Ще говорим за една тема, чието заглавие може би е учудило някои от вас, може би вече е породило въпроси у вас. Надявам се с Божията благодат да успеем да осветлим тези ваши въпроси, а накрая да имаме време и за разговор.
И така, темата, за която днес ще поговорим и която ще разгърнем, е вдъхновена от Посланието до римляни, от осма глава, стихове от 26 до 29, които са удивителни. Нека първо си ги припомним, за да ги имаме в ума си, докато говорим: Там апостол Павел казва следното: Светият Дух идва като помощник в нашите немощи. Ние, казва той, не знаем нито за какво, нито как да се молим., тоест не знаем нито какво да кажем, нито начина, по който да говорим с Бога.
И тогава Светият Дух идва като помощник вътре в нас. И какво прави тогава Той, когато ние не знаем нито какво, нито как да правим? Светият Дух ходатайства пред Самия Бог за нас с въздишки – с въздишки, които не могат да бъдат изразени с думи. А Бог, казва апостолът, Който вижда дълбините на сърцето – запомнете това – знае добре какво иска да каже Светият Дух.
Ти не знаеш какво да кажеш, не знаеш кое е полезно за теб, не знаеш, не усещаш, не чувстваш, нямаш сили да говориш на Бога. Ти си в развалини, съкрушен си от тревогата, от скръбта, от страданията, от страстите, от греховете си. И тогава Светият Дух поема тази роля и ти казва: „Ти не говори, Аз ще говоря за теб“ – с викове, не просто с думи, с обикновени фрази, а, с викове, с неизказани викове и въздишки. И Бог разбира напълно какво иска да каже Светият Дух. Бог много добре знае какво става вътре в сърцето ни, преди да Му проговорим, преди да Му отворим вратата.
Затова апостол Павел казва в тези стихове: Бог, Който вижда дълбините на сърцето, знае добре какво иска да каже Светият Дух, защото Светият Дух ходатайства за християните пред Бога и според Неговата воля.
Знаете, че Светият Дух има това свойство: Той е Утешителят, Той е Този, Който ходатайства. Той е Този, Който съединява тварното с нетварното. Той ни донася „последните неща“ (естхатона), носи бъдещите неща в настоящето. Затова Той ни дава прохлада в живота, във всекидневието. Тази прохлада идва от онова, което предстои да преживеем в края на времената, което вече е тук, но още не е напълно тук. Светият Дух ни носи тази благодат и ни казва: „Вземи малко сила, вземи малко кураж, вземи малко вкус от рая, който идва, вземи малко надежда сега, когато си обезсърчен, за да знаеш, че Бог е тук, че е до теб, че присъства в живота ти, макар че ти често не чувстваш това, не го усещаш, не го виждаш“.
По-нататък апостолът казва: „Знаем, че ако някой обича Бога“ (да запомним и това) „Бог съдейства всичко да бъде за негово добро“.
Именно това е стихът, върху който ще направим днешната беседа. И така, започваме с това, че в молитвата и в духовния живот нещата не винаги са радостни. Ние преминаваме през различни състояния и периоди, в които Бог понякога се явява, понякога се скрива; понякога ни дава много благодат, понякога ни дава много умиление, понякога ни дава много сила в молитвата, много желание.
А има и моменти, когато изглежда сякаш Той се скрива, мълчи или поне отсъства от живота ни. Бог обаче не отсъства, но така го чувстваме ние. Трябва да знаем, и опитът го потвърждава, че дори в най-голямата ни скръб ще дойде утро. Няма да останем в тъмнината завинаги. Това трябва да го знаем и душевно, и умствено, и духовно. И да не се отчайваме.
Всеки един от нас ще има своя труден период, ще мине през един период на изпитание и кръстоносене. Не знам колко ще продължи за всекиго, но със сигурност ще дойде в живота му и трябва да бъдем готови и за това.
Но когато дойде, трябва да пазим вярата, че това няма да продължи вечно. Бог няма да ни изтощи и смаже в изпитанието. Той ще ни възкреси в часа, в който трябва, и ще ни даде отговора в часа, в който трябва.
В редуването на тези състояния животът ни не винаги е такъв, какъвто бихме искали, в това число и духовният ни живот – не винаги имаме желание за молитва. В такива моменти човек наистина не знае какво иска или какво трябва да каже на Бога. Не знаеш какво да Му кажеш. Заставаш на молитва и нямаш думи. Усещаш, че вътре в теб всичко е пресъхнало. Нямаш настроение. Чувстваш скръб. Усещаш, че нямаш желание не само да говориш на Бога, но дори и да станеш от леглото си. Не можеш дори да застанеш на молитва. И знаете ли, това не е неверие. Трябва да го изясним. Този период в живота ни, в който няма умиление, желание, настроение, сила и яснота вътре в нас, не означава, че си невярващ. Това не е безверие. Това е умора.
Означава, че нещо вътре в теб се е уморило, а много пъти, и се е счупило. Понякога може да е скръб, може да е и обида към Бога – няма нищо. С Бога имаме жива връзка, не мъртва и формална. Бог е Отец, което означава, че аз съм Негов син, Негова дъщеря. Следователно имам връзка с Него.
