Продължение на беседата: Св. Паисий Светогорец за тревожността
Свети Паисий казва: Когато видим човек, който страда от тежка тревожност, голяма тъга или дълбока вътрешна липса, макар да има всичко и да не му липсва нищо външно, трябва да знаем, че това, което му липсва, е Бог. И продължава: „Хората, виждаш, понякога им е тежко дори да спят. Мързи ги да се събудят. Мързи ги да ходят.“ И действително има и такива – има хора, които направо ги мързи да станат от леглото. И добавя светецът: „Уморени са да живеят, мързи ги да спят, мързи ги да ходят, всичко им е тегоба. Имаш свободно време? Направи духовните си задължения.“ Имаш свободно време, прочети един от часовете, една молитва от дневния кръг. Прочети малко Евангелие. След като имаш толкова свободно време, направи една молитва. Но човекът отвръща: „Не мога.“ „Добре, направи едно добро дело. Иди в някоя болница, посети някой болен.“ „Не мога. Къде да ходя? И какво да правя, ако отида?“ „Помогни на някой беден във вашия квартал.“ „И това не ме радва…“ И така стоят, свободно време бол, къщи бол, всичко имат, но се измъчват. „Знаете ли колко такива хора има?“, казва свети Паисий. „И се измъчват до там, че накрая и умът им се обърква…“ Ужасно е, но е истина. А ако случайно тези хора дори не работят, а живеят само от имоти – рентиери, които имат доходи без труд, тогава, казва свети Паисий, именно те са най-големите страдалци. Защо? Защото нямат работа, която да занимава ума им. Ако имаха поне някаква работа, малко по-добре щеше да е положението.
Какво ни показва това? Свети Паисий говори тук за една дълбока празнота, за тази т.нар. анхедония, когато нищо не може да ти даде радост. Нищо! Придобиваш всичко, и пак не чувстваш радост. Скучаеш от самото свое съществуване. Това ни напомня за думите на Гьоте: че светът ще загине не от война, а от огромна прозявка – ще ни погълне скуката, духовната леност, акидѝята.
Е, щом скучаеш, започни да се молиш за тези, които боледуват от рак. Скучаеш – започни да се молиш за малтретираните деца. Скучаеш, моли се за хората, които пътуват, да стигнат живи и здрави по домовете си. Скучаеш – посети някой стар човек в селото или още по-близо – в квартала ти. Направи нещо. Намери нещо. Излез от себе си.
Има едно велико тайнство в духовния живот, днес го потвърждава и психологията, но ние го знаем от нашите старци отдавна: Когато се занимаваш с делата на любовта и служението, когато помагаш на чуждите проблеми, забравяш своите. Защо? Първо: защото излизаш от себе си. Излизаш от това вечно въртене около собственото си „аз“. Излизаш от тази автoреферентност, от това постоянно занимание със себе си. Второ, и най-важно: когато направиш тази „изход“, тогава Светият Дух те осенява, изпълва те с благодат.
Казвал съм го много пъти, ще го повторя. Ние не сме благотворително дружество, не сме институция, не сме като скаутски отряд, който прави „сухи“ и чисто човешки добри дела. Няма да преведем една баба през улицата просто защото сме „добри хора“, защото така „ще стане по-добро обществото“. Това не е достатъчно. Когато ние обичаме, когато прощаваме, когато помагаме, в този момент влизаме в общение с Бога. Тогава в нас идва Светият Дух. Заповедите на Христос носят нетварна благодат. Никога, никога не го забравяйте.
Някой ти е направил нещо и ти му казваш: „Е, нищо, остави… забравяме го. Продължаваме напред.“ В този миг благодатта на Светия Дух влиза в теб. Казваш „не“ на кражба, благодатта идва. Усмихваш се на човек и го потупваш по рамото, благодатта влиза в теб. Подадеш чаша вода, това е благодат на Светия Дух. Самият Христос е там. Самият Христос.
Имаше една монахиня в нашия район. Беше Велики петък. Другите монахини пееха прекрасните тропари в църквата, тези умилителни химни, цялата тази благодат. А нея я бяха поставили на послушание да гледа една възрастна жена, много трудна, странна, капризна. Не беше приятно да я гледаш. Не беше лесно да се грижиш за нея. Не беше човек, когото да обикнеш веднага, беше трудна. И монахинята, бедната, седеше там и си мислеше: „Ох, да бях и аз в църквата… да слушах тези химни, да бях със сестрите си! А аз стоя тук да гледам тази… (как да го кажа)… тази жена.“ Така си мислеше.
