Подвижническият живот е духовна борба с гордостта
- Детайли
- Неврокопска св. митрополия
Четвърта неделя на Великия пост – преп. Йоан Лествичник; Събор на св. архангел Гавриил; св. мчк Георги Софийски Стари
Литургийно св. евангелие: В онова време някой-си човек дойде при Иисуса и, като Му се кланяше, рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха. Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана. И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост. Като излязоха оттам, минуваха през Галилея; и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне (Марк 9:17-31).
Подвижническият живот
За православните християни Великият пост е време на усилени подвизи, на усърдни молитви, на изпитване на съвестта и вглеждане в дълбочината на душата. „Пoстът, по думите на св. Софроний Врачански, кaтo всeки чoвeшки труд oтнaчaлo ни сe стувa тeжък и умoритeлeн, a пoслe стaвa лeк, рaдoстeн и приятeн, oрaчът сee с труд и скръб, нo жънe с вeсeли пeсни“.
Закуската на буквоядеца
- Детайли
- Архим. Сава Мажуко
Откъс от поредицата "Постни писма" на архим. Сава (Мажуко), писмо 17.
Нашият главен клиросен бас при всеки пост си спомняше за един любим свой виц:
Затвор. Прозорчето към килията се отваря. Пазачът подбутва навътре обяда, а затворникът казва обидено:
– А къде ми е месото? Нали ми се полага!?
– Ако се полага – яж.
– Ама тук не е сложено.
– Като не е сложено – не яж.
Не прекъсвахме хориста, макар да бяхме слушали тази история вече двайсет пъти или двайсети пост. Тя винаги звучеше смешно, актуално, злободневно. Защото до него стояха с тъжни лица „мъчениците на поста”, жертвите на Типика. По-точно, не на Типика, а на недоразумението и страха от Типика. Много е трудно да се изцели този страх. Когато човек страда дълго по непонятна за него причина, идва един момент, когато той вече не може да не страда, за него това е естествено състояние, тясно сраснало се с неговата религия. Просто страданието му харесва. А у вас, които се опитвате нещо да му обясните, да облекчите живота му, се натрупва умора и недоумение: а трябва ли да се борим за този човек? Да, трябва.
Сигурно преподобният Теодор Студит е изпитвал подобна умора, докато е обяснявал на една игуменка принципите на поста. Настоятелката се обърнала към стареца с писмо, в което молела за разяснения относно постния устав. Но преподобният отказал да й даде указания, като й напомнил две важни неща: че игуменката трябва да се придържа към устава на своя манастир и че тя, пак като игуменка, има правото да въвежда и да отменя правила в нейната обител.
Църковната лепта в подкрепа на руските бежанци през 20-те години на ХХ век
- Детайли
- Цветомира Антонова
„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.
(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)
Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.
Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.
Силата на честнѝя Кръст
- Детайли
- Неврокопска св. митрополия
Трета неделя на Великия пост – Кръстопоклонна. Св. мчци Хрисант и Дария
Литургийно св. евангелие: Рече Господ: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила (Марк 8:34 – 9:1).
Силата на честнѝя Кръст
В Третата неделя, т. е. в средата на Великия пост, св. Църква припомня кръстните страдания на Господ Иисус Христос, „понеже през време на поста сякаш и ние някак се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние“ (синаксар за Кръстопоклонна неделя). Ако се случи да поемем по стръмен и труден път, бързаме да стигнем до някое сенчесто дърво, за да отдъхнем под него и с подновени сили да продължим да се изкачваме нагоре. Тъй и през Великия пост св. Църква издига св. Кръст, Дървото на живота, та укрепени във вярата за спасението, дошло чрез него, да съберем сили, за да продължим усърдно да се трудим в подвига на поста.
За солта, която губи силата си
- Детайли
- Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)
Господ нарича учениците Си „светлина“, „сол“, „квас“. Трябва да помним, че тези три думи имат смисъл само във връзка с по-общото цяло, на което служат. Квасът, който се ограничава в себе си, се самоунищожава, „вкисва се“. Вътрешното единение с Христос ни задължава да присъстваме в историята и развитието на обществото с активна позиция като нашия Господ, Който действа в историята и остава неин Господар. Това не трябва да става чрез повърхностен ентусиазъм с цел политико-социалното налагане на Царството Божие, нито с нетърпение или песимизъм поради силата на греха и неверието. Изкуплението „в Христос“ е извършено, силите на мрака окончателно са обградени и врагът без съмнение е напълно победен. Той обаче отчаяно хвърля последните си стрели. Все още съществуват ранени, убити и мрак.
Из книгата „Мисията на Православната църква – по стъпките на Христос“
