Продължение на "Как мракът става светлина, според свети Порфирий"
Светите отци на Църквата, осъзнавайки вътрешния мрак и противоречията в човека, предлагат различни пътища за изцеление. Съществуват много духовни методи за освобождаване от страстите и преодоляване на тъмните страни на нашата природа. Но свети Порфирий въвежда нещо ново. Разбира се, неговият подход стъпва върху светоотеческата традиция, но в същото време предлага една различна форма на духовна борба. Той сам я нарича „безкръвният път“.
Обикновено сме свикнали да мислим, че за да се освободим от страстите, трябва да воюваме с тях пряко. Трябва да ги атакуваме челно, да ги ударим право в сърцето, да влезем в жестока битка със своите слабости. Но свети Порфирий предлага друг начин. Той ни показва един различен път...
Важно е да разберем, че той не отхвърля традиционния път на духовна борба. Не казва, че пряката битка със страстите е грешна или ненужна. Напротив – той я уважава дълбоко. Дори признава, че сам е преминал през този път и че за много хора това е необходим начин на духовен подвиг. Но свети Порфирий казва: "Има и един по-кратък, по-пряк път." Той го нарича „безкръвната“ или „мирната“ борба.
Какво означава това?
Свети Порфирий дава следния образ: "Не се опитвайте да изгоните мрака от стаята на душата си." "Не воювайте със сенките в себе си. Не се измъчвайте, опитвайки се да изтръгнете тъмнината със собствените си сили. Просто отворете едно малко прозорче – и ще влезе светлината. И тогава мракът сам ще изчезне."
Той ни казва нещо просто, но дълбоко: Не се фокусирай върху борбата с греха. Фокусирай се върху любовта към Христос. Не воювай със страстите си. Напълни душата си със светлина – и тъмнината сама ще се отдръпне.
Свети Порфирий не отрича тъмнината в нас. Напротив, той я признава. Но ни предупреждава: Не се измъчвайте с мисли като: "Защо съм такъв?" „Защо пак направих същата грешка?" "Защо не мога да се променя?" Такъв подход няма да ни помогне. Напротив – ще ни доведе до вътрешно напрежение, безпокойство и чувство за вина.
Какво е вината? Свети Порфирий казва: "Вината не е нищо друго освен плач върху руините на собственото ни его. Това е чист егоизъм. Как можа моето височество – моето „Аз“ – да падне толкова ниско?" Но въпросът е: Каква представа сме имали за себе си, за да бъдем толкова шокирани от своето падение?
Затова свети Порфирий съветва: "Не водете пряка война срещу мрака в себе си. Отворете малък прозорец, за да влезе светлината“. Тоест, правете нещо положително. Не се фокусирайте върху изкореняването на греха. Започнете да внасяте светлина в душата си – чрез молитва, любов, добри дела. И тъмнината сама ще започне да се разсейва.
