Днес ще говорим за тревожността. Св. Паисий Светогорец казва, че колкото повече хората се отдалечават от естествения живот, от простия начин на живот и се насочват към лукса и излишното, толкова повече нараства тяхната тревожност. Всички сме чели, слушали сме разговори за това как човек трябва да се върне към простотата, към един по-прост живот, че животът ни не трябва да бъде толкова сложен и т.н. Това е познато на всички ни. От друга страна обаче, ни е изключително трудно да го постигнем, а понякога попадаме и в капан.
Много хора смятат, че простотата е противоположна на технологиите — че технологията е от едната страна, а простотата и естествеността на живота са от другата, като две враждуващи сили. И че ако човек се откаже от технологиите или ги изключи от живота си, ако направи, така да се каже, „пост от технологии“, автоматично ще стане по-прост и естествен човек. Но не е така.
За отците на Църквата простотата е дар от Светия Дух. Простотата е свойство, което принадлежи на Бога.
Кой е прост? Бог. В „Добротолюбието“ пише, че Бог е „прост“. Тоест простотата е едно от свойствата на Бога. Какво означава това? Че човек не става прост само защото няма мобилен телефон. Не става прост и само защото се облича скромно или бедно. Понякога казваме: „Виж колко просто е облечен, значи е прост човек.“ Но това не е достатъчно, а и невинаги е вярно. Може да е така, но не е това същността. Простотата е свързана със сърцето. Простотата е свързана с дълбините на сърцето, с центъра на нашето същество, и, разбира се, с мислите ни.
Възможно е някой, например, да няма мобилен телефон, да няма кола, да няма телевизор, да отхвърля технологиите в името на един „по-естествен“ и „по-прост“ живот. Може дори да е напуснал града и да се е преселил на село. И въпреки това да има толкова сложен начин на мислене, толкова анализиращ, толкова тревожен и свръхчувствителен вътрешен свят, да преживява всичко толкова страховито, че да няма и следа от истинска простота в себе си.
Ето защо според светите отци простотата е въпрос на сърце. Тя е въпрос на това как човек гледа на живота. Днес има хора, които казват: „Опитвам се малко да постя от телефона – да го изключвам за няколко часа, да не гледам телевизия, или ако гледам, да е съвсем малко; да ходя повече пеша; да се храня по-здравословно; да избягвам силно преработени храни.“ Всичко това е много хубаво, много полезно, чудесно е човек да го прави, разбира се това е много добро.
Но всичко това не прави човека автоматично прост, нито го прави човек без тревожност. Може изобщо да нямаш нищо от тези неща, да водиш много „естествен живот“ и пак да изпитваш силна тревога. Отците на Църквата – тяхната мисъл, целият фундамент на тяхното учение, който е Христос, гласи: „Всичко изпитвайте, доброто дръжте. Въздържайте се от всякакво зло.“ Тоест, човек може да опитва всичко. „Всичко е добро“, казва свети Порфирий, стига да не ти вреди. Стига да не те отдалечава от Божията благодат. Стига да не те отклонява от целите ти, от желанията ти, от мечтите ти, от ценностите ти. Няма нещо, което само по себе си да е зло.
Затова свети Максим Изповедник е написал цял трактат по този въпрос: че грехът не е в природата на нещата, а в човешката воля. Следователно и технологията ни е дала много добри неща. Дала е огромни ползи. Но същевременно може да бъде и разрушителна, и опустошаваща, и да доведе до обезличаване на човека. Важното е защо човек използва това, което използва. Затова да каже някой: „Знаеш ли, за да стана прост човек, трябва да отхвърля всичко и да изляза извън света“, е грешка. Нужно е да съм в света, но да не бъда от този свят. Както се казва в Свещ. Писание: християнинът е в този свят, но не е от този свят. Тоест, живея в света, но не възприемам светския начин на мислене, светската нагласа.
Затова тайната не е просто да си купя две кози и две говеда и да се правя на човек, който се е върнал към „естествения“ живот. Мога спокойно да го направя и пак да нося в себе си същите страсти, същата злоба. Често виждаме хора, които обичат животните, но мразят хората – животните наистина трябва да ги обичаме; и аз имам кучета и котки и много ги обичам. Но трябва да има баланс.
