Отец Андрей Кордочкин – протойерей, богослов, църковен историк, бивш клирик на Испано-португалската епархия на РПЦ. През февруари 2022 г. подписва обръщение на духовници от Руската православна църква с призив за помирение и прекратяване на войната. След донос от „енориаши“ през 2023 г. му е забранено да служи. В момента е в клира на Белгийската митрополия на Константинополската патриаршия. Интервюто е с журналистката Наталия Влашченко за нейния подкаст „Власть vs. Влащенко“ в навечерието на Възкресение Христово.
- Когато 160 вярващи – „Ваши“ вярващи – написаха доноса срещу Вас, в този момент не се ли почувствахте самотен?
- А защо решихте, че това са мои енориаши? Това писмо беше инициирано от човек, когото никой не беше виждал в нашия храм преди началото на войната. Този човек се появи няколко месеца по-късно и беше напълно очевидно, че действията му са били координирани със съответните служби. Започна да крещи от името на всички: „Ние сме руснаци, ние сме православни, ние сме вярващи“. Подписите се събираха мащабно в социалните мрежи, из цялата страна, т. е. мога да кажа, че от хората, които подписаха доноса, може би двама-трима бяха наши действителни енориаши и още няколко, които просто знам кои са. Повечето от хората, подписали писмото, всъщност дори не знаеха кой съм аз. И аз не знам кои са. Но поне станаха ясни правилата на играта.
А те станаха още по-ясни, когато на отец Алексей Умински му беше забранено да служи. Това не беше просто смяна на председателите на храмовете. Представете си, че живеете в семейство, че сте дете. И семейството Ви е щастливо и спокойно. После, изведнъж, от това семейство отнемат баща Ви и на негово място поставят напълно непознат човек, който идва у вас и казва: „Слушайте, това ваше детство е пълна глупост, не е истинско, всичко това не струва, всичките ви играчки отиват на боклука! Оттук нататък ще играем само на танкове и автомати, защото съвсем скоро ще има война, а всичко останало е безсмислено“. Разбира се, това беше травма за него, травма и за неговите енориаши. Що се отнася до мен – аз не бях в същата ситуация, защото на моето място не беше поставен никой, на когото да бъде възложена задачата да разруши всичко онова, което бях градил заедно с хората, които ми помагаха.
Мисля, че Църквата всъщност имаше шанс. Този шанс беше на 24 февруари 2022 г., когато можеше да излезе с напълно различни думи и съвсем различни призиви. Когато беше подписано откритото писмо от свещениците – мисля, че то се появи на 1 март 2022 г. – то се появи именно защото хората, които го подписаха, смятаха, че казаното в него, призивът към покаяние и спиране на бойните действия, трябваше да бъде изречен от някой друг. Щом обаче онези, от които се очакваше да го кажат, не го казаха – тогава го казват други хора. Мисля, че това писмо беше много важно за хората. Аз следях реакциите – и много хора реагираха така, сякаш изведнъж си поеха дъх с облекчение. „Поне някой го каза. Е, най-накрая. Добре, не е патриархът, не е синодът, но поне го няма това потискащо мълчание от страна на Църквата“. Това беше първата седмица на войната. По онова време в Русия все още не бяха въведени новите репресивни закони, които предвиждат административни или наказателни мерки срещу всеки, който отказва да се слее с официалния хор. Нямаше ги тези ужасни закони за „фалшивите новини“, „дискредитацията“ и др. под. Хората все още се чувстваха сравнително свободни и всъщност никой не разбираше какво точно се случва. И искам да подчертая, че всъщност триста души, колкото бяха подписалите свещеници, никак не са малко. В дадени обстоятелства, триста гласа на съвестта са наистина значими.
- Колко от свещениците, подписали това писмо, всъщност си платиха за тази подписка – със своето положение, със сана си, с енорията си?