Не се опитвайте по негативен или насилствен начин да промените себе си. Защо? Ще разгледаме това по-нататък. Защо? Изразът „отворете един малък прозорец, пролука, за да влезе светлината“ има много значения. Светият старец не казва „разрушете цялата стена“, а просто „направете малка пролука, за да проникне светлината“, тоест малко по малко, постепенно. Свети Порфирий много добре знае, че промените в човека не се случват за кратко време – те изискват търпение и време. Затова и светите отци единодушно свидетелстват, че покаянието никога не спира. Имаме дори примери от Патерика, в които старец, намиращ се в наистина духовно състояние, е на прага на смъртта, когато душата му се готви да напусне тялото. Той се намира в този преломен момент, на границата между двата свята. А братята, които са около него, виждат как светлина залива цялото му същество – знак за присъствието на Божията благодат, и го питат: „Отче, какво виждаш? Влезе ли в Рая? Кажи ни нещо!“ И тогава старецът отговорил: „Повярвайте ми, казвам ви истината. Все още не съм поставил начало на покаянието си, не съм започнал дори!“ И така починал. Но ако в този момент беше казал „успях“, щеше да падне в изкушение. Затова смирено заявява: „Нищо не съм направил. Все още дори не съм поставил начало на покаянието.“
Какво означава това? Че покаянието е безкраен процес, никога не спира. Тоест, този път към срещата с Христос не е еднократен акт, а непрекъснато движение. Защото какво означава „метаноя“? Означава промяна, обръщане, среща с Христос. По време на кръщението искаме от кръстника – този институт, който в съвременната църковна практика често е обезценен – да направи символичен жест: да се обърне, заедно с детето, което държи в ръцете си, от запад на изток. Това обръщане трябва да ни съпътства през целия ни живот – от тъмнината към светлината, към слънцето на правдата. Тази физическа промяна на посоката символизира покаянието, което търсим. Това е същността му. В този момент кръстникът свидетелства за едно екзистенциално, онтологично покаяние – не свое, а на детето, което се кръщава. По този начин детето се ражда отново – не биологично, а духовно, онтологично, за да победи смъртта. Бидейки родено, то ще умре, но въпросът е ще успее ли да победи смъртта? Затова отците отдават такова голямо значение на Кръщението.
За стареца Ефрем Катунакиот се споменава в житието му, че рядко напускал Света Гора. Едва веднъж-два пъти е ходил в Тива. Старите аскети от Атон не излизаха лесно извън манастира. За да напуснат Света Гора, трябваше да има сериозна причина – например здравословен проблем или нещо друго належащо. И така, веднъж той излязъл и отишъл в Тива, в родните си места. Какво мислите, че поискал да види? Обикновено, когато човек се връща след много години, си припомня миналото, говори за него: „Помниш ли това? А онова?“ А какво поискал старецът Ефрем? Къде пожелал да го заведат? Пожелал да го заведат в църквата, в която е бил кръстен, за да се поклони на кръщелния купел. Той паднал на колене пред него, целувайки мястото, което му дало най-великия дар – възможността да стане християнин. Именно защото дълбоко и опитно осъзнавал, че чрез кръщението е станал съучастник във Възкресението и победител над смъртта. Участието в Тайнството на кръщението за него било най-големият дар в живота.
Затова и покаянието, тази вътрешна промяна, изисква време. То се случва бавно, постепенно. Често хората идват и казват: „Боря се, но не виждам промяна.“ Но духовните промени са почти незабележими. Те се случват постепенно, потенциално, стъпка по стъпка. Истинското преобразяване се случва отвътре, без да се усеща рязко. Затова и свети Паисий – тези, които са го познавали, четат за него или си спомнят думите му, ще потвърдят – винаги когато имало някакъв проблем, той давал време за разрешаването му. Той никога не решаваше въпроса с категорични отговори. Ако му споделиш проблем, той ти казваше: „Моли се и го остави в Божиите ръце. Остави го да се развие в живота. Събитията ще дойдат. Ще се случат различни неща. Ще дойде решението. Как говори Бог? Бог говори чрез събитията в живота ни“.
Ако след време се обърнеш назад и свържеш точките, ще разбереш какъв е бил Божият план. Затова свети Паисий казваше, че когато искаш нещо от Бога, Той не ти го дава в пликче. Какво означава това? Означава, че Бог не ти поднася всичко готово, като нещо купено от магазин. Не го получаваш като опакован подарък. Вместо това, Той ти дава възможността да го развиеш и изградиш сам.
