Както разбираме и от заглавието, ще говорим за това голямо благословение и благодат, която Бог е дал на човека – да може да преобразява раните си. Тоест, да може да се издига над своите рани. Да може да не бъде пленник на раните си. Някой би могъл да каже, че лошата новина е, че всички хора сме наранени и носим травми, но много добрата новина е, че в името на Христос и чрез дарбите, които Бог ни е дал, ние не сме обречени. С други думи, можем да се променим, можем да се преобразим и можем да видим отново живота си в Христа. Тоест, да се издигнем над раните си, да изживеем чудото на преобразяването на нашите рани.
Ще говорим за чудото, ще говорим за травмата, ще говорим за преобразяването на травмата и изобщо ще се опитаме да видим как Бог ни докосва със Своето чудно присъствие в ежедневието. Не някъде далеч извън живота ни, не някъде другаде, не във въображението ни, не на някакво фантастично ниво, а в живота ни, в нашето ежедневие.
Нека си припомним, къде Христос повика първите си ученици? Не в някаква зала за събития. Дори не в храма на Соломон. Не ги повиква на някакво свято място. А къде? Там, където ловяха риба.
Какво символизира това? Какво означава това за нас? Че Бог идва там, където сме – там, където се намираме, в разпиляното ни състояние, в болката ни, в слабите ни страни и трудни моменти. Но Той идва там, в нашето ежедневие, в офиса, където работим, на работата, която имаме, в дома ни... Бог е Бог, който се разкрива във всеки ден, във всеки настоящ момент от живота ни. Ако искаме да Го срещнем, трябва да присъстваме в собствения си живот. Трябва да сме присъстващи във всяко „сега“ от живота ни. Да не отсъстваме от живота си. Да не се крием от него. И тогава Бог ще разкрие чудесата Си. Тогава Бог ще разкрие във всеки ден и във всяко „сега“ допира Си.
Какво е чудото в Православната църква? Чудото не е зрелище. Нека вникнем в това, доколкото можем. Чудото не е нещо, което да ни впечатлява отвън. Чудото в действителност е визия, поглед. Не е зрелище, а поглед.
Какъв поглед е това? Поглед вътре в нас – започваме да виждаме себе си, своето съществуване, своята същност, смисъла на живота си по съвсем различен начин. И второ, поглед към другия – започваме да виждаме в лицето на нашия съпруг или съпруга образа на Бога. В лицето на децата виждаме да живее самия Бог. Във всеки човек – в най-обикновения, в най-прозаичния, независимо от раса и цвят, виждаме самия Бог въплътен, самия Христос.
Какъв поглед е още чудото? Чудото е и поглед към творението. Това, което казваше свети Порфирий, че когато дойде Светият Дух, започваме да виждаме всичко по различен начин.
Знаете ли, когато Бог ни докосне, когато присъствието на Бога, Светият Дух, както го наричаме, ни докосне живота ни, не се променя външната реалност. Нищо отвън не се променя. Животът продължава да има своите проблеми. Продължава да има своите страдания. Човек продължава да се сблъсква с трудности. Проблемите не изчезват.
Радостта на Светия Дух, щастливият човек, не е онзи, който е решил всичките си проблеми, а този, който се е облякъл в Божията благодат. Тоест, който вече вижда нещата по друг начин, съвсем различно.
Затова чудото е погледът – да виждаш живота по различен начин. Да го виждаш облечен в празнична светлина. Да виждаш живота в светлината на Възкресението. Тоест, възкресението, краят на времената, да осветява настоящето. Това, което идва като вечен живот, да озарява ежедневието ни, с малки лъчи, с малки снопове светлина, но го озарява, преобразява го.
И тогава казваш в себе си и се чудиш: "Къде съм бил толкова време?" А животът си е същият. Същите колеги, същите началници, същите съседи, същото семейство. Защо не съм могъл да видя всичко това? Защото още не ни е докоснало чудото на Божието присъствие.
Затова чудото не е зрелище, а е поглед.
