Продължение на беседата "Да преобразиш раната си"
Какво казваше отец Александър Шмеман? „Не търсете грехове тук и там“, казва той. Тоест, не си правете списъци с грехове, не създавайте чувство за вина, мания и тревожност. Това често води до нещо като „страх от греха“ – да го наречем така. Според него съществува само един истински грях, от който произлизат всички останали. Кой е той? Да живееш така, сякаш Христос никога не е идвал на света. Това е грехът – да водиш живот, който игнорира присъствието Му, живота, Кръста и Възкресението Му.
Ако това е основният, коренният грях, тогава единственото истинско чудо е човек да живее така, както Христос иска. Да живееш според волята на Христос – това е чудото. Христос иска от нас да живеем като хора, които наистина вярват, че Той е дошъл в света – да отговорим на Неговото присъствие, да съгласуваме живота си с личността на Христос, с Неговите заповеди, с начина на живот, който Той очаква от нас. И тогава наистина се случва чудото в живота ни – защото сме преобразили мрака си в светлината на Божието присъствие.
По-рано говорихме за чудото. Днес ще говорим за раната. Въпросът е: човекът ранена същност ли е? Само някои хора ли са наранени или всички сме такива? Страда ли в крайна сметка всеки човек?
Светите отци на Църквата – и особено в богослужебната книга „Параклитик“ (октоих), наричат човека „великата рана“. Тоест, човекът е като отворена рана. Именно затова дойде Христос на света – затова Го наричаме Лекар и Изцелител на човешкото същество. Той е нашият Спасител, нашият Лечител, нашият Лекар. Много често в химнографията, в светоотеческите текстове, в самото Евангелие и изобщо навсякъде Христос се представя, изобразява и нарича Лекар и Изцелител. А за да има лекар, значи има и болен.
В православната светоотеческа терминология хората не се делят на „нравствени“ и „безнравствени“. Такива категории не съществуват. В православната богословска традиция хората се делят на изцерени и неизцерени – на онези, които са успели да видят своите рани, травми, недостатъци и грехове, и на онези, които не са успели, или не са искали, или направо са отказали да го направят.
Следователно, човекът е една отворена рана. Човекът кърви – кърви със смърт, болест, тревога, екзистенциален страх, вътрешно напрежение, съперничество, братоненавист, завист, страсти. Всички тези неща са вътрешни кръвоизливи. Страстите ни са всъщност кръвотечащата ни душа, сърцето, което кърви, животът и съществото ни, които кървят.
Затова всяка рана зове за изцеление.
Нека се върнем за малко към разказа в Свещеното Писание, в онази глава, където се говори за сътворението на човека. Нека видим какво се случва при падението. Преди грехопадението човекът е цялостен, цял, здрав. Той е цялостен по природа – съвършен в своето състояние.
Здрав означава цялостен. Един завършен, пълноценен човек. Когато в богословието казваме „цялостен“, не се има предвид просто човек с ръце и крака, а човек, който е завършен в Светия Дух, обединен в едно духовно цяло. Това е човекът, който има общение с Бога – това е същинският, целият човек. И тогава настъпва падението, при което се губи това първично, архетипно, дълбоко, същностно общение с Бога. Губи се тази форма на съ-пребъдване с Него. И човекът веднага изпада в тревога. В душата му се промъква екзистенциалната тревога, безпокойството – и това е огромна рана.
Трябва да осъзнаем, че зад много психически и дори телесни болести стои именно екзистенциалната тревога от смъртта. Тази тревога често е прикрита под духовни и душевни „насипи“, но в основата ѝ стои страхът от смъртта, който в живота се проявява по много начини, особено чрез психични страдания.
Така човекът се наранява. Грехът го пронизва и го оставя ранен – травмиран. И почти веднага се вижда как пукнатината в общението с Бога води до пукнатина и в отношенията между хората. Адам започва да обвинява Ева: „Не съм аз виновен...“ – и така се нарушава и междучовешката връзка.