Например, ако молиш Бог за търпение, Той може да допусне в живота ти труден съпруг – ето ти възможност да се научиш на търпение! Ако молиш за смирение, може да срещнеш изпитания в работата си или в ежедневието. В Патерика се разказва за един монах, който постоянно се молел Бог или да му даде сила, или да го избави от тежкото му изпитание – съжителството с един брат монах, с когото не се разбирали. Дори не можел да го гледа…
Присъствието на този брат толкова много го дразнело, че му създавало вътрешно безпокойство. Затова той често се молел Бог да го избави от тази трудност. Веднъж, след дълга молитва, завършил молението си с увереност, че Бог ще му отговори, ще му даде някакво решение. Станал от молитвата с надежда. Но щом излязъл от килията си – кого мислите, че видял пред себе си? Същия този монах, когото не можеше да понася! И тогава възкликнал: „Господи, не издържам! Сега тъкмо Те молех да ме избавиш…“ А Бог му казал чрез събитията: "Това е помощта, която ти давам. Давам ти изпитанието, за да го преодолееш."
Затова и в живота ни, ако не решим даден проблем, той отново се появява. Срещаме го пак и пак – докато не го преодолеем. Това е една от най-големите Божии благодати. Бог не замита проблемите под килима. Той не ги скрива, както често искаме ние – да не ги виждаме, да не се сблъскваме с тях. Бог сякаш ни казва: "Ето, това е реалността. Изправи се срещу нея. Ето ги трудностите ти, ето ги и силните ти страни. Ето ги и слабостите ти. В теб има и светлина, и тъмнина – и с двете трябва да вървиш напред“.
С изпитания, с рани, с болка, но и с надежда – всичко това е част от човешкия живот. И именно в този път се състои личното ни пътуване към Христос. Свети Порфирий казва същото: „Не се опитвайте да прогоните тъмнината с насилствен начин.“ Същото важи и за страстите, и за слабостите ни. Свети Порфирий винаги повтаряше: „За да се преобразиш, не е нужно да се вторачваш в злото и да се въртиш около него“. Ако имаш някаква страст – например егоизъм, пристрастие към храната, суета, желание да те хвалят – каквато и да е твоята слабост, няма смисъл да се измъчваш с мисли като: "Защо го имам? Защо съм такъв? Колко зле съм! Колко съм нищожен!" Това не помага. Какво помага тогава? Свети Порфирий казваше: „Направи нещо добро. Моли се. Иди на изповед. Запали свещ. Сложи тамян. Прочети един акатист, помоли се на Богородица. Направи нещо градивно, нещо красиво. Не се занимавай с тъмнината в себе си, не се рови в нея. Няма смисъл“.
Представете си човек, който нощем преяжда. Събужда се посред нощ и изяжда огромно количество храна. По принцип, особено през зимата, хората ядат повече. А вечерно време мнозина изпитват нужда от нещо утешително – хапват шоколад, сладкиши… Сладкото, захарта – това е вид емоционална утеха. Има огромно значение, защото храната е дълбоко вкоренена в паметта ни като начин на успокоение – дори на екзистенциално ниво. Когато сме били бебета и сме плачели, майчината гръд ни утешаваше. Тази връзка е дълбоко запечатана в душата ни. Затова толкова много психологически и екзистенциални проблеми често са свързани с хранителни разстройства.
Човек или яде прекалено много, или пък изобщо не яде. Или се храни хаотично. Хранителните навици често са тясно свързани с вътрешното състояние на човека. Но нека вземем за пример някой, който е на диета. Ако един ден наруши режима си, ако се отпусне и прекали с храната, какво прави след това? Започва да се укорява: "Колко съм слаб! Колко съм неудачен! Никога нищо не успявам! Всеки път, когато започна нещо, го провалям!" И какво става на следващия ден? Ще продължи ли с диетата? Не. По-вероятно е да изяде два пъти повече, защото раната вътре в него се е разраснала.
Тъмнината, която носиш в себе си, това твое собствено мрачно кътче, не идва отвън. То е твое. Сянката, която те следва, страстите ти – всичко това е част от теб. Един много мъдър православен монах от Франция, отец Йоан, казва: "Страстите са като диви зверове. Те крещят, те реват вътре в нас." Това е част от теб. Една рана. Твоето наранено аз, което ти говори чрез твоите страсти. То вика за любов, за разбиране, за светлината на Христос.
