Продължение от „Бог говори чрез събитията в живота ни“
И така, целта на нашата промяна не е да седим и да се насилваме, да униваме, да изпадаме в меланхолия. Не, целта е след това у нас да има радост. Някой може би ще запита: „Добре, но нима св. Порфирий ни казва да не полагаме усилия, да не се подвизаваме?“.
Не, разбира се, точно обратното! Но това трябва да бъде аскеза, която съдържа любов, която носи радост. Например: един спортист, който се занимава с професионален спорт – знаете ли колко радост получава той от спорта, който практикува, от тренировките, които прави, от резултатите и, в крайна сметка, от целия път, който изминава? За да стигне обаче до там, знаете ли какви лишения е претърпял? Какъв режим има? Ляга си рано, не яде всякакви храни, не стои до късно, не употребява алкохол… Страда ли, че прави всичко това? Не, радва се! Това му носи радост. Така че виждаме съчетанието между усилието и радостта. Едното не изключва другото.
Св. Порфирий ни дава още един пример: Представете си, казва, че в едно село има един млад мъж, който обича едно момиче. Лудо е влюбен в нея. Само че това момиче, което е сърцевината на душата му, живее в много далечно село. За да отиде при нея, той трябва да изкачи планината, да слезе от другата страна, после пак да се изкачи, после отново да слезе. По пътя няма ли да настъпи камъни? Няма ли клоните да го одерат? Няма ли да го намокри някой порой, докато отива при своята любов? Мислите ли, че всичко това има значение за влюбения? Нищо не го интересува!
Нищо! Ако е влюбен, може да тръгне оттук, да отиде до пристанището, да се качи на кораб, на следващия ден да пътува с влак десет часа, за да стигне до Суфли. И няма да го е грижа за нищо. Дори ще забрави да яде. А ако любовта му угасне, тогава всичко му се струва досадно. Дори не може да отиде отсреща, за да вземе жена си.
Същото важи и за духовния живот. Разбира се, че върша аскеза, но тези аскетични усилия съдържат радост, съдържат надежда. И ще завърша с нещо, което каза старецът и което бихме нарекли „лечебни предложения“: „Занимавайте се с тропарите и каноните, с богослужението, с божествената любов. Всички свещени книги на нашата Църква – Часослов, Псалтир, Минологий – съдържат любовни слова към Христос. Четете ги често, радвайте се, изпълвайте се с духовно веселие“.
Отдайте се на това усилие с копнеж в душата, по един мек начин, тайнствен, без да го разбирате. Старецът Порфирий наблягаше много на това – казваше, че когато решиш да направиш нещо в живота си, трябва да го решиш и след това да го забравиш. Да не го казваш на никого, дори самият ти да не мислиш постоянно за него.
Например, казваш: „От понеделник започвам диета“. Само че го обявяваш навсякъде. Особено когато ядеш, изпитваш угризения и казваш на масата: „От понеделник започвам!“. Но никога не започваш. Никога! Защото всеки път, когато правиш такова изявление, казва св. Порфирий, го чува „противникът“ в теб, т. е. този друг вътрешен пласт, за който говорихме по-рано, който ти подлага препятствия.
Затова всеки път, когато искаме да променим нещо в живота си, трябва да знаем, че умът ни, т. е. нашето друго „аз“, ще ни представя хиляди напълно логични оправдания, със силни аргументи вътре в нас, за да не направим промяната. Да не се променим. Да не допуснем нещо ново в живота си.
Именно затова св. Порфирий казва, че в духовния живот има една тайна: когато искате да направите промени, когато вземете решение, не го заявявайте. Дори самите вие не трябва да го помните. Особено по отношение на чудесата, той подчертаваше това много силно. Често казваме на Бога: „Вземи това от мен“; „Дай ми това“; „Изправи това в живота ми“. Кажи го веднъж и след това го забравѝ. Чудото и промяната идват, когато не ги очакваш. Запомнете това: когато не ги очакваш. Ако ги очакваш непрекъснато, те се превръщат в тревога, в мания, и това блокира самия процес на промяната.
Ако сега, тук, където сме събрани, ви кажа, че в рамките на три минути всички трябва да се отпуснат, никой няма да се успокои. Абсолютно никой. Защото пространството, времето и фактът, че „трябва“ да се случи, няма да го позволят. Но ако просто се отпуснете естествено, това ще се случи.