Още нещо, което можем да кажем за чудото: чудесата на Бога никога не се правят за показ. Бог не се стреми да предизвика емоциите ни, да разбуди сетивата ни. Чудото не идва, за да ни въодушеви религиозно, така да се каже.
Защо? Защото ние не сме само емоции, и не сме само мисли. Ако вярата ни се основава само на чувства, тогава има опасност във всеки един момент да изпаднам в сляпа религиозност, в една емоционална заблуда. Защото чувствата са изключително променливи: Сутрин си щастлив, на обяд ти е неразположено, вечер си меланхоличен, а на следващата сутрин отново си позитивен, и после пак – вечерта си негативен. Всичко това се мени постоянно. Чудото обаче идва, за да преобрази нашата същност. То идва да преобрази нещо много по-дълбоко – това, което отците наричат "дълбоко сърце". Това, което наричаме център на личността ни – душата ни, сърцевината на нашето същество, нашето най-дълбоко духовно ядро. Именно това идва да преобрази Бог чрез допира на чудото.
Още нещо, което можем да кажем по темата: чудесата никога не се случват, за да наложат вяра. Вярата е акт на свобода. Тя не може да бъде наложена. Виждате – Христос върши толкова чудеса, и въпреки това всеки човек имал свободата да отрече чудото Му. Христос изцелява слепи, изгонва бесове, лекува болни, възкресява мъртви – дъщерята на Иаир, Лазар… И все пак хората са имали възможността и свободата да отрекат чудото.
Затова и казвали, че Той е шарлатанин, богохулник, еретик, че това, което прави, не е от Бога, а от дявола. Защото чудото в никакъв случай не идва, за да се наложи над човека или да отнеме свободата му. Напротив – чудото разкрива и изтъква свободата на човека. За да живееш в чудото, трябва да направиш крачка отвъд, да излезеш от ограниченията на сетивата си и да повярваш, че отвъд онова, което чувстваш, възприемаш и разбираш, съществува още една реалност. Да се довериш на тази реалност, да се отпуснеш, да се оставиш да бъдеш носен от нея – това е чудото.
Чудото е знак, свидетелство за Божието царство. Когато Христос изцеляваше слепи, глухи, недъгави, Той не го правеше, за да впечатли или да наложи вяра. Целта Му беше да покаже знаците на идващото Царство – да ни открие, че в Божието време, което не е като нашето човешко време, идва Неговото царство, в което няма да има слепи, няма да има болка, страдание, сълзи или смърт.
Когато Христос изцеляваше слепец, Той ни казваше: „В Моето царство това няма да съществува.“ Виждаме как това послание понякога се изкривява дори в Църквата. Например, на панихиди често се поставят снимки на починалия до коливото. А всъщност, според каноните на Църквата, не бива да се внасят изображения, които не показват преобразения човек, тоест човека такъв, какъвто ще бъде в Божията слава. Разбираемо е – имаме нужда да видим близкия си, да го погледнем още веднъж. Това е напълно човешко, психологическа утеха. Но на богословско ниво това не е правилно, защото в Църквата всичко трябва да отнася към преобразената реалност.
Когато рисуваме свети Нектарий на стенопис, не го изобразяваме като старец, не с болестта му, не с недъзите му, а такъв, какъвто ще бъде в славата на Бога. В Църквата всичко сочи към това, което идва – към нашето преображение.
А това какво означава за нас на практика? Означава, че днес може да не съм успял в живота. Днес може да съм се провалил. Може да не съм надмогнал страстта си. Но това не отменя моята стойност. Това не отменя моята цялостност. Напротив, в Църквата това се преобразява и ти се казва: „Днес не успя – утре можеш. Не си това, което си днес или вчера, а това, което можеш да станеш.“ Ако не беше така, блудниците никога нямаше да станат светици. Нито разбойникът щеше да бъде светец в Църквата, ако миналото му го беше погълнало, ако греховното му настояще бе отменило бъдещето му. Но в Църквата всичко се преобразява в перспективата на това, което предстои. Това е учението на Христос.