Затова Свети Порфирий казва: "Няма смисъл да се измъчваш с мисли като: 'Защо съм такъв? Защо съм направил това? Как можах?'" Направил си грях? Забрави го. Свети Порфирий беше много строг по този въпрос – не разравяй греха си отново и отново. Не се връщай постоянно към него, не го „разчепквай“, защото така само го подхранваш и го засилваш. Случило се е? Забрави го. Хвърли се в Христос.
Старецът казваше: "Когато Христос е в душата ти, злото няма място. Когато поканиш Христос в себе си, дяволът няма къде да остане."
И когато се молиш, когато се бориш, Божията благодат прониква в теб. И малко по малко започваш да забравяш страстите си, забравяш, че изобщо са съществували. Защо? Защото те са се преобразили. Преобразили са се в нещо друго. И в един момент просто вече не ги помниш.
Един прост пример. Клаус Кенет – американецът, който се обърнал към християнството и срещнал стареца Софроний в Есекс – разказва нещо много показателно. Той споделя: "Не знаех нищо за манастирите. Не познавах монашеския живот. Отидох в манастира и разговарях със стареца. А на сутринта, като се събудих, реших да се поразходя. Но аз разбирам разходката по мой начин – с тениска, потник, къси панталони и джапанки. Не знаел, че има определени норми за облекло в манастира. Докато вървял, срещнал една монахиня. Тя му казала „Добро утро!“ с усмивка, но нищо повече. После срещнал един старец. И той нищо не му казал. Накрая срещнал самия старец Софроний – и той не му направил никаква забележка. Но с времето, когато отново посещавал манастира и общувал с монасите, сам започнал да се облича различно. Без никой да му каже нищо.
Разбирате ли? Когато живееш с Христос, когато общуваш с Него, когато се занимаваш с Него, ти се преобразяваш. Без да осъзнаваш, променяш неща, които преди не би искал да промениш. И вече не изпитваш нужда от друго. Защото Божията благодат е влязла в сърцето ти. Когато Божията благодат те изпълни, нямаш желание за нищо друго. Другите неща вече не те удовлетворяват. Не ги искаш. Сам по себе си преставаш да ги искаш.
Не е нужно да се страхувате – нито от дявола, нито от ада, нито от нищо друго. Такива страхове пораждат реакция на отблъскване. Слушайте ме добре – говоря от опит. Старецът казва на друго място – не го нося тук сега, но го е казвал: "За християнина няма нито ад, нито дявол, нито нищо друго." Дали това означава, че не съществуват? Не. Защото после самият той казва: "О, съществуват, и още как!" Но когато имаш Христос в сърцето си – те престават да съществуват за теб. Това иска да ни каже старецът:
Ако живееш с Христос, ако Неговата благодат е в теб, няма от какво да се страхуваш. Нито от Антихриста, нито от демоните. Те не могат да ти навредят.
Свети Порфирий казва: "Смисълът не е да отидеш при Христос от страх." Не защото се страхуваш от ада. Не защото искаш награда в рая. Това не е любов. Не можеш да обичаш някого, защото се страхуваш от него. Не можеш да се „влюбиш“ в някого, защото те заплашва. Ако някой те плаши, може да постигне подчинение, но никога любов. Никога няма да има истинска връзка между вас. Любовта разцъфтява само в свобода.
Любовта се подхранва от дървото на свободата. Тя разцъфтява именно там, където има свобода. Ако обичаш някого, то трябва да е защото ти е добре с него. Защото искаш да бъдеш с него. Защото обичаш да му говориш. Така трябва да бъде и с Христос. Да Го обичаш, защото искаш да бъдеш с Него. Защото ти е радостно да се молиш.
Знаете ли, молитвата – особено Иисусовата молитва с броеницата – в един момент става мед в устата ти. Не можеш да не се молиш. Чакаш с нетърпение да настъпи вечерта, за да имаш това свое свидно уединение с Бога. Защото молитвата е среща. Някои я имат сутрин, други вечер. Но всеки намира един момент през деня, в който казва: "Каквото и да става в света – аз оставам тук и чакам Бога. Не мърдам оттук. Ще остана и ще Го чакам."
