Свещеното Писание ни посочва една от основните добродетели и тя се нарича благоразумно мълчание. И ако тя по начало е полезна за всички, за монашестващите е особено ценна. Затова светите отци са казали: всяка добродетел трябва да започва от езика; ако някой не сдържа езика си, у него не търси добродетел, защото душата му е опустошена, изпарил се е целият дух на благочестието. По-добре отвисоко да паднеш, отколкото от езика си…
Неслучайно св. Църква ни кара всекидневно през цялата година да си повтаряме, а през Великия пост дори се пее посред храма: „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3). Защо? Защото, първо, ние с нищо не грешим така често и толкова много, както с езика си; второ, защото голямата умереност и внимание с приказките е не само висока християнска добродетел, но е и най-доброто средство за мъдър и щастлив мирен живот както в обществото, така най-вече в манастирската общност.
„Който не греши с дума, казва св. апостол Яков, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“ (3:2). „Езикът е огън“ (6 ст.), казва същият свети апостол, мигновено се разпалва и преди да успееш да се опомниш, изгаря някого – кого с укор, кого с клевета или с осъждане и оскърбление. „Езикът е неудържимо зло… С него благославяме Бог Отец и с него кълнем човека… Из същите уста излиза и благословия, и клетва“ (ст. 8-10). Но словото Божие гърми над такива хора: „за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден“ (Мат. 12:36).
В момент, когато те завладее силно огорчение, удържай езика си и ще предотвратиш скарване – може би жестоко и опасно, ще потушиш вражда – може би дълговременна и безкрайна.
Ще се появи ли желание за молитва у оня, който е привикнал към празнословие? Откъде ще му дойде благата дума на молитвата, когато езикът му е привикнал да лее само празни и безсмислени думи? Удържай езика си, когато нито времето, нито мястото позволява празнословие, например – в Божия храм, и ще запазиш себе си от тежкия грях – да оскърбиш светинята и Божието величие, а няма да послужиш и за пагубна съблазън за душата на брата или сестрата.
И така, „иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага“ в своя живот? „Нека сдържа езика си от зло и устата си от коварни думи“ (Пс. 33:13-14). А преди всичко и над всичко извисявай ума си към Бога и въздишай с усърдие по Него, за да огради Той слуха ти от празни и вредни за душата разговори, да опази душата ти от лукави мечтания и помисли. „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми“ (Пс. 140:3).
И така, при грижата за постигането на тази добродетел трябва да имаме благоговеен страх от Бога, т. е. постоянно и много да се страхуваме да не оскърбим Божието величие: нито мислено, нито с дума или с дело да не прогневим Неговата благост, която винаги е с нас, и да не се отдалечим от благодатта на „Светия Дух, Който живее в нас“ (2 Тим. 1:14). Ако ли отдалечим от себе си Светия Дух, то неизбежно ще изпаднем в ръцете на врага на нашето спасение, който ни влече натам, където сам живее, т. е. в преизподнята на ада.
Но нека Бог избави всички ни от такова нещастие, за което и трябва да прибягваме към Него за помощ в делото на спасението, като помним думите Му: „защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5) добро и спасително.
Превод: проф. Иван Ж. Димитров
Откъс от книгата „Царският път към спасението“. Авторът схиархимандрит Кирик (Максимов) е бил монах в светогорския манастир „Св. Пантелеймон“, изповедник на братята. Една от централните фигури в историята на руския манастир през първата половина на 20 в. Служи в атонските подвория в Москва и Одеса, а след революцията се връща на Света гора. През 30-те години емигрира в Сърбия, където става помощник на Сръбския патриарх Варнава и изповедник на духовниците в Белград. Умира през 1938 г.