Защо го подчертавам? Защото някои смятат, че щом са станали, да речем, вегани, са открили рая. И в същото време си остават раздразнителни, трудни, пречат им съседите, пречи им един, пречи им друг. Или казват: „Ще отида на село, ще си взема една коза и ще водя прост живот.“ Отиваш, а умът ти става още по-сложен, още по-лабиринтен, още по-негативен. Ражда само отрицание, мрънкане, осъждане, критика.
Следователно нещата не са просто черно-бели. Трябва да намерим синтеза. Трябва с разума и разпознаването, които дава Светият Дух, да намерим онова място, в което, живейки в света и използвайки постиженията на науката, които Бог просветлява, да ги използваме така, че да не стават вредни и разрушителни за човека, за живота и за духовния ни път. Тук е цялата тайна.
Затова и виждате, че от самото начало отците и светците на Църквата са използвали всички възможности, които са им били дадени, но винаги с разсъждение, с мярка – винаги с поглед към това, което е полезно за дълбините на нашата душа.
А сега да преминем към второто.
Св. Паисий ни казва, че когато човек се отдалечава от естествения, простия живот, тогава започва да се обърква и е обзет от тревожност. И уточнихме, че естествеността и простотата са преди всичко в ума и в сърцето, а не просто в това какво притежаваме външно.
След това светецът продължава: „Колкото повече хората се отдалечават от Бога…“, тоест, когато човек се отдалечава от Бога, е естествено да не намира никъде покой.
Говорили сме и преди – душата на човека е създадена за Бога. Душата е създадена за вечността. Тя не може да се насити истински, в буквалния смисъл, с нещо чисто земно. Разбира се, от земните неща мога да получа някаква радост. Мога да изпия едно кафе, да хапна вкусна храна, да отида на излет, на море или в планината. Мога да създам хубава среда, да се повеселя по нормален и здравословен начин. Мога да гледам театър, да отида на кино – мога да правя всичко това.
И, както казахме и миналия път, няма грях, който да се нарича „кино“ или „театър“ или каквото и да е подобно – важно е какво правиш, как живееш там, където отиваш. Свети Порфирий казва: „На всичко се радвайте.“ Но е важно да разбера, че макар да мога да правя всички тези неща, те не са достатъчни, за да изпълнят моето същество. Те нямат силата да ми дадат вътрешна утеха, истински мир, дълбоко успокоение.
Тези неща са хубави – украсяват живота ни, така да се каже. Животът е като една вкусна салата: колкото повече съставки има, толкова по-богат става – има от това, има от онова, разнообразно е. Добре е, не е лошо, не е грях.
Но ако започнеш да вярваш и да очакваш, че като си построиш къща ще станеш щастлив, грешиш. Ако мислиш, че като си купиш определена кола ще намериш радост, пак си се подвел. Ако вярваш, че детето ти ще бъде щастливо само защото е влязло в университет, напразно се трудиш.
Ако мислиш, че щастието ще дойде само от това да бъдеш здрав и започнеш да се вманиачаваш: „Не яж това. Не яж онова. Това съдържа еди-какво си. Това ще ти навреди. Вземи витамини. Не пипай това. Я да видя съставките…“, стигнеш ли до крайност, това вече е болест. Това е натрапчивост. Това е тревожност. И както е грях човек да не го е грижа за нищо, така е грях и нарцисизъм другата крайност: да искаш да контролираш всичко, за да живееш по-дълго.
Приеми го, човече. И аз, и ти ще умрем. Няма смисъл да полудяваме от страх.
Не мисли, че животът ти е в твоите ръце. Каквото и да правиш, прави го с простота. Ако го направиш, нека бъде с простота. Ако не го направиш, пак с простота. Не се фиксирай. Не се изцеждай вътрешно. Не губи себе си. Не влагай цялата си енергия там. Ето това е простотата. Какво означава? Да нямаш втори, трети, четвърти задни мисли. Какво е простота? Да не искаш да контролираш всичко, дори духовните си дела. „Ах, да не сгреша, ах, да не направя това…“ и така духовният живот се превръща в една постоянна тревога.