Така човек, който истински се моли, очаква с нетърпение този момент през целия ден. Защото тази молитвена среща става като мед в душата му – нещо сладко, което го подхранва отвътре. Тогава не ходиш в църквата, защото се страхуваш. Не се молиш, защото изпитваш вина. Не пристъпваш към Бога, защото те е страх от дявола. А защото искаш. Искаш да видиш Жениха, да срещнеш Христос. Искаш да говориш с ангелите, със светиите. Желаеш общение с тях. И тази среща ти носи радост.
Не забравяйте колко важно е това свидно време с Бога в рамките на деня. Изберете един момент в денонощието, в който нищо друго няма значение. Независимо какво се случва, не го пропускайте. Може да започнете с четене – нещо малко в началото. Защото, както казваше свети Паисий: "Молитвата има нужда от подпалки."
Не можеш просто така да запалиш дърва, казва свети Паисий. Първо събираш сухи клонки, нареждаш ги, подготвяш ги, оформяш огнището – и чак тогава палиш огъня. Същото е и с душата. Не можеш в един момент да гледаш сериал по телевизията, а в следващия да се опитваш да се потопиш в молитва – не става така. Не можеш да бъдеш напълно разсеян, потопен в житейските грижи, и изведнъж да се обърнеш към Бога. Не става така. Трябва първо да се успокоиш.
Как да подготвиш душата си за молитва? Намали светлините. Усамоти се, за да се събереш в себе си. Поеми дълбоко дъх няколко пъти, за да отпуснеш тялото. Прочети нещо духовно. И след това започни бавно молитвата. Тогава в теб ще се изгради вътрешното състояние, необходимо за срещата с Бога.
Старецът Порфирий казва: "Целта на духовния живот не е да седиш някъде, да се насилваш, да се измъчваш, за да се усъвършенстваш." Това, което трябва да доминира в живота ти, е любовта и радостта в Христос. Духовният живот не е насилие над себе си. Не е борба, която те изтощава и подтиска. Духовният живот трябва да бъде радост!
Старецът Емилиян от Симонопетра казваше – и това присъства във всичките му текстове – че християнинът трябва да бъде радостен. Искаше монасите му да са щастливи. Затова и в манастирите, които основал, живеят усмихнати, светли хора. Той не свързвал духовния живот с мрачност и униние. Не приемал, че благочестието е равнозначно на печал и страдание. Дори монашеското облекло отразява този дух – ако човек погледне монасите от Симонопетра или монахините в Ормилия, ще види от облеклото им, от цялото им присъствие – че на това място има сила, благородство, ведрост. Старецът казваше: "Подвижничеството не означава унилост." Затова в тези манастири аскетизмът се съчетава с ведрост. Това се вижда навсякъде: В стаите им, в храмовете им, в богослуженията им, в песнопенията им. Навсякъде присъства хармонията между духовната борба и радостта, защото истинската аскеза е плод на радостта. Затова този старец вдъхновил толкова много хора да станат монаси. Цели семейства били докоснати от неговия пример. Защото самият той живеел и представял монашеския живот като живот на пълна радост.
Старецът Емилиян толкова настояваше на това, че в писанията му често може да изглежда дори като крайност. В много от текстовете си твърди, че човек, който няма радост в себе си, няма и Светия Дух. "Тъгата и Светият Дух не вървят заедно." "Вината и Светият Дух не вървят заедно." "Християнинът не трябва да живее в униние."
А Свети Порфирий ни предупреждава: "Внимавайте – едно е смирението, друго е депресията." "Едно е да бъдеш смирен, друго е да бъдеш потиснат." "Едно е да имаш смирение и самоосъзнатост, друго е да имаш ниско самочувствие."
Ниското самочувствие е проблем. Смирението е благодат. Това са две различни реалности и не трябва да ги бъркаме.
(следва)
