Смъртта е краят на всичко! Никой човек не трябва да забравя за нея. Помненето на смъртта не означава непрекъснато да си представяш гроб, паметник, погребална обстановка и тем подобни, а само да си уверен, че не сега, но утре вече няма да сме тук и ще се преселим във вечността, която по думите на свети Йоан Златоуст е по-страшна от самия ад!
Няма по-успешен начин да подтикваш себе си към добродетел от помненето на смъртта, което откъсва духа от временното, видимото творение и го привързва към Бога. Още от сутринта трябва да се настройваме да мислим за вечността, защото каквото е сутрешното ни настроение, такова ще си остане и през целия ден. За важността и ползата от помненето на смъртта (сутрешното, а не вечерното преди заспиване) свети Антоний Велики на умиране оставил нещо като завет на заобиколилите леглото му монаси, като им казал: „деца, не забравяйте за излизането от този свят във вечния!…“.
Говорел така, защото смятал, че няма по-силна добродетел от помненето на смъртта, което ни подпомага за благоугодни на Бога дела и за спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“ (изразът е от известната беседа на св. Василий Велики на тема „Внимавай върху себе си!“, където той казва: „внимавай върху душата си, която е безсмъртно нещо!“ – ἐπιμελοῦ τῆς ψυχῆς, πράγματος ἀθανάτου – PG 31, 204; ИЖД). А свети Димитрий, Ростовски митрополит, е казал: „Който не помни мъката, него мъката няма да го подмине!“.
Не случайно и Свещеното Писание говори: „Във всичките си работи помни за твоя край и вовеки не ще съгрешиш!“ (Сир. 7:39). И свети Йоан Лествичник е казал: както е невъзможно гладният да не си спомни за хляба, така не е възможно да се спаси и онзи, който не си спомня за смъртта и за последния съд и вечността!
И така, началото на спасението на душата се заражда от мисълта за вечността или, което е едно и също, от потапянето на ума във вечността и завладяването на сърцето от страха пред Бога. И от това се ражда съкрушеният дух, а пък със съкрушено сърце и смирен дух се привлича благодатта на Светия Дух, Който по незабележим за нас начин изгражда в нашата душа спасението за слава на нашия Спасител Бога. Божието царство не идва с показност, т. е. по осезаем начин. Така че от дребните неща у нас се изгражда нравственият характер, като според едни от тях се осъждаме, според други ще бъдем оправдани (на Страшния съд).
При помненето на смъртта устата се затварят, а това е особено важно и ценно за монашестващите, защото многословието отнема от човека мисълта за вечността, която мисъл е толкова полезна в делото на спасението на душата! Врагът на нашето спасение, сатаната, особено се бори с нас за това да ни отнеме помненето на смъртта. По думите на светите отци той е готов да ни даде съкровищата на целия свят, стига да ни отнеме помненето на смъртта, защото знае, трижди окаяният, че това помнене ни води към спасението на „душата, която е нещо безсмъртно“, и към блаженството, от което той е отпаднал. На тази основа, на завистта, той още в рая отклонявал Ева от мисълта за смъртта, като ѝ говорел: няма да умрете, а ще бъдете като богове (срв. Бит. 3:4-5). Така и сега врагът на нашето спасение по всякакъв начин, с всякакни примамки и благовидни предлози се домогва до нашата душа, винаги заета със суета и грижи, и ни отвлича от спасителното помнене на смъртта и вечността!
Завършвайки това поучение, молим Бога на разумните сили като безкрайно благ да ни даде разум за всичко и да ни изпрати благодатта на Светия Дух или спасителната Божия сила в помощ на немощта на нашата природа, за да благоугаждаме на нашия Създател и на Неговата Пречиста майка и винаги Дева Мария за спасение на нашата „душа, която е нещо безсмъртно“.
Превод: проф. Иван Ж. Димитров
Откъс от книгата „Монашески поучения“. Авторът схиархимандрит Кирик (Максимов) е бил монах в светогорския манастир „Св. Пантелеймон“, изповедник на братята. Една от централните фигури в историята на руския манастир през първата половина на 20 в. Служи в атонските подвория в Москва и Одеса, а след революцията се връща на Света гора. През 30-те години емигрира в Сърбия, където става помощник на Сръбския патриарх Варнава и изповедник на духовниците в Белград. Умира през 1938 г.
