Мнозина са звани, малцина – избрани

Детайли

Лимасолски митр. Атанасий

21 Януари 2017

„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. ащото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани.  (Лука 14:16-24)

Христос сравнява реалността на хората и тяхната връзка с Бога с тази вечеря, където този, който дава вечерята, е Бог, вечерята е вечерята на Неговото царство, която е приготвил за хората, а слугите, които изпраща, са всички онези хора, които по един или друг начин ни канят да отидем да вечеряме с Бога, да отидем да се веселим в царството Божие. Няма нищо чудно в това царството Божие да се сравни с вечеря, защото, както на една трапеза човек се весели, радва се, общува с други хора и се чувства уютно, така е и в царството Божие. Разбира се, в нашия свят няма нищо, което да е точен образ на царството Божие. Не можем да кажем, че царството Божие ще бъде еди как си, но само приблизително може да го сравним с нещо подобно и то не като цяло, а отделни аспекти. И винаги трябва да помним, че нищо земно не може да отобрази реалността на царството Божие.

Времето на Звездоний или вечността на Нарния?

Детайли

Андрей Десницки

18 Януари 2017

Нашето време, нашето безвремие…

Все повече текстове на тема реалността в руското православие, са посветени на разочарованието.

Църковната и близката до Църквата интелигенция въздиша тежко: ето, показаха ни Нарния, пък тя се оказа нещо като партиен комитет. Ние си мислехме, че „отец Звездоний”* на Войнович е една зла и глупава пародия, но като гледаме какво се говори и се извършва от името на православието днес, не ни остава друго, освен да смятаме това описание просто за леко преувеличение. Да, разбира се, има и друго православие, но в общественото пространство то е някак все по-тихо и незабележимо, особено докато от живота си отиват свещениците, заварили съветския строй и живели под идеологически натиск.

Сега непрекъснато чуваме, дори от смислени хора, че не всичко тогава е било толкова лошо. И наистина, свещеноначалието е получавало достъп до благата и останалото (дори с Брежнев са вдигали наздравица на кремълските приеми). А и не са гонили бабите от храмовете, прощавали са странностите на интелектуалния елит. Ала за редовия вярващ, който се стараеше при това да живее един нормален живот – да учи, да работи не просто като метач**, беше почти изключено да демонстрира вярата си. Ако в час по физкултура се забелязваше, че някое дете носи кръст, то се превръщаше в същински изповедник, понякога дори ставаше обект на истински тормоз. Като ходехме на Църква за Великден, подминавахме комсомолските патрули, които зорко заграждаха младите момчета − така завинаги можеше да се простиш с кариерата си. Да, успявахме някак да ходим на църква, да, по някакъв начин надхитрявахме грохващата съветска власт. Обаче като войник все пак си носех кръстчето зашито във „въшкарника“, и при това на втората година, защото през първата такива пуловери не ни се полагаха. Много добра имунизация срещу „звездонизма“.

И ако някой влизаше в Църквата открито, например постъпваше в семинарията, той завинаги биваше низвергнат от обществото, а заедно с него и семейството му. И може би това отчасти обяснява стила на поведение на днешното свещеноначалие – те „си го връщат“ за безпросветните унижения, които са преживели като деца и юноши, сега са господари на положението.

Митр. Наум: Църквата трябва да дарява утеха и разбиране

Детайли

Двери

15 Януари 2017

Разговор с Русенския митрополит Наум за предизвикателствата пред архиерейското служение и християнската проповед в българското общество

- Ваше Високопреосвещенство, скоро ще се навършат три години от избирането Ви за Русенски митрополит. Какви са предизвикателствата, които среща един нов епархийски архиерей в първите години на управлението си?

