Отровата „безчувствие“
- Детайли
- Лимасолски митр. Атанасий
Преди да вкусят рая, преди да вкусят светлината, светците познали опитно какво означава тъмнина, мрак, отсъствие на Бога. Тяхната душа изпитвала такова затруднение, болка, агония и нужда, че молитвата им била една и всесърдечна: Боже, просветли моя мрак! Боже, смили се над мене, грешния! Така казвал св. Серафим Саровски: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Така се молили всички светци от дълбочината на сърцето си.
Човек ще се запита: ами ние, които със сигурност сме много по-зле от светците, защо не чувстваме този мрак на нашето битие, и тази агония да подтикне и нас да извикаме към Бога от дъното на душата си: Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!?
Защо не ни притеснява мракът, в който живеем? И не само не ни интересува, дори не го усещаме, а ако го усетим, не искаме да се отделим от него и дори се радваме, че живеем така – далеч от Бога, задоволявайки се с една формална връзка с Него, с едно сухо, интелектуално познание и вяра.
Истината е, че не искаме да се забъркваме много-много с Бога, защото Бог е опасно нещо. Ако Му дадем много права, Той може да поиска да бъдем Негови, а това не е толкова приятно за нас. Съгласни сме да вярваме в Него, но не и да иска да бъдем Негови, не и да иска изключителни права върху нас. Предпочитаме да Го държим на известно разстояние, с мярка да се отнася към нас, без да ни се бърка в живота. Той да си знае мястото, в Неговия ъгъл и да приема от нас това, което Му даваме като наш дълг и да е доволен. В крайна сметка, както често казваме, не е нужно да отидем в центъра на Рая. И едно ъгълче ни стига. Така казваме – и едно ъгълче е добре. Откъде да знаем, че в Рая няма ъгли…
Как да преминем през Великия пост заедно с децата
- Детайли
- Анна Саприкина
„Понякога се изумявам, когато се срещам със случаи, при които децата на много духовни, религиозно образовани хора не познават нито Евангелието, нито църковния живот, нито богослужението… Майката ходи по църкви, при свещеници или по-скоро при попадиите, спазва строго постите, бленува за аскетичен живот и въздържание, а децата растат като религиозни диваци, без да знаят нищо за света, в който се старае да живее родната им майка“ – беше писал протойерей Глеб Каледа.
Сигурна съм, че и на вас се е случвало да общувате с такива многодетни, твърде достойни родители, за които се оказва предизвикателство включването на децата в духовния живот. Как да се направи така, че цялото семейство като „една душа“ да живее църковен живот? За нас, жителите на мегаполиса, откъснати от традициите, това е особено трудна задача. И тази задача наистина не е лека.
Празнословието
- Детайли
- Схиархимандрит Кирик Атонски
Свещеното Писание ни посочва една от основните добродетели и тя се нарича благоразумно мълчание. И ако тя по начало е полезна за всички, за монашестващите е особено ценна. Затова светите отци са казали: всяка добродетел трябва да започва от езика; ако някой не сдържа езика си, у него не търси добродетел, защото душата му е опустошена, изпарил се е целият дух на благочестието. По-добре отвисоко да паднеш, отколкото от езика си…
Неслучайно св. Църква ни кара всекидневно през цялата година да си повтаряме, а през Великия пост дори се пее посред храма: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3). Защо? Защото, първо, ние с нищо не грешим така често и толкова много, както с езика си; второ, защото голямата умереност и внимание с приказките е не само висока християнска добродетел, но е и най-доброто средство за мъдър и щастлив мирен живот както в обществото, така най-вече в манастирската общност.
„Който не греши с дума, казва св. апостол Яков, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“ (3:2). „Езикът е огън“ (6 ст.), казва същият свети апостол, мигновено се разпалва и преди да успееш да се опомниш, изгаря някого – кого с укор, кого с клевета или с осъждане и оскърбление. „Езикът е неудържимо зло… С него благославяме Бог Отец и с него кълнем човека… Из същите уста излиза и благословия, и клетва“ (ст. 8-10). Но словото Божие гърми над такива хора: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36).
За помненето на смъртта
- Детайли
- Схиархимандрит Кирик Атонски
Смъртта е краят на всичко! Никой човек не трябва да забравя за нея. Помненето на смъртта не означава непрекъснато да си представяш гроб, паметник, погребална обстановка и тем подобни, а само да си уверен, че не сега, но утре вече няма да сме тук и ще се преселим във вечността, която по думите на свети Йоан Златоуст е по-страшна от самия ад!
Няма по-успешен начин да подтикваш себе си към добродетел от помненето на смъртта, което откъсва духа от временното, видимото творение и го привързва към Бога. Още от сутринта трябва да се настройваме да мислим за вечността, защото каквото е сутрешното ни настроение, такова ще си остане и през целия ден. За важността и ползата от помненето на смъртта (сутрешното, а не вечерното преди заспиване) свети Антоний Велики на умиране оставил нещо като завет на заобиколилите леглото му монаси, като им казал: „деца, не забравяйте за излизането от този свят във вечния!…“.
Говорел така, защото смятал, че няма по-силна добродетел от помненето на смъртта, което ни подпомага за благоугодни на Бога дела и за спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“ (изразът е от известната беседа на св. Василий Велики на тема „Внимавай върху себе си!“, където той казва: „внимавай върху душата си, която е безсмъртно нещо!“ – ἐπιμελοῦ τῆς ψυχῆς, πράγματος ἀθανάτου – PG 31, 204; ИЖД). А свети Димитрий, Ростовски митрополит, е казал: „Който не помни мъката, него мъката няма да го подмине!“.
Църква без мисия е оксиморон
- Детайли
- На Едеса, Пела и Алмопия митр. Йоил
Проповед върху апостолското четиво в Неделя на Православието
Послание до евреите 11:24-26, 32-40
С вяра Моисей, като порасна, отказа се да се нарича син на фараоновата дъщеря, и предпочете да страда заедно с народа Божий, отколкото да има кратковременна, греховна наслада, и охулването Христово счете за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища; защото имаше пред очи наградата. И какво още да кажа? Защото време не ще ми стигне, да разказвам за Гедеона, Варака, Самсона и Иефтая, за Давида и Самуила и за другите пророци, които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища, жени приеха умрелите си възкръснали; други пък бяха измъчени, като не приеха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение; други пък изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, с трион рязани, на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани (тия, за които светът не беше достоен), скитаха се по пустини и планини, по пещери и земни пропасти. И всички тия, макар и да бяха засвидетелствани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство.
Предпочете да страда заедно с народа Божи, отколкото да има кратковременна, греховна наслада
Днешната неделя е Неделя на православието. В тази неделя Църквата почита освен триумфа, тържеството на истината, също и делото на мисионерите. Този ден е посветен на мисията на Църквата. В апостолското четиво, което се чете днес, св. ап. Павел споменава прор. Моисей, който предпочел да страда заедно с Божия народ по време на излизането на юдеите от Египет, вместо да се наслаждава на луксозния живот в двореца на фараона. С очите на вярата Моисей виждал „основоположника на борбата“ Иисус Христос и така отхвърлил невъобразимия разкош и името син на царицата на фараона:[1] „… защото имаше пред очи наградата“.[2]
| Словото стана плът |
|---|
Нашите филми