- Струва ми се, че за самото подписване на писмото не последваха чак толкова радикални репресии. Но тези свещеници, които продължиха да поддържат открито антивоенна позиция – аз лично не знам нито един от тях, който в момента да има възможност да служи в Русия, т. е. те или бяха „пенсионирани“, или им беше забранено да служат, или бяха лишени от сан, както например отец Йоан Ковал и отец Алексей Умински. С моя съратник в Дюселдорф, отец Валериан Дунин-Барховски, създадохме платформа за помощ на тези свещеници, която се нарича „Мир за всички“ (тук). На сайта има публикувани биографии, но не на всички, защото някои свещеници, които все още са в Русия, не са готови имената им да бъдат обявени публично. Събираме пари и по различни начини ги предаваме на нуждаещите се. Някои от тези свещеници са в по-голяма нужда, други – в по-малка, но най-важното за нас беше да им помогнем. Освен това смятахме, че е много важно да извадим тези хора – много от тях са напълно неизвестни – от невидимостта, да покажем, че подкрепата за диктатурата и войната в Руската църква не е всеобща. И в крайна сметка, ако самите те са готови, да им дадем възможност да говорят.
- Малко преди Великден, исках да поговоря с Вас за нещо много важно. Вече четвърта година тече пълномащабното нахлуване на руската армия в Украйна, а войната там продължава повече от десетилетие. Вярата на много хора беше разклатена, да го кажем направо. Много пъти, когато се срещах с различни хора, чувах този отчаян вик: „Господи, къде си? Виждаш ли ни?“. И мисля, че именно това е най-същественият въпрос днес: вижда ли ни Бог? И може ли Той да ни помогне?
- Преди известно време бях поканен да изнеса доклад в Черна гора на тема: „Има ли смисъл от свещеническото служение в епохата на разцърковяване?“. Тогава се обърнах към своите читатели във Facebook и Telegram и ги помолих да ми напишат няколко думи – дали след началото на войната са спрели да ходят на църква и какво се е променило за тях, защо са взели това решение.
В онзи момент мислех, че може би ще получа пет или десет съобщения, евентуално още толкова по електронна поща или във Facebook. Буквално обаче бях затрупан с писма и съобщения – получих над сто. И бих искал да отбележа, че всичко, което ми беше изпратено, идваше от Русия. Не беше от Украйна.
Мисля, че хората в Русия преживяват случващото се по свой начин – може би сравнението не е съвсем коректно, но за тях болката е по-различна. Защото, разбирате ли, човек, който днес в Украйна влиза в храма със своите скърби и тревоги, най-вероятно ще срещне разбиране, ще срещне съчувствие и подкрепа. Най-често този, към когото той се обръща – монах, свещеник или епископ – ще споделя същата съдба: същия страх, същата несигурност, същата опасност.
А в Русия – и дори извън нея – положението е различно. Хората идват в храма, идват при свещеници, отиват на изповед със своите най-дълбоки болки и страхове и често срещат пълно неразбиране. Защото духовенството, макар и не винаги, твърде често напълно споделя официалната държавна линия.
И затова, когато говорим за криза на вярата, поне в Русия, възниква въпросът: всъщност вяра в какво или в кого? Според мен, с изключение на най-крайните случаи, вярата като жив опит от Бога не се колебае. Защото вярата е преживяване, а преживяното не може да бъде заличено. Човек не може да изгуби истинския си опит от срещата с Бога.
Това обаче, което наистина се разклаща, е вярата в църквата. Хората си задават въпроса: какъв е смисълът от една църква, която не може да различи доброто от злото? Какъв е смисълът от църковния ни живот, ако през всичките тези години, дори десетилетия, ние всъщност сме учили хората просто да се „въцърковяват“, т. е. да ходят редовно на служби, да спазват пости и обреди, и сме смятали, че това е достатъчно, за да бъдат съзнателни християни?
А сега изведнъж стана ясно, че всичко това не спасява нито личния живот, нито общността от катастрофа. И затова, мисля, голямата част от хората днес преживяват не просто криза на вярата, а дълбоко преосмисляне на мястото на църквата в живота им.
И поне що се отнася до мен – когато хората ме питат какво всъщност е църквата и има ли изобщо смисъл да вярваме в нея – миналата година, в проповедта си за Петдесетница, казах следното: „За мен да вярвам в църквата означава не просто да вярвам в нейното съществуване – тя и без това съществува като факт. Не това е въпросът. Когато казваме „аз вярвам“, имаме предвид вярата, че Духът, Който слезе над апостолите, Когото те видяха и чуха като огън и вятър, все още живее в Църквата. Не в институцията като такава, а в отделни хора. Понякога този Дух гори съвсем тихо, а понякога избухва в пламък“. Мисля, че и в писмото от 1 март 2022 г. хората почувстваха нещо повече от обикновен морален призив – усетиха, че чрез онези, които подписаха това писмо, сам Господ им говори.