Какво още е чудото в Църквата? Както казахме, чудото е вкусът на последната, есхатологична истина – на това, което идва. И това е дълбоко утешително.
Нека кажем още нещо, което е важно да разберем на по-дълбоко, вътрешно ниво: кога се случва в действителност чудото? Чудото се случва, когато не го очакваш, когато си го забравил. Не просто умствено, не като мисъл, защото когато преминаваш през изпитание – болест, трудност, скръб в семейството или в душата ти, естествено е да мислиш за това, да го носиш в себе си, да го изразяваш в молитва.
Но за да се случи чудо в истинския смисъл, трябва да се оставиш, да отпуснеш контрола. Трябва да спреш да очакваш резултати според собствените си планове, желания, обяснения. Трябва да се освободиш от собствения си ум, от представите си, от „твоето добро“ – онова, което ти си представяш като правилно, подходящо, необходимо. Но това „добро“, което ти си представяш, е добро за теб, според твоята ограничена гледна точка. Бог обаче не вижда само вчера и днес. Той вижда бъдещето ти, знае какво идва след това, знае не само сценария на днешния епизод от живота ти, но и на утрешния, на всички следващи, и знае цялата развръзка – края на цялото дело на твоя живот.
Затова, за Бога реалността е различна. И ако искаш чудото да се случи истински в живота ти, трябва да се съблечеш от очакванията си, да се освободиш от всякакви представи. Да забравиш какво точно искаш. Искай го – но го забрави. Какво значи това? Да бъдеш отворен за всяка възможност, да бъдеш отворен към Божия промисъл, да Му се довериш. Да се довериш на Христос, да вярваш, че Той ще ти даде не това, което мислиш, че искаш, а това, от което наистина имаш нужда.
Чудото, както казахме, съдържа в себе си едно надскачане. То е скок. Чудото е скок – излизане от затвора на сетивата и на умствената реалност. Казваш: „Отварям се. Отказвам се от контрола.“
Нека отново се върнем към призива на Христос към учениците. Как започва той? Отива и ги среща там, където ловят риба – в тяхното ежедневие. Но Петър и останалите идват след една трудна нощ. Цяла нощ са ловили, изморени са, борили са се с вълните, с умората, с разочарованието. И най-вече са обезсърчени. Отива някой на работа, и нещо се случва, което го разочарова. Точно такова е било и разочарованието на учениците – че не бяха уловили абсолютно нищо. И в този момент, когато са физически изтощени и психически обезкуражени, идва Христос, Когото още не познават. Това е първата им среща, първият призив към тях. И тогава Иисус им казва: „Вземете мрежите си, както са, и ги хвърлете отново във водата.“
В този момент, Христос сякаш „играе“ с ума на Петър – предизвиква го дълбоко. Защото Петър е уморен, разочарован, отчаян. Сякаш казва: „Какво ми говориш, Господи? Сега ли ще започна пак отначало? Аз излизам, отивам да си почина.“ Но Христос му казва: „Направи това, което ти казвам.“ Така Той предизвиква разума му, представите му, убежденията му. И Петър проявява послушание – хвърля мрежите. Какъв е резултатът? Мрежите се изпълват с толкова много риба, че почти се скъсват и не могат да ги извадят.
Какво ни казва това? Че онзи, който успее да оспори собствените си убеждения, мисловните си схеми, личните си интерпретации, гласовете на миналото, които му повтарят: „Не можеш, не ставаш, не си достоен“, и вместо това се довери на Бога и на дарбите, които Той е вложил в него – тогава мрежите на живота му ще се напълнят с благословения.
И най-голямото чудо, по-голямо от всяко друго, за което говорихме, е преобразяването на човека. Най-великото чудо е, когато човек се покае, се преобрази в Христос, преобрази раните си, тъмнините си, болките си, когато успее да застане над тях, да не бъде техен пленник.
Това е чудото. Това е целта. Това ни напомня блудницата. Това ни напомня разбойникът. Това ни напомня великият апостол Павел, Мойсей Етиопецът и толкова други велики отци на нашата Църква.
(Следва)