А какво означава това? Отивам и Му казвам всичко. Не Му казвам само колко добро дете съм. Не Му казвам само колко добре съм се справил. Отивам и Му казвам: „Знаеш ли, провалих всичко. Знаеш ли, не успях. Нямам желание да Ти говоря. Не мога, не издържам. Знаеш ли, ядосваш ме, гневиш ме. Едно поисках от Теб, а друго ми донесе в живота. Едно Ти казах, а друго дойде. Аз Те молех да излекуваш детето ми, а Ти ми го взе. Молех Те да ме изцелиш, а Ти остави болестта да продължи. Молех Те да да ми отвориш път, а Ти затвори този път пред мен. Не ми отговори, Господи. Чаках Те безкрайни нощи. Чаках Те в отделни мигове. Чаках Те с часове. Чаках Те дни и месеци, а Ти не ми отговаряше. Изсуши ме, пречупи ме, съкруши молитвата ми. И сега нямам желание да Ти кажа нищо.
Затова много пъти фактът, че нямаме какво да кажем на Бога, че не знаем какво да Му кажем или че думите не излизат, че нямаме сила да Му говорим, не винаги е неверие. Много пъти това показва вътрешен срив, вътрешен разпад. И точно тук е тайната на молитвата – именно този вътрешен разпад трябва да превърнем в молитва към Бога. Да превърнеш болката си във връзка с Бога. И тъмнината си също. Да Му кажеш: „Господи, дойдох тази вечер, но нямам какво да Ти кажа. Не исках да дойда. Иисусе, много съм уморен или много разгневен“. Довери Му се като на сина на баща си и превърни и тъмнината си във връзка с Бога.
Следователно апостол Павел в Посланието до римляни не казва: „Научете се по-добре да се молите“, не казва: „Намери някакъв начин“ или „стани по-добър в молитвата“. Апостол Павел казва нещо друго, по-трудно: казва, че не знаеш да се молиш. Човешката природа не знае. Това е истина, която трябва да признаем.
Да го кажем по друг начин – днес човек има много тревоги и скръб. От какво? От епохата, която ни внушава, че можем всичко. Казва ни: „Успей, консумирай всичко, наслаждавай се, постигни“. Никой не ти говори, че може и да не успееш, никой не казва „не мога“. Никой не говори за твоето съкрушение, не те учи как да се изправиш след неуспеха, след греха, как да се изправиш пред страстта си. Казват ти: „Можеш, ще се справиш“. Но аз не винаги мога, знаеш ли. И не съм добър във всичко. Някои неща мога, други не мога. А тези, които не мога, на кого да ги кажа? А когато не мога, пред кого да отворя сърцето си, за да ме разбере? Всички очакват нещо от мен. Очакват успеха ми, съвършенството ми. Очакват да имам чист, подреден дом, добри резултати в ученето, добри резултати в работата, да нося пари вкъщи.
А когато не нося нищо? Когато се провалям? Когато не успявам навреме? Когато не се справям? Кой ще чуе моето „не мога“? Когато казваш „мога“, има много хора. Но кой ще чуе „не мога“?
И така, какъв е човекът днес? Едно изтощено същество. Днес човекът е изтощено същество, притиснато под едно огромно „мога“: „всичко мога“.
Имаме и една илюзия, която още повече ни затруднява. Днес няма външен тиранин, когото лесно да разпознаем като виновник за състоянието си. Не можем лесно да го открием. Не е както някога, когато е имало цар, император или някакъв властник. А днес кой е отговорен за това, че сме смазани? Не можем да проследим виновника. Защо? Защото са ни убедили в една илюзия за свобода. Казват ти: „Свободен си“. Но ти не си свободен. Не само че не си свободен, но сам експлоатираш себе си, сам се изтощаваш, сам се разрушаваш.
Влезте в едно метро и вижте как хората спят вътре. Едни си говорят сами. Други са изгубени в телефона, в екрана. Постоянно сме свързани онлайн, но не сме в общение. Не се срещаме. Свързваме се, но без тяло, без прегръдка, без целувка, без ласка, без допир, без човек. Кого да прегърна? Изпращат ми сърчица, но никой не докосва сърцето ми. Изпращат ми прегръдки, но аз не почувствах ничия ръка да ме прегърне. Аз съм замръзнал, затворен в самотата си. Самотен. В същото време ти дават тази илюзия: „Свободен си да избираш“. Но всъщност не си свободен да избираш.
Светът, който виждаш в телефона си, не е истинският свят. Това е светът, който интернет ти показва. Алгоритъмът е разбрал какво те интересува и ти показва само него. Другите новини ги скрива от теб. Показва ти новините, които обикновено гледаш. Другото мнение не ти го казва. Алгоритъмът взема онова, което ти харесва – цветовете, които ти харесват. Не ти говори за другите цветове, които съществуват. И така те пленява отвътре. Днес сме уморени от самите себе си.
Затова човешката природа не знае да се моли. В молитвите си искаме неща, които, ако ни бъдат дадени, накрая ще ни разрушат. Затова много мъдри духовници на старини казват: „Слава Богу, че Бог тогава не ме послуша“. Защото, ако ме беше послушал, когато Му исках това или онова, щях да разруша целия си живот. Ние сме саморазрушителни.
Какво обикновено искаме? Освен че най-често искаме даровете на Бога, а не Самия Бог, през повечето време искаме онова, което Христос може да ни даде, но не и Самия Христос. Искаме Христос в рамка. Казваш Му: „Стой там в златната рамка, добре си в хола. Ще Ти паля по някое кандило, но не слизай оттам и не влизай в сърцето ми, за да не промениш хода на живота ми“. Защото, ако Христос влезе в живота ти, Той иска и неща от теб. А ти не си съгласен: „Стой там, където си. Добре си там. Аз искам от Теб разни неща – здраве, да ме пазиш, да не ми се случи зло, да нямам злополуки, но Ти не идвай в живота ми“. Това е Христос от хола. Христос в рамка.
(следва продължение)