А що се отнася до по-дълбоката духовна криза – спомням си, че през пролетта на 2022 г. много от моите сънародници преживяваха случващото се изключително тежко. Толкова тежко, че мнозина отказаха да отидат на Пасха в храма. Те казваха: „Как можем да се радваме, когато се случва всичко това?“. Някои си припомняха стихотворението на Максимилиан Волошин, в което се казва: „През онази година Христос не възкръсна“.
Може би греша – може би моето възприятие е по-силно свързано с пулса на моите сънародници. Не си спомням в Украйна да е имало случаи, в които хората – било в Киев, било в Одеса – да казват: „Тази година няма да отидем в храма“. Струва ми се, че в Украйна вярата в най-дълбоките си основи не се е разклатила. Спомням си и книгата на Екатерина Гордеева Понесете скръбта ми – сборник с нейни разговори с хора, които са станали бежанци след началото на войната. В нея имаше един разказ на жена, която бяга от своя горящ дом в Мариупол. Тя вдига поглед към небето, но небето го няма, само сажди и дим. За мен това е силен религиозен образ: човек вдига поглед, за да търси Бога, а среща само мириса на горене, на разпад и разложение.
И все пак ми се струва, че за всички нас е ясно: образът на Разпятието, към който се приближаваме тази седмица, макар да е станал за мнозина познат до баналност – като украшение, като орнамент, събитията, които преживяваме, ни принуждават да се вгледаме в него с нова дълбочина.
И наистина, ако в образа на Разпятието има смисъл, то той е именно в това: Бог Сам прави човешката болка, самотата и страданието Свое място на пребиваване на земята. И затова, ако вярата на човека се разклаща, аз не мисля, че това непременно е нещо лошо. Напротив – това винаги е тласък към растеж, към движение напред, към преосмисляне на неща, които доскоро са ни се стрували очевидни. И неслучайно, както няколко пъти отбелязахте, става дума за разлика между вярата в Бога и институцията на църквата. Това са все пак различни неща.
- Исках да поговоря с Вас за това. Вчера разговарях с Дмитрий Биков, и той използва израза „ново християнство“. Съвсем очевидно е, че е настъпило време за преосмисляне – било то на ролята на църквата, било на нейната история, на това, което наричаме покаяние. Защото, например, римокатолиците неведнъж са излизали пред своите вярващи с изповед на вина и покаяние. Това се случи през 2000-те години, а също и през 2018 г. – Римокатолическата църква публично се обръщаше към вярващите с израз на покаяние. Не си спомням обаче Руската православна църква някога да е излизала пред вярващите с покаяние за който и да е период от новата си история. Не помня подобно нещо. И ми се струва съвсем естествено, че днес човек като патр. Кирил, който оглавява РПЦ, подкрепя войната, говори за мобилизацията като за нещо добро, дори описва ядреното оръжие като благо. Църква, която никога не се е покаяла за нищо, която смята, че историята ѝ е без черни петна – такава църква, струва ми се, естествено върви към своя край.
- Вижте, мисля, че трябва да бъдем внимателни, когато говорим за думата „църква“. Защото когато казваме „църква“, трябва ясно да разграничаваме: Вие правилно отбелязахте: институцията, от една страна, а вярващите – от друга. В истински църковния език, ако сме точни, това не са просто „миряни“, а верните. И именно те са истинската Църква. Институционалната видима структура може да има значение, разбира се, но тя не може да узурпира самото понятие църква.
Църквата никога не може да бъде „те“. Църквата винаги сме ние. И затова, струва ми се, това е първото, което трябва да помним. А второто – ако говорим за ново християнство и за покаяние, според мен християнството винаги е ново. Просто ние сме свикнали с него.
Ако се опитаме да се върнем към смисъла на онова, което Христос казва в Проповедта на планината, ще видим, че то е винаги ново. Това е вечен призив. Призив, който звучи с пълна сила във всяка епоха и при всякакви обстоятелства. Христос е винаги нов – във всяка историческа ситуация. Той винаги е онзи вятър и онзи огън, които апостолите видяха и чуха.