- Поемайки управлението на богохранимата Русенска епархия, бях приет с непресторена духовна радост от клира и народа, които още от самото начало отправяха към мене призиви за конкретни действия, свързани с очаквания за обновление на клира, съживяването на просветната и социалната дейност сред паството и прочее. Още във встъпителното си слово в катедралния храм „Св. Троица” в Русе обаче аз не случайно подчертах, че вратите на Русенската митрополия ще бъдат отворени за всеки, пожелал да дойде за съвет или подкрепа, тъй като въпреки необходимостта от подобна взаимност години наред това не е било възможно. Основният проблем, с който се сблъсках и на който продължавам да търся адекватно решение, всъщност е обстоятелството, че на територията на нашата епархия съществуват над 230 храма, а свещенослужителите ни към момента са приблизително 80 човека. Печален  факт е, че преди моето установяване тук в десетки населени места от диоцеза ни от десетилетия наред не беше стъпвал владишки крак. Имаше и храмове, стояли безстопанствено заключени незнайно откога, а разрухата в тях днес е толкова голяма, че те вече са опасни за влизане в тях. И за всичко това не може да има оправдание, че е нямало загрижени християни по тези места или пък не е имало нужда от свещенослужител, който да ги обгрижва, тъй като в митрополията във времето назад са били получавани множество сигнали и оплаквания по различни случаи, но не им е обръщано  внимание. Мога да кажа, че за изминалите три години от избирането ми за Русенски митрополит аз  успях да обиколя около 70% от населените места в епархията, навсякъде съм посрещнат с вяра и надежда от християните. Парадоксално е и обстоятелството, че на места, в които християнското население е една десета от жителите, често излизат да ме посрещат с радост и много мюсюлмани, които, макар и друговерци, се чувстват привилегировани да посрещнат български владика.

Срещата на Христос с 10-те прокажени

Детайли

Неврокопска митрополия

14 Януари 2017

Неделя 12 след Неделя подир Въздвижение - на 10-те прокажени

Литургийно свето евангелие:

В онова време, когато Иисус влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси. (Лука 17:12-19)

Молитвата – лекарство срещу всички болести

„Иисусе Наставниче, помилвай ни!” – такъв бил силният сърдечен вик на десетте прокажени от днешното евангелие, обични в Господ братя и сестри. Това била молитвата, която гръмко произнасяли слепци – и проглеждали, бесновати – и се освобождавали от плена на беса, болни – и се изцерявали.

Стига сме нападали хората с поучения

Детайли

-

11 Януари 2017

С отец Ангел Величков разговаря Димитър Спасов

Отец Ангел Величков е роден в София през 1964 г. Завършва Професионално училище по фотография „Юлиус Фучик“ и се занимава активно с фотография. През 1987 г. емигрира в Швеция и получава статут на политически емигрант. Там се среща с архим. Матий (Норстрьом) и с руската православна енория „Преображение Господне“ (Вселенска патриаршия) в Стокхолм. От 1989 до 1993 г. е студент в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж със стипендия от енорията в Стокхолм. През 1995 г. се завръща в България, където сътрудничи на "Църковен вестник" и се занимава професионално с фотография. От 1998 до 2003 г. е главен редактор на "Църковен вестник". През същия период вечер работи като фотограф в „Шоуто на Слави“ (до 2002 г.). През 2002 г. е ръкоположен в свещенически сан по искане на Западно- и Средноевропейския митрополит Симеон. От 2003 до 2005 г. е енорийски свещеник в българската енория „Св. Патриарх Евтимий“ в Париж. През 2005 г. преминава по каноничния ред в Руския екзархат към Вселенската патриаршия във връзка с преждевременната кончина на архим. Матий. От есента на 2005 г. е предстоятел на енорията „Преображение Господне“ в Стокхолм. Владее руски, френски, гръцки, шведски и английски.

- Отец Ангеле, Вие сте клирик на Западноевропейската екзархия на руските енории към Вселенската патриаршия, която често пъти е давана като пример за плодотворна и успешна православна мисия, за това, че е възможно да се излезе от рамките на националното и провинциалното и да се свидетелства по един адекватен и вдъхновяващ начин за православната вяра. Запазено ли е в наши дни нещо от тази мисионерска нагласа, от това обръщане към другия, или патосът е по-скоро за опазване на „малкото стадо“?

- Да се излезе от рамките на „националното и провинциалното“ в православното ни битие е не само възможно, но и жизнено необходимо, което за нас означава – спасително. По своята същност автентичната евангелска проповед е насочена именно срещу национализма и маргинализацията на вярата, защото Христос идва да спаси цялото човечество в Адам, а не само някои негови „роднини“, заченати впрочем в греха. Така че, ако говорим за мисия, то тя е първо да освободим вселенската, апостолска Христова вяра от племенно-етническите предразсъдъци, в които самите ние сме я сковали някак незабелязано, с времето.