Хората, които страдат от безсъние – една част от проблема е неврофизиологична, свързана с физиологията на мозъка и нервната система. Но има и друга част, която е свързана с по-дълбоките психични процеси. Когато си казваш: „Искам да заспя, трябва да заспя, сега отивам в леглото да заспя“ – времето минава, но ти не заспиваш. И когато си повтаряш всяка вечер – „Тази вечер задължително трябва да заспя“, пак няма да заспиш. Ако обаче го забравиш, ако насочиш вниманието си към нещо друго, тогава ще заспиш. Ще заспиш, ако просто се занимаваш с нещо друго.
И особено ако започнеш да казваш Иисусовата молитва – веднага ти се доспива. Не знам защо, но щом дойде време за молитва, започваш да се унасяш. Това е нещо удивително! Може да гледаш телевизия десет часа без да ти се доспи, да си буден като сова. Но щом вземеш молитвеника, веднага започваш да се прозяваш. Приспива те. Същото се случва и с други неща. Цял ден можеш да не ядеш нищо, без да ти прави впечатление. Но когато започнеш пост, изведнъж усещаш замайване, слабост. Казваш: „Не мога, ще припадна, коленете ми не ме държат!“. А после можеш да отидеш в козметичен център и да спазваш някаква диета – изключително изтощителна! Но ако става въпрос за поста на Църквата – о, колко трудно изглежда! А всъщност не е нищо особено. Просто изведнъж изглежда непоносимо! Когато обаче го правиш доброволно, с радост, не го усещаш като тежест. Когато Църквата ти казва – „Пости!“, ти отвръщаш: „Не мога, трудно е!“. Всичко зависи от мотивацията, разбирате ли?
В единия случай мотивацията ти е да оформиш тялото си, да станеш по-красив, да отслабнеш, да се промениш. Не знам как го наричат точно това. А в другия случай целта е да срещнеш Христос – и точно там започваш да срещаш трудности. Има значение какво правиш и с каква цел го правиш.
Целта е да живеете, да изучавате, да се молите, да вървите напред в любовта – в любовта към Христос, в любовта към Църквата. В действителност, казва св. Порфирий, трябва да оставите своите слабости без да ги превръщате в оръжие на противното духовно начало, което ви дърпа надолу, потиска ви и ви изпълва с тъга.
Ако се вторачвате в недостатъците си, те ще ви натъжават. Не бива да полагате отчаяни усилия да се освободите от тях. Борете се с простота, с нежност, без насилие над себе си, без тревога, казва св. Порфирий. Не казвайте: „Сега ще се напрегна, за да се моля по-добре, за да придобия любов, за да стана добър човек“. Ако го кажеш така, няма да станеш добър. Няма да стане.
Това ще се случи от само себе си, ще се появи естествено в живота ни. Любовта и духовното умиление ще дойдат сами да те срещнат. Човек често се пита: „Защо нямам духовно умиление? Защо не мога да се моля истински?“. Но това ще дойде самò, ще те намери.
О. Ефрем Катунакийски казва, че Божията благодат може да те намери навсякъде. Навсякъде! На работа, в кухнята, в градината, докато си лягаш, докато караш колата – не знаеш къде може да те посети Божията благодат. А какво означава Божията благодат? Означава неизразима радост в теб, дълбок вътрешен мир, сладост. Означава, че усещаш в сърцето си порив към славословие, благодарност – и дори сълзи да бликнат. Усещаш, че ако това продължи дълго, сърцето ти ще се пръсне. Това е, което наричаме духовно умиление. О. Ефрем казва, че може да продължи от една минута до три, понякога дори един или два часа. Не знаем кога ще се случи. И не знаем къде ще ни намери.
Не винаги по време на молитва. Божията благодат може да дойде и по време на разходка. О. Ефрем казва нещо шокиращо – че дори и в тоалетната може да те намери Божията благодат. Да, казва го самият о. Ефрем. Човек го чете и се изненадва, но той го е казал. Този велик мъж на молитвата, този орел на духа, казва: „Навсякъде, навсякъде!“.
