Свети Силуан Атонски описва, може би, най-добрия начин на молитва в нейната практическа форма. Казва следното: „Думите на молитвите се произнасят бавно, една след друга. Всяка дума силно завладява съществото на човека. Целият човек се съсредоточава напълно, съсредоточава се дори и физически. Дишането се променя, забавя се или по-скоро се свива, за да не попречи със своята дързост на устрема и съсредоточаването на духа. Целият ум, цялото сърце, цялото тяло – дори и костният мозък – всичко се обединява в една точка“.
Казвали сме и преди, че не е лесно, а може би дори е невъзможно да се опише истинското състояние на молитвата, защото никой човек не се моли по същия начин като друг. Всеки от нас има свой собствен душевен свят, свой собствен начин на мислене, свой собствен начин на изразяване, а съдържанието на сърцето му е различно. Никой човек не е напълно същият като друг. Може да си приличаме, но никога не сме еднакви. Всеки човек има своя собствена личност, той е неповторим и уникален. Поради тази причина и изразяването на всеки човек е уникално и неповторимо. Същото важи в най-висша степен за молитвата, която е най-главното, най-същественото изразяване на човека. Смятам, че тя също е уникална и неповторима. Но тъй като всички хора имаме една и съща природа и в нас действат едни и същи механизми, често се срещат общи елементи. Затова, въз основа на опита на светите отци, тези общи елементи в своята практическа форма могат действително да ни помогнат. Отците са ги открили чрез много труд и дългогодишно духовно упражнение и така ни ги предават като лесен начин за осъществяване на тези велики добродетели.
Затова тук старецът говори за тази външна, практическа форма на молитвата. Казва, че думите на молитвата трябва да се произнасят бавно, една след друга. Разбира се, понятието „бавно“ е относително – един човек говори по-бързо, друг по природа говори по-бавно.
Важното е да можем да разбираме всяка дума, да осъзнаваме всяка дума, която изричаме. Това е основно правило в молитвата, защото в нея трябва да избягваме на всяка цена фантазиите. Не бива да си представяме различни образи, абсолютно нищо не бива да си въобразяваме – нито картини, нито въображаеми емоции, които насилствено да предизвикваме в себе си.
Трябва да останем съсредоточени единствено върху смисъла на думите. Например, когато казваме молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, трябва да се съсредоточим върху смисъла на тези думи, а не да си представяме Христос в някаква картина – било то в градина, на небето сред облаци или в някаква друга сцена. Такива образи може външно да изглеждат красиви, но всъщност са плод на въображението и пораждат нездрави чувства.
Защото целта не е да изпитаме емоции, а да придобием благодатта на Светия Дух. А благодатта на Светия Дух действа там, където човек остава чужд, „оголен“ от човешки елементи. Дори и на пръв поглед добрите елементи не помагат на молитвата.
Затова е основно правило, когато се молим, да произнасяме думите на молитвата, съсредоточавайки се единствено върху тяхното значение.
За съжаление, това увлечение по въображението е голяма заблуда, голямо изкушение. Днес хората са особено податливи на фантазиите, защото сме заобиколени от безброй образи. Животът ни е пълен с визуални впечатления – пътуваме, гледаме телевизия, четем списания, следим новини. Умът ни е препълнен с въображаеми картини, с образи и впечатления, което улеснява създаването на нови фантазии. Затова е трудно човек да се освободи от въображението, но няма друг начин. Борбата в молитвата е именно тази – човек да успее да се съсредоточи само върху смисъла. Ако успее да направи това, тогава, малко по малко, благодатта ще посети душата му и ще му даде да изпита сладостта на смисъла на молитвените думи, докато напредне още повече.
По-нататък свети Силуан Атонски казва, че всяка дума силно завладява цялото същество на човека. И наистина, в молитвата няма нито една дума, която да е слаба или без значение. Особено пък молитвите на Църквата, онези, които четем по време на богослужението, имат дълбок смисъл и сила, защото са думи, написани с Дух Свети, с Божия Дух. Както четем в Писанието, „Бог каза и всичко стана“, така и тези думи носят духовна сила и живот. Бог каза: „Да бъде светлина!“ – и стана светлина. Каза: „Да се появи земята, слънцето, животните, растенията, звездите!“ – и всичко се създаде мигновено с едно-единствено Негово слово. Същата сила, същата мощ има всяко слово, което идва от Бога. Словото на Евангелието, думите на Псалмите, думите, които Светият Дух е изговорил чрез светите отци – всичко това е Божие слово. И щом е Божие слово, значи съдържа велика, могъща сила в себе си.
Разбира се, тази сила не винаги ни се разкрива напълно, защото ние невинаги сме в необходимото духовно състояние. Или пък сам Бог, по Своя промисъл, ни я скрива по възпитателни причини – понеже не сме готови, нямаме достатъчно духовна вместимост или нямаме необходимото разположение на сърцето, за да разберем и да почувстваме тази сила.