Ще срещнем това много пъти при свети Паисий – той често ни смъмряше, защото имаме тревожност за спасението си, тревожност за духовния живот, тревожност за молитвата. Отпусни се, успокой се. Бъди прост. Прави молитвата си с простота, без да мислиш: успя ли? не успя ли? чу ли те Бог? не те ли чу? Нима молитвата е химична формула, рецепта, която трябва „да се получи“? Извърши молитвата си със сърце, остави я да отпътува, да намери своя път и това, което трябва да дойде в живота ти, ще дойде. Но не искай ти да контролираш всичко.
Същото е и с хората, които искат на всяка цена да контролират здравето си. Да живеят непременно сто години, вманиачават се. Няма нужда от тази прекомерност. Днес го виждам много често, дори християни изпадат в другата крайност: грижат се прекалено, анализират, пре-анализират. А трябва да бъдем по-прости. „Ако направя това, ще ми се случи онова… Ако стане еди-какво си, ще се разболея…“ и така губим същността. Губим покоя, губим мира, които са плод на Светия Дух.
И вместо да бъдем светли хора, радостни, усмихнати, които носят утеха на околните, ние в какво се превръщаме? Ще седнеш до някой човек за две минути да размените някоя дума и ти им почерниш душата: „Това ще ни направят, онова ще стане, ето какво зло ще ни сполети…“ Не ви ли омръзна да чакате края на света? Ще умрете и без това. Аз вече стигнах 50 години и още слушам едно и също. Някой ден, разбира се, светът ще свърши, това е ясно. Не е нужно да си пророк, за да го знаеш. И аз мога да ви го „пророкувам“, ако искате.
Нима ще живееш постоянно с този страх, с тази тревога, с това напрежение, все едно не знаем, че един ден ще умрем. Знам, че ще умра. Но това означава ли, че понеже някой ден ще умра, не трябва да живея в настоящето? Ще умра, естествено. На 50 години съм, какво очаквам? Някой ден ще умра. Но това, че ще умра, не значи, че трябва всеки ден да мисля как ще умра: прав ли, седнал, легнал… Дали няма да ме блъсне камион, дали няма аз да блъсна някого, ще ме нападнат ли, ще ме изгорят ли, ще се удавя ли… Какво ще стане?
Имаше веднъж един поп в Месара, горкият, много простодушен, необразован, съвсем прост човек. Излезе да проповядва и казва: „Днес, възлюбени братя, е денят на свети Атанасий. Сега, не си спомням добре – заклали ли го бяха, обесили ли го бяха, наръгали ли… Какво му е станало, никой не знае.“ Ей това беше проповедта. „Какво му е станало, никой не знае!“
Следователно, не може да има истински покой в сърцето ни, ако този покой не идва от Бога, от Светия Дух. Само връзката ни с Христос може да ни даде този дълбок мир. Не просто едно успокоение. Не просто малко тишина, а истински, вътрешен, дълбок мир.
Виждам много хора днес, в тази епоха на ню ейдж, които правят медитации, йога и други подобни, за да се успокоят. Ние като православна църква сме срещу тези практики. Ако някой иска да ги прави, негова воля. Но за нас, особено трансценденталната медитация и нейните разновидности, са ерес. Няма да навлизам сега подробно в тази тема. Друго искам да подчертая: човек казва „ще го правя, за да се успокоя“. Но въпросът не е с някакъв техничeски или изкуствен метод да успокоим нервната си система. Да, става – с определени дихателни техники, с упражнения. Добре. Но въпросът е да се успокои сърцето на човека.
Ако целта е просто да се успокоим, нека ти донеса един кашон „Ксанакс“, ще почнеш да виждаш ангели… Но това не е смисълът. Целта не е с изкуствен метод да притъпя нервите си. Това не е истинският мир.
Мирът, за който говори Евангелието, мирът на Христос, не е нещо, което се изчерпва с външно усещане. Например: направих нещо, удовлетворих се и сега съм „щастлив“. Това отминава. Това не е щастие. Това не е радост.
Мирът, за който говори Христос, не е външен. И спокойствието не е просто външно състояние, което ще постигнеш с някаква техника. То е плод на Светия Дух. То е нещо много по-дълбоко, което не зависи нито от това дали имаш пари, нито от имоти, нито от успехи, нито от красота, привлекателност или каквото и да е светско. Не зависи от нищо такова. И затова никой не може да ти го отнеме.