Виждате как тук човекът губи себеопознанието си. Губи връзка с вътрешния си център, губи контакт със собствената си реалност. Казва: „Аз не съм виновен, невинен съм. Ева е виновна.“ А Ева от своя страна казва: „Не съм аз, Адам е виновен.“ И накрая и двамата казват: „Не сме ние, змията е виновна.“ Това показва ясно, че когато човек се отдалечи от Божията светлина, той потъва в мрак. Този мрак води до помрачаване на ума и сърцето и човек вече не може да вижда реалността ясно. Губи екзистенциалния си център, губи себеосъзнаването си, а с това започва постоянно да търси външен враг: „Виновен ми е съседът, виновен ми е служителят, приятелят, жена ми, баща ми...“
Колко хора остаряват, живеейки с убеждението, че за всички злини в живота им са виновни баща им или майка им. Дори и това да съдържа зрънце истина, това е знак, че човекът не е израснал духовно, не се е развил. Защото човекът на покаянието, този, който поема отговорност за живота си, който носи риска и тежестта на своя път, е онзи, който може да застане и да каже: „Да, имам рани, имам неуспехи, допускал съм грешки, претърпял съм провали , но поемам тази част. Нося я като кръст и се опитвам да я преобразя в Христос. Опитвам се да ѝ придам смисъл, да ѝ дам посока.“
С падението умът на човека потъва в мрак. Потъмнява вътрешният му свят. Губи се връзката с истинското му „аз“. И тогава вече човекът не е цялостен, не е здрав. Затова се нуждае от Спасител. Нуждае се от спасение – от някого, който отново да го съедини, който да събере тези пукнатини. Грехът го прави на хиляди парчета.
И ние самите често изразяваме това в ежедневието си с телесен език – казваме: „Братко, зле съм… разпаднал съм се… на хиляди парчета съм.“ Какво означава това? Че пред огледалото на живота и реалността не мога да се видя цялостен. Едно искам, друго мисля, трето чувствам, четвърто правя. Едно вярвам, а друго избирам накрая. Това е, което казва и апостол Павел: „Онези неща, които мразя , тях върша. И въпреки че зная какво иска Бог, аз върша точно обратното.“ В мен, казва той, има една сила – силата на падението. Това е самото падение – сила, която те тегли към тъмнината. И ако не я преобразиш в Христос, ако не ѝ се противопоставиш, тя ще те погълне.
Това е стремеж – наклон, бихме казали, на човека към смъртта, влечение към разрухата. И затова е нужно човек да ѝ се противопостави в Христа.
И така, първото голямо нараняване на човека е това в Битие. А второто кое е? Виждаме, че с грехопадението в живота на прародителите навлиза още една рана – раната на срама. Адам и Ева веднага след падението започват да търсят листа, за да покрият своята голота. Защо? Защото вече не се чувстват у дома в собственото си тяло. Не се чувстват близки със себе си, не се чувстват в мир с останалото творение. Не се чувстват свободни, спокойни, в любовно съзвучие с погледа на другия.
Погледът на Ева към Адам и на Адам към Ева вече не е приятелски, не е любящ – той е съпернически. Чухме го преди малко: „Не аз го направих, Ева го направи“, казва Адам. Обвинява я, прехвърля вината, така да се каже, на всекидневен език, „я предава“, осъжда я. Влиза съперничество. Погледът на другия вече не е утешителен, а заплашителен. И тогава човек иска да се скрие. Защото се страхува от погледа ти. Страхува се от критиката ти, от осъждането ти, от отхвърлянето ти.