А що се отнася до покаянието – ще бъда честен: аз не вярвам особено в покаянието на структури. Аз изобщо мисля, че покаянието винаги е дълбоко личен процес.
И в този смисъл не вярвам особено в колективната отговорност – поне не в начина, по който тя обикновено се разбира. Защото, както са казвали някои след Втората световна война в Германия, идеята за колективна отговорност често е била просто начин тази отговорност да бъде размазана, като масло върху филия – разпределена върху всички. А всъщност това е било удобен начин за онези, които наистина са носели най-голямата лична вина, да избегнат отговорността и да я прехвърлят върху целия народ.
В известен смисъл обаче Вие сте прави – и тук аз бих откроил два важни момента.
Първият момент, разбира се, е свързан с историята на руското православие преди революцията. След революцията, когато започват гоненията срещу църквата, в голяма част от църковната общност се е запазило усещането за себе си като за жертва на тези гонения – гонения, които без съмнение са били напълно реални. Винаги обаче си спомням една история от началото на 20-те години на 20 в. Тогавашният патриарх Тихон – първият избран патриарх след революцията – обсъждал с най-близките си сътрудници възможните рискове и заплахи. И един от тях, митр. Кирил (Смирнов), казал:
„Ваше Светейшество, не се безпокойте, защото ние само за това ставаме – да седим в затворите“. Това са думи, произнесени от човек, който е осъзнавал, че в новата ситуация църквата не е само невинна жертва на необяснима жестокост. В известен смисъл тя носи и своя дял от отговорността.
Защото именно църквата беше възпитала онези хора – хората, които преди това са ходили на неделно училище, посещавали са храмовете. И изведнъж нещо се случва, нещо се пречупва. И митр. Кирил разбира, че цялата църковна общност и самата институция на църквата също носят отговорност за това. Това е първото.
А второто е ролята на Руската православна църква вече през съветската епоха. Разбира се, в началото имаше тежки гонения. Ала след определен момент – особено след 1927 г. – настъпва период, в който църквата фактически започва да проявява солидарност с гонителите.
Става дума за т. нар. Декларация на митр. Сергий (Страгородски), в която се заявява, че лоялността към държавата, дори когато тя е открито враждебна и антихристиянска, става условие за служение в църквата.
И дори в следвоенната история има примери, които потвърждават това: когато епископи или свещеници – като владика Ермоген (Голубев) или о. Глеб Якунин – са говорили открито за гоненията и натиска от страна на държавата, те самите са ставали жертви не само на държавни, а и на църковни репресии. Бивали са отстранявани от служение, „пенсионирани“, поставяни под запрещение. И, разбира се, не е имало никакъв сериозен критичен поглед или преосмисляне на тази роля на църквата в съветско време. А ако си спомним фигурата на о. Глеб Якунин – колкото и противоречива да изглежда понякога – е очевидно, че в контекста на съветската епоха той е истински изповедник на вярата, прекарал много години в затворите.
А ако се доверим, например, на британското изследване на Джейн Елис за историята на Руската православна църква през 20 в., излиза, че двама души от Московската патриаршия са свидетелствали срещу о. Глеб Якунин по време на процеса му. Това са проф. Алексей Илич Осипов – все още добре позната фигура, и о. Йосиф Пустоутов, който и до днес служи в Германия – там където живея и аз. И ако това наистина е вярно, то става ясно, че не може да става дума нито за лично, нито за институционално покаяние. И кой знае дали някога ще стане.
Точно затова смятам, че когато говорим за покаяние, в тези думи има известна истина, но трябва да разберем: структура не може да се кае. Институция не може да се покае. Покаянието винаги е дело на отделния човек. Призивът към покаяние – евангелският призив към покаяние – винаги е насочен към човека, а не към структурата.
