Днес един опитен свещеник в социална мрежа си позволи да посъветва поне имащите достъп до профила му, че на Великден (в среднощната пасхална, възкресна служба) не се обикаля храмът, както за съжаление на много места го правят поне само хората. Условно да ги наречем богомолци, макар че в християнското разбиране богомолци са хората, които участват в богослужение, ръководено от свещеник. А въпросните обикаляния не се ръководят от свещеник, те са „самосиндикални“. И го правят, защото лани така са го правили, по-лани пък някои техни познати са го правили, както и по-по-лани.
Наистина, стана традиция да се обикаля храмът след обявяването на Христовото възкресение в полунощ (някъде по обективни причини може да не е точно в полунощ, но не в часа е проблемът). При това някои (полу)познавачи на църковните книги заявяват (както и днес в коментар към препоръката на въпросния свещеник): в църковния типик (книгата за реда на богослуженията) пишело, че се обикаля храмът.
Каква е истината? Да, в обясненията за среднощната служба се споменава два пъти за лития, но няма и намек за обикаляне на храма.
Думата лития е от гръцки произход. В старогръцкия (от преди Христа) език има две сродни форми: λιτή (лити) и λιτανεία (литания). И двете означават молитва, моление към божество, а в християнски смисъл – към Бога, за да се измоли, да се изпроси нещо. И понеже често при богослужения усилените молитви са придружени от шествие, така думата се пренесла и върху самото шествие. Днес в нашия църковен език от последните години често се среща съчетанието „литийно шествие“, което означава ни повече, ни по-малко „шествийно шествие“, но инерцията в словоупотребите трудно се изкоренява. Сигурно някой ще възрази: да, ама под литийно шествие разбираме молитвено шествие! Ами, драги, като разбирате това, защо не си го кажете на български: молитвено шествие?!
По ирония на езиковата стихия на гръцкия народ те днес не наричат молитвените шествия литии, а, примерно, „носене наоколо“ (περιφορά) на икона/мощи/плащаница или просто „шествие“ (πομπή). Така че ползването на думата „лития“ си остава наш, български езиков проблем. Казваме също литийна молитва и литийни стихири – понятия от практиката на свещенослужители и църковни певци. И те си знаят какво разбират с тези прилагателни. Разбира се, свързани са с думата лития, но не с обикаляне; само в случая със стихирите тове и свързано с отиване в западната част на храма, в притвора, където те се изпълняват. Но това става само в манастири и много рядко в енорийски църкви - на храмов празник, примерно.
Искам обаче да се върна на обикалянето на храма, на църквата. Има едно такова предвидено от църковните богослужебни книги обикаляне и то става на Велики петък вечерта, в края на службата. Вече е минало опелото Христово и по подобие на това, че след опелото на един човек тръгваме на траурно шествие до гроба, където ще се положи тялото му, така и на Велики петък се тръгва с плащаницата, на която е изобразено сваленото от кръста тяло на умрелия „заради нас и нашето спасение“ Господ Иисус Христос. При пеенето на „мертвеното“ (като „за умряло“) „Святий Боже“ тръгва свещеникът (свещениците, владиката – според случая) с плащаницата над главата му(им), следван(и) от богомолците, излизат от западната врата на храма, завиват наляво и вървят на изток до апсидата, след това – на запад, пак до западната врата. Спират се на южната, източната и северната страна на храма за кратки молитви (ектении) и щом влезе в храма, свещеникът застава от вътрешната страна на западната врата, а богомолците минават под плащаницата с наведени благоговейно глави.
Това е литията на Велики петък. И пак повтарям: това е по подобие на изпращането на тялото на мъртвец до гроба. В случая с тялото на Иисус Христос – плащаницата се внася в светия олтар и се поставя върху светия престол, където остава до Възнесение Господне. През тези 40 дена върху нея се извършва светата евхаристия. Символиката и историята на тази символика е описана на много места и е достъпна за желаещите да четат.
На Възкресение Христово през нощта обаче имаме съвсем други действия и символики. Богослужението започва поне половин час преди полунощ, за да се прочетат и изпеят съответните молитви и песнопения, а 5-10 минути преди полунощ свещеникът (владиката) от царските двери призовава всички да вземат от „незалязващата светлина“. Богомолците запалват свещите си и свещенослужителите, следвани от богомолците, излизат от храма в пространството западно от него, където точно в полунощ започва пасхалната служба и се обявява „Христос воскресе!“. То се пее десет пъти, чете се евангелски откъс за Христовото възкресение, казва се велика (голяма) ектения (т.е. поредица от молитвени призиви) и след това при пеенето на „Христос воскресе“ всички влизат отново в храма, където продължава започналата утринна и веднага след нея се отслужва света литургия.
Казвам „всички влизат отново в храма“, но влизат обикновено малка част от богомолците. Повечето от тях започват и правят поне три обиколки на храма – мълчаливо, със запалени свещи, но… без свещенослужителите, които в това време са в храма и продължават богослужението.
Тези обикалящи „богомолци“ извършват сякаш някакъв свой, мирянски обряд. Сигурно повечето от тях си казват и молитви – заучени или свободни, импровизирани - няма значение. Но проблемът е, че те не влизат в храма, те се отделят от общността на богомолците в храма, които обикновено са няколко пъти по-малко от „обикалящите“.
Мнозина ще ми кажат: кой си ти да съдиш другите? Щом като те искат по свой начин да се молят, нека се молят!
Аз не ги съдя, само показвам, че в това поведение има 2 слабости:
1) те се отделят от молитвената общност на останалите вярващи начело със свещеника и не участват в най-важното богослужение – светата евхаристия, същността на литургията;
2) това обикаляне не е предвидено за нощта на Възкресението.
Наистина, в църковния типик, издание на Св. Синод на БПЦ-БП, се споменава два пъти за лития около това среднощно обявяване на Христовото възкресение, но тази лития НЕ Е обикаляне около храма. В типика лития е наречено излизането (за обявяване на Христовото Възкресение) и сетне влизането в храма (за продължаване на утринната и литургията). Това е истината! Другото са погрешни практики.
Има ли изход от тях? Има, разбира се. Но трябва свещенослужителите преди началото на среднощната служба да обяснят кротко и бащински на хората, че не се обикаля храмът, а се влиза в храма, който е най-доброто място за молитва към Бога. Простичко е и е изпълнимо.
По-сложно е хората да възприемат призива да не се отделят от богомолната общност за своеволно обикаляне на храма и да приемат да влязат в храма. Не случайно през последните десетилетия стана много известен изразът „пътят към храма“. Но няма призив: „път около храма“.
Нека бъдем заедно в храма с Христос! Има смисъл да сме с Него.