Знаете ли, че животът на повечето от нас минава в тревожното усилие да докажем на другите, че сме „добри“? Минава в непрекъснато очакване да ни потвърди някой друг, да зърнем един поглед, който да ни каже: „Да, добър си, добро дете си, добър човек си.“ Целият ни живот минава в това – и често така го изпускаме. Изпускаме дара, наречен живот, дара на съществуването, на сътворението от Бога – и стигаме, малко преди смъртта, до въпроса: „Живях ли изобщо? Аз ли бях този, който живя през всички тези години?“
Знаете ли коя е най-голямата форма на ад? Знаем от светоотеческото учение, че адът е отсъствието на Светия Дух, вечното отделяне от Бога – това е адът в своята същност. Но и в ежедневието има форми на ад, и една от най-болезнените е тази: да умреш и, дори още приживе, вътрешно да съзреш човека, който си могъл да станеш, а така и не си станал.
Да видиш онзи, който би могъл да бъдеш — с дарбите, които Бог ти е дал, с възможностите, които е поставил в живота ти, а ти не си направил нищо с тях, защото си се страхувал „какво ще кажат хората“, защото си живял по очакванията на баща си, на майка си, защото си се стремил винаги да бъдеш „доброто дете“. Защото си се опитвал да изпълниш чуждите мечти и желания, докато накрая си се изгубил от самия себе си.
Тоест си загубил връзката с онази уникалност, която Бог е вложил в теб. Със своята неповторимост, с това единствено по рода си лице, което Бог е замислил и призовал към живот. Това е срамът, който виждаме в разказа за Сътворението в Битие. Там се губи невинността, детската чистота, на тяхно място влизат съперничеството, враждата, страхът, несигурността, заплахата – онзи поглед, който вече не е приятелски, а нападателен. Изчезва, както казах в началото, онази цялост, единството се разрушава.
Започва съперничеството, прониква тревогата от смъртта. С две думи, отсъствие на Светия Дух. Защото именно Светият Дух е Този, Който те съединява, Който събира разпилените ти късове, отломките ти, и те прави едно цяло – човек, който знае какво иска, какво търси, къде инвестира живота си, кой е смисълът и радостта на битието.
Следователно всички ние сме наранени. Всички сме болни. Именно затова в Свещеното Писание се казва, че дори само един ден да живее човек, пак ще е грешен. Но това не бива да се тълкува в духа на протестантския морализъм или юридическо мислене, според които всичко се свежда до морална вина и винаги води до чувство за вина и осъждане.
Когато Писанието казва, че дори да е продължил един миг, животът на човека е белязан от грях, то не го казва в смисъла на „съгреши – ще бъдеш наказан“, а в смисъла, че човекът е наранено същество, че той носи в себе си смъртта, че в него живее дълбока липса. Винаги нещо му липсва. Винаги нещо не достига. Дори в най-смелото ти желание – щом го осъществиш — казваш: „Това ли беше? Все едно нещо пак не ми стига…“
Защо? Защото ти липсва Бог. Липсва ти общението с Бога. Липсва ти Светият Дух. Липсва ти онази цялост, която идва чрез Божието присъствие в живота ти.
За да излекуваш тази рана, първото, което трябва да направиш, е да се срещнеш с нея, тоест, да я разпознаеш. Лесно ли е? Не е толкова лесно. Защото обикновено раните в живота ни, нашите вътрешни болки, съществуват на много дълбоко ниво на съществото. И там вече е нужно чудото на Бога, докосването на Бога.
И какво прави тогава Бог? Тъй като знае, че голяма част от живота ни протича под въздействието на подсъзнателни, тъмни сили и избори, Бог знае колко трудно е човек да се срещне лице в лице с раната си. Защото, нека отворим една скоба тук, не забравяйте: понеже ни е боляло, понеже ни е наранявало, понеже ни е смущавало, какво сме направили като деца, за да оцелеем? Взели сме тази болка, отворили сме мазето на душата си, хвърлили сме я вътре, угасили сме лампите, заключили сме вратата и сме казали: „Добре съм“. И така сме минали детството си, дори и юношеството.
Но фактът, че си изгасил светлината и си затворил вратата на онова подземие в душата си, не означава, че болката вече не съществува. Тя е жива. И в някакъв момент започва да крещи — крещи силно, крещи яростно.