- Вие казахте, че не вярвате в колективната отговорност. Но все пак, като човек, който е напуснал юрисдикцията на Руската православна църква и е служил в Мадрид, а сега – доколкото разбирам – живее в Германия, ми е интересно да чуя Вашето мнение. Как гледате на свещениците от Руската православна църква, които все още служат в Русия? Защото, откровено казано, онова, което говори тяхното ръководство – патр. Кирил и неговите приближени – няма абсолютно нищо общо с християнството. Това, без заобикалки, е служене на сатаната: служене на войната, на ядреното оръжие и на всичко свързано с тях. Много хора казват, че обикновените свещеници, тези, които ръководят енории, мълчат заради хората, които ежедневно идват при тях в църквите. Но, отец Андрей, може ли това мълчание да бъде оправдание? Може ли това колективно мълчание да бъде оправдано, когато в Суми две ракети убиват повече от четиридесет души, а около двеста са ранени – и то в самия център на града? Но това мълчание не може да бъде оправдано с нищо. Абсолютно с нищо. И, следователно, това мълчание е престъпно. Защото професията на свещеника е нещо особено. Ако те е страх – тогава може би трябва да се занимаваш с нещо друго в живота. Защото призванието да бъдеш свещеник означава, в някакъв смисъл, готовност за жертва. Означава смелост. Така мисля аз. Възможно е да греша.
- Да, разбирам Вашия въпрос. Мисля, че ако говорим за хората, които все още се намират в Русия, макар и да не знам доколко това е напълно коректно, нека все пак се опитаме да разгледаме ситуацията. Първата група са онези, които активно подкрепят войната, които я оправдават и наричат „свещена война“. Такива хора има – макар и да не са толкова много, колкото изглежда. Те обаче създават впечатление, че са много, защото именно на тях се дават всички възможни публични платформи да говорят.
Има обаче и втора група – хора, които просто не чуваме. Не ги чуваме по различни причини. Ясно е, че в Русия днес практически няма платформи, на които човек да може публично да изрази несъгласие. Ние говорихме, че в Русия в момента има административно и наказателно преследване на онези, които се изказват против официалната линия. Само преди две седмици – не знам дали сте чували за тази история – в Санкт Петербург беше арестуван човек, и то, доколкото знам, направо в храма. Това е още една червена линия, която беше премината.
Защото, всъщност, досега не бяхме виждали арести на действащи свещеници на Руската православна църква – Московска патриаршия – по политически причини от времето на Съветския съюз насам. И ето, сега беше арестуван свещеникът отец Николай Савченко – заради снимка, намерена в профила му. А тази снимка е от преди единадесет години, от 2014 г., когато той е излязъл на „Невски проспект“ с украинското знаме. В резултат от това беше осъден на две седмици арест. Надявам се поне, че за него тази ситуация ще приключи благоприятно.
Но разбирате ли, за мен, който живея извън пределите на Русия, извън обхвата на тези административни и наказателни закони – а вероятно вече съм си „заработил“ не едно и две обвинения – ми е изключително трудно да призовавам хора в Русия да вървят насреща на полицейските палки, да предприемат действия, които биха ги довели до арести, до центрове за задържане, или дори – до изтезания.
Изтезанията в Русия днес, за съжаление, не са нещо необичайно. И затова, от моя страна, би било – не просто неетично – а невъзможно да призовавам хората да поемат такива рискове. Просто не мога да си го позволя. Затова мисля, че онези, които сега остават в Русия, са в ситуация, която можем донякъде да сравним със съветската епоха.
Например, да си припомним свещениците, които служеха в Москва или дори в Киев през 60-те и 70-те години – когато танковете влязоха в Прага през 1968 г. или когато започна войната в Афганистан. Тогава можехме ли да изискваме или да очакваме от тях да излизат на Червения площад или на „Крешчатик“ с плакати в ръка? Разбира се, че не.
Това обаче също не означава, че всички те са били колаборационисти или че ръцете им са били изцапани. В Русия все още съществуват някакви непублични форми на съпротива.
И затова мисля, че бих могъл да призовавам хората към нещо подобно, но само ако самият аз в този момент се намирах в руски затвор. Само тогава бих имал моралното право да се обърна към тях и да им кажа, че трябва да излизат и да крещят срещу случващото се.
Разбира се, онези съобщения, които получавам сега след удара в Суми – това е просто неизразим ужас. И при много хора главното усещане е усещането за пълна безпомощност: че злото за пореден път побеждава доброто и че те не могат да направят нищо. И все пак – държавата в Русия в момента е толкова репресивна, че, според мен, няма да е преувеличение, ако сравним положението на хората с, образно казано, положението на хора в концлагер.
Следва