Ако прочетете прекрасната книга на проф. Георги Курсалакис Старецът Ефрем Катунакийски, ще видите, че в нея има две глави, посветени на Божията благодат. Там всичко това е обяснено по много прост начин. Ще видите, че не е нужно човек да се напряга и да страда, за да стане добър.
Св. Порфирий казва, че ако се стегнеш прекомерно и насилиш себе си, ще предизвикаш обратна реакция. Нещата ще се влошат. Всичко трябва да се прави с мекота, с простота, естествено и свободно. Не трябва дори да казвате: „Боже, избави ме от това!“. Например, от гнева или от тъгата. Не е добре да се молим или дори да мислим постоянно за конкретната си слабост. Защото тогава нещо става в душата и ние се заплитаме още повече в нея. Вижте колко тайнствена е духовната борба! Често търсим методи и техники, но истинският път е много по-прост.
Вижте колко тайни ни разкрива и ни дарява св. Порфирий! Той казва: „Не назовавай своите страсти по време на молитва“. Просто казвай: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Христос знае. Оставѝ всичко на Него. Не разбърквай вътре в себе си своите тъмнини, своите рани. Защото – казва светецът – когато се вглъбяваш в тях, те още повече те обгръщат и стягат. Ако изпаднеш в паника, не се опитвай в този момент да се молиш с тревога, защото така само ще засилиш паниката. Просто кажи: „Господи Иисусе Христе, освободи ме!“. Това казва всичко. Христос знае какво да направи.
Тук се казва още, че ако се втурнеш с насилие да победиш дадена слабост, тя ще те стисне още по-силно и няма да успееш. Затова св. Порфирий подчертава: Тъмнината, която носим вътре в себе си, може да се преобрази и да стане светлина – чрез благодатта на Христос. Това обаче не става чрез насилствено налагане на себе си, чрез психическо принуждение, чрез безпокойство и тревожност: „Кога ще се поправя? Кога ще се оправят нещата? Кога Бог ще ми отнеме този товар?“. Всичко се случва естествено, когато се обръщаме към Христос, когато се молим, когато участваме в тайнството на божествената Евхаристия, изповядваме се, стараем се в ежедневния си живот да прилагаме заповедите на Христос – според силите си, колкото можем, с простота и в тишина. И тогава преобразяването ще се случва в нас – бавно, постепенно, стъпка по стъпка.
Забелязали ли сте, че при някои операции и рани хирургът не бива да ги зашива? Това е забранено. Какво прави тогава? Оставя раната отворена. И тя започва да се затваря отвътре навън, като изхвърля всичките си нечистотии. Изхвърля, изхвърля, всичко се издига на повърхността, докато накрая раната се затваря напълно и всичката нечистота е изхвърлена. Точно така става и с душата, казва св. Порфирий. Отвътре тя започва да се изпълва с Христос, изпълва се, изпълва се… и постепенно изхвърля навън страстите, изхвърля тъмнината. И накрая се изцелява напълно, става светла и чиста.
Също така не бива да забравяме, че изцелението не винаги означава пълно изчезване на външните проблеми. Често смятаме, че да бъдем изцелени означава симптомите ни да изчезнат напълно. Но това не е винаги така. Понякога изцелението според Бога, според Христос, означава нещо много по-дълбоко… Означава, че Бог ми дава просветление, дава ми сила, дава ми Светия Дух и благодат. И така се уча да живея със своите проблеми. Уча се да вървя напред заедно със своите рани. Уча се да нося своя кръст, без той да ме парализира, без да ме потиска, без да ме разрушава.
Сиреч, изцелението често означава да се науча да управлявам своята вътрешна тъмнина. Да я управлявам, защото, нека бъдем реалисти – не винаги е лесно нещата в живота ни да се променят. Не можем да променим родителите, които сме имали. Не можем да променим детството, което сме изживели. Не можем да променим раните, които сме получили. Не винаги е възможно да ги заличим. Но е възможно – с благодатта на Христос, с Неговото присъствие – да се научим да управляваме всичко това. Толкова добре, че да изглежда, сякаш вече не го носим в себе си. Стигаме до точка, в която се справяме толкова добре, че забравяме всички тези рани. Те съществуват – и в същото време не съществуват. Защото Божията благодат е дошла и сме се научили да управляваме реалността си – своите страхове, своите тревоги, своите несигурности, раните и травмите, които носим.
Край на беседата