И тогава какво става? Когато в живота ти започнат да се появяват странни повторения на злощастия, запитай се дали зад тях не стои някаква стара рана. Когато не можеш да се задържиш в една връзка, или в работа, когато постоянно чувстваш тъга, празнота, неудовлетворение, когато се обиждаш лесно, караш се лесно, усещаш ниска самооценка, не вярваш в себе си... или обратното – имаш нарцистична фантазия – провери какво се крие отзад. Защото със сигурност там зее незараснала рана.
Съществува една рана, скрита зад нашите страсти – зад нашите грехове се крият изкривени основни нужди. Това го казва свети Максим Изповедник: страстите ни са изопачени естествени енергии. Тоест, една проста илюстрация, за да разберем по-добре: чистата енергия, онова, което съществува в нас по природа и което Бог очаква от нас, е любовта. Но ти — по различни травматични причини, не можеш да живееш в чиста любов. Не можеш да я поискаш. Не можеш да я изискаш. Не можеш да я създадеш. Не можеш да я дадеш. Не можеш да я почувстваш.
В резултат на това идва едно нейно изкривено подобие – например използвачество, похот (блуд), манипулативно поведение към другия човек, нарцисизъм и други подобни. Да уважаваш себе си, да признаваш дарбите си, това е благословение от Бога, защото уважаваш Светия Дух, който е в теб, и образа на Светата Троица, отпечатан в теб. Но когато си наранен и нямаш здрава връзка със себе си, това се изкривява и се превръща в суров нарцисизъм и гордост, които те отдалечават от всички и от всичко.
И сега следва удивителното, за което говорят отците – Бог работи в нашите рани. Бог действа вътре в нашите болки. Разбира се, ние не го осъзнаваме, защото, когато страдаш, не можеш да мислиш така. Това е истина, нека сме реалисти. Трябва да си на много високо духовно ниво и да имаш голяма святост, за да можеш да го осъзнаеш и да го почувстваш.
Когато си сред бурята, когато те вали, святкат мълнии, гърмят гръмотевици, водите преливат, ти се страхуваш, трепериш, мокър си до кости, страдаш, тревожиш се – тогава трудно можеш да осъзнаеш, че точно там, в самата буря, до теб е Самият Бог. Но трябва да вярваме, че в момента на най-големия ни хаос и страх, Бог вече работи за нашето „след това“. Бог действа за нашия ден„след бурята“, за деня, който идва.
Затова какво прави Бог? Бог допуска едно изпитание – обърнете внимание на това. Той не го причинява, защото Бог не е източник на зло. Но го допуска, за да се срещнем с раната си. Забелязвате ли как често едно и също нещо се връща в живота ни? Един и същ проблем, една и съща болка? Това не е случайно. Бог го допуска, за да можем да го изцелим. Казва ни: „Не го пъхай под килима. Не го заключвай в мазето. Погледни го. Не се страхувай да го погледнеш. Погледни раната си. Говори ѝ. Моли се. Срещни се с нея.“
Една от основните лечебни стъпки е да застанем очи в очи със собствената си тъмнина. Иначе светлина не може да дойде. Докато отказваме да признаем, че носим тъмнина в себе си, тя не може да се преобрази, и не можем да сътрудничим с Бога, за да стане тя светлина.
Затова трябва да преодолеем страховете, които ни държат вързани, и да се осмелим да се срещнем със собствената си рана. Бог ще я повтаря, ще я допуска отново и отново в живота ни, докато не се справим с нея. Докато я крием „под килима“, тя ще се връща, ще ни пресреща, ще напомня за себе си.
Да помним: всички хора сме наранени. Христос е Спасителят на нашето съществуване, нашият Лекар и Целител. И ако искаме раната да се излекува, трябва да се осмелим да я срещнем – без да я крием, без да я заравяме в дълбините на душата си. Само тогава ще започне истинското изцеление.