И веднага щом този помисъл мина през ума ѝ, стана нещо като духовно „грабване“. Христос се яви. Той я „взе“ и я постави пред Себе Си. Видя Го да влиза и да излиза от Йерусалим. Видя самото Му Разпятие. Докато другите в църквата пееха за Разпятието, тя го видя. И Христос й каза: „Това искам от теб. Тук, при тази жена, тук се утешавам. Това можеш ли да го направиш? Направи го!“ И тази монахиня вкуси това най-дълбоко Божие откровение. Защо? Защото беше останала там, при тази трудна жена. Все едно Христос ѝ казваше: „Това, което правиш тук, има огромна стойност. Това, което правиш, колкото и ниско, колкото и неприятно да изглежда, е изпълнено с благодат, изпълнено с Бог, изпълнено с Христос. Ако го правиш с благодарност, ако го правиш с радост“. Как да го кажем? Това, че чистиш и миеш тази жена, да, и в това има благодат. Това е свято дело. Ако го вършиш с благодарност и с радост.
Следователно заповедите на Христос не са просто съобразяване с някакъв морален кодекс. Не са съобразяване с правилата на нашата партия, нашето движение, някакъв обществен клуб или благотворителна организация. Заповедите не са за „добро поведение“. Те са общение със Самия Христос. Затова винаги помнете: едно „Господи, помилуй“ да кажете, едно добро да направите, и благодат влиза в живота ви. Казвал съм го и пак ще го казвам. В ежедневието си остави другия да мине пръв на светофара. Отстъпи реда си на опашката. Остави друг човек да се причасти преди теб. Дай стола си и ти стой прав, нека те заболят малко краката. Нека „заболи“ и отвътре, Христос ще те подслади. Разбери го. Повярвай го: колкото повече даваш, толкова повече Бог ще ти дава. Колкото повече се раздаваш, толкова повече ще получаваш.
Не си глупак. Не си „баламата на компанията“. Може социално да изглеждаш така понякога, но духовно не си. Бог ще ти даде радост, небесна радост. Ще ти даде благословение, ще ти даде сила, ще даде дарове и благодат на децата ти.
Прави добро. Прави го. И обръщай внимание на малките, фините неща – дребните жестове. Ще ви дам пример. Казвам го не за себе си, аз не съм нищо, аз познавам много добре страстите си и греховете си. Но неотдавна пътувах и видях един човек, личеше си, че има някаква форма на инвалидност, куцаше. Човекът едва вървеше, куцаше, и искаше да се качи по стълбата към самолета. Аз бях точно зад него. Можех много лесно да го изпреваря. Наистина, можех да го подмина без никакво усилие, защото той вървеше бавно, мъчително. Но не го направих. Не го изпреварих, за да не го нараня. Да не му покажа: „Аз вървя бързо, ти изоставаш.“ Да не почувства, че е пречка за другите. И си казах: „Остави човека, не го тревожи. Нека върви спокойно. Нека сам да се изкачи.“
Толкова фини трябва да ставаме. Толкова деликатни. Толкова чувствителни към другия. Това е Христос в ежедневието. В простите неща. В малките. Там е Христос.
Да оставиш другия да мине. Как се радвам, когато човек ми каже: „Благодаря.“ И аз: „Бъди здрав.“ Радвам се. Това е общение. Това е Божия благодат в живота ни. Прощаваш на някого и му казваш: „Недей, всичко е забравено. Аз дори не го помня.“ И наистина, не ги помниш, сякаш никога не са се случвали. Разбира се, ще се ядосаме понякога, ще се разгневим. Но да не го държим вътре. Виждаш някои двойки, сърдят се и седмица не си говорят, спят надути, тихи, ядосани. Не така. Не си лягайте, ако не сте се помирили с човека до вас. Това е вашият човек. Прегърнете се. Простете си един на друг. Христос какво казва в Евангелието? „Да не ви завари залезът на слънцето скарани.“ А ако умрем нощем, скарани, и Бог ни вземе, какво ще стане тогава? Трябва да решаваме проблемите. Да ги завършваме. Да не оставяме възли. И тогава ще видите, колко сладко се спи…
Превод: З. Иванова
