсален отговор.
Може би единственото, което може да се каже на човек в такава ситуация, е следното: В това, което усещаш и преживяваш в момента, ти не си сам. И дори онова, което сега ти се струва като загуба на вяра, вътрешен срив, духовен мрак – дори това усещане за смърт, за край, за изоставеност от Бога, когато ти се струва, че Той не чува, че Го няма, че е забравил – Той всъщност го преживява заедно с теб.
И мисля, че ако преживяваме всяка своя лична или по-голяма трагедия не като нещо затворено, индивидуално, а като нещо, което Бог преживява заедно с нас, и ние – заедно с Него, тогава ще имаме вяра и надежда за Възкресение.
Много често се връщам към евангелския образ на жените-мироносци, които вървят към Гроба. Всъщност, това, което те правят, няма никакъв смисъл – поне според човешката логика. Историята с Иисус е приключила. Те знаят, че отиват да помажат мъртво тяло, че гробът е затворен с тежък камък, че се охранява от войници, и въпреки всичко вървят натам – въпреки всякаква логика, въпреки всякакви представи за „практичност“ или „полза“. И именно те се оказват първите свидетелки и участнички във Възкресението.
Не знам… Не мога напълно да обясня как действа това. Мога само да кажа, че вярвам, че тази история не е измислена. И ако е така, ако всичко това се е случило наистина, тогава нямаме друг път, освен да продължим напред – понякога на тъмно, понякога на сляпо, но все пак да вървим към светлината и да станем съучастници и свидетели на Възкресението на Спасителя.
* Интервю с журналистката Наталия Влашченко за нейния подкаст „Власть vs. Влащенко“ в навечерието на Възкресение Христово (бел. ред.).