Христос казва: „Давам ви мир, който светът не може да ви отнеме.“ Защо? Защото това не е нещо външно, което да взема от ръцете ти. Това е дълбоко вътре в сърцето. Успокоява дълбините на човешкия дух. Затова виждаш хора, които имат Божия мир, и дори да се разболеят, дори да чуят тежки новини, не губят мира си. Ако Светият Дух не влезе в живота ни, всичко става скучно, натоварващо, еднообразно, празно. И да искаме, и да не искаме, така става. Това е същността. Този живот има недостиг. Той е сам по себе си недостатъчен. Не може да те изпълни. Не може да те насити.
Старецът Емилиан казваше на монасите и монахините в манастира: „Аз ви искам радостни. Искам ви светли. Където липсва радост, липсва Бог. Не искам да ви виждам намусени, не искам да ви виждам подтиснати и угрижени.“ Понякога при него идваха монахини и свеждаха глава. „Какво правиш? Добре ли си?“ – ги питаше. „Изправи се! Искам да виждам лицето ти, ти си дете на Възкресението, дете на Христос. Не свеждай глава, не унивай.“ И казваше още: „Ако вярваш, че радостта е в греха, иди там. Ако мислиш, че тук, в манастира, си нещастен, иди в света. Ако мислиш, че постът те прави нещастен, и че ако изядеш две пици, ще станеш щастлив, изяж ги. Хапни ги, да се пръснеш. Да не можеш да спиш цяла нощ, да не можеш да ги смелиш… И ще видиш, че там няма радост.“ „Каквото мислиш, направи го“, казваше. „Рано или късно ще разбереш, че там не е радостта.“ Някой му казваше: „Ще умра и не го направих…“ И човекът се мъчи вътрешно, страда. А старецът му казва: „Не, чедо, по-добре го направи, да се успокоим вече. Извади това желание от себе си. Тогава ще разбереш, че то няма силата да ти даде радост, нито смисъл, нито пълнота, нито утоляване на душата. Тогава сам ще се върнеш обратно.“
Какво се случи с блудния син? Той казва на баща си: „Искам да си тръгна.“ Бащата го поглежда: „Да си тръгнеш?“ „Искам да взема цялото наследство.“ „Вземи го.“ „Искам да се махна далеч от теб.“ „Иди, свободен си“, отговаря бащата. Другият син възкликва: „Как ще го пуснеш? Ние какво ще правим?“ А бащата отговаря: „Остави го, чедо, нека отиде.“
И той действително си тръгва. Отива надалеч и там живее разпътен живот – прахосва парите си с жени, по нощни забавления, по всевъзможни удоволствия. Докато не стига до пълна нищета – да яде рожкови заедно със свинете. Когато парите свършват, свършват и приятелите. Остава в огромна самота, в празнота, в отчаяние.
Евангелието, всяка негова буква, запетайка и сричка, които носят цялата пълнота на Божието слово, ни казва, че той изгуби „имуществото“ си. Но не само в смисъл на пари. Когато Писанието казва „имущество“, то посочва, че момчето е загубило същността си – своя център, своята истинска идентичност, смисъла, заради който е живяло. Изгубило е онова, което му е давало сила да става сутрин, затова животът му се е изпразнил напълно. Останали са тъга, депресия, разочарование, мисли за самоубийство. Защото е повярвал в лъжата, че грехът ще му даде всичко.
И когато докосва самия ад, когато стига абсолютното дъно – точно там, в тъмнината, се пробужда нещо. Спомня си: „Някъде има баща… Някъде оставих светлина… Нещо забравих. Ще се върна при баща си. Ще се върна при любовта. Ще се върна при целостта.“ Защото бащата беше неговата пълнота, която той, в своето заблуждение, беше повярвал, че не му е нужна.
И тук свети Паисий прави извода: Когато видим човек, който страда от тежка тревожност, голяма тъга или дълбока вътрешна липса, макар да има всичко и да не му липсва нищо външно, трябва да знаем, че това, което му липсва, е Бог.
Откъс от цикъл беседи върху Словата на св. Паисий Светогорец
(Следва продължение)