Нашето задължение, нашият труд е да се борим и да държим ума си съсредоточен върху думите на молитвата. В началото това е почти невъзможно да се постигне за дълго време. Всички знаем от опит, без изключение, че когато се опитаме да се съсредоточим в молитвата, можем да задържим ума си за две минути, за пет, за десет – но така или иначе, от време на време той ще се отклонява. Без да го осъзнаваме, умът се изплъзва, пътува, скита се насам-натам. А понякога може дори да се насочи към мисли и образи, които не са добри – нечисти, греховни, дори похотливи. Дори по време на Божествената литургия човек може да се изгуби в разсейване и мисли, които го отдалечават от Бога. Това е признак за нашето падение. След грехопадението първото поражение, което човек претърпя, беше върху ума му – той изгуби постоянната връзка с Бога.
Това може да се сравни с радиоприемник – например, ако слушаме радио, но изведнъж се появят смущения и загубим сигнала. Вместо ясен звук, чуваме само шумове, а от време на време долавяме само отделни думи. Точно така се случва и с ума ни. Опитваме се да го настроим на честотата на Бога, да „уловим“ Божието присъствие, да се свържем с Него. Успяваме за минута-две, но после отново се появяват смущения. После пак се съсредоточаваме – и пак се появяват разсейвания. И така нататък. Не трябва да се обезсърчаваме – такова е естеството на нещата. Не може да бъде иначе, защото в духовния живот сме още слаби и неизбежно търпим последиците на грехопадението. Но с търпение, без да губим кураж, без да се отчайваме или да мислим, че трудът ни е напразен, трябва да продължаваме да се молим и да настояваме в молитвата.
Затова е необходима настойчивост. Настойчивост! Не се страхувайте, ако виждате, че умът ви се разсейва – това не е нищо страшно. Просто продължавайте. Дори молитвата да е суха, механична, хладна – важното е да упорствате и да продължавате да се молите. Дори такава „просто казвана“ молитва, дори да изглежда формална, има своя резултат.
Понякога си казваме: "Какъв е смисълът? Аз дори не разбирам, мислите ми се разпиляват, отиват в грешни неща, в нечисти помисли. По-добре да не се моля изобщо." Знаете ли, срещал съм много християни, които спряха да ходят на църква и да се молят по тази причина. Дяволът ги довежда до такова отчаяние, че се боят да се молят. Защо? Защото щом започнат да се молят, лошите мисли нахлуват – излизат завистта, злобата, омразата, враждебността, спомените за обиди. Всичко, което е било дълбоко скрито в човешката душа, започва да изплува. Тогава човек се плаши, изпада в ужас и спира да се моли, защото смята, че дори повече съгрешава, отколкото ако изобщо не се беше молил. Човек си казва: "Защо да се моля? Още повече се измъчвам! Ако отида на църква, всичко ме дразни – свещениците, певците, хората около мен. Всички ми пречат! Не мога, не издържам, по-добре изобщо да не ходя." Но това не е правилно. Трябва да ходим на църква, да стоим в молитва, дори когато всичко вътрешно и външно е против нас. Дори ако ни нападат мисли като: "Спри, не се моли! Излез! Не издържам повече, ще полудея! Не мога да ги понасям, ще ги удуша всичките!" Знам човек, който веднъж ми каза: "Ще го удуша този до мен! Кашля, болен е, не мога да го търпя!" Да, и такива мисли могат да нахлуят, но дори тогава не трябва да изоставяме молитвата.
Тази настойчивост е победа. Тази настойчивост е духовен труд, която е по силите ни – това е нашият път, нашето духовно ниво. Затова казахме и преди, казваме го често и ще го казваме винаги – редът в духовния живот е от основно значение.
Не можеш да се молиш само когато имаш желание – това е грешен подход. Не трябва да се молим само когато ни се иска: "Тази вечер се чувствам добре – ще се помоля. Утре не се чувствам добре – не ми е до молитва." "Днес съм ядосан, нервен. Или пък съм паднал в грях – дори в тежък, плътски грях. Значи няма да се моля, ще спра всичко." Не! Каквото и да се случи – какъвто и грях да сме извършили, каквато и лоша мисъл или постъпка да имаме – каквото и състояние да изпитваме, трябва стриктно да спазваме духовния си ред! Ако човек упорства в това, тогава Бог, виждайки неговата борба и доброто му намерение, постепенно ще проникне в душата му. Тогава ще започне процесът на очищение, душата ще се успокои, ще се махнат трудностите, ще се изгладят вътрешните конфликти и човек ще започне да усеща истинския смисъл и силата на молитвените думи.
Светите отци са ни предали, че ако искаме да се научим да се молим, особено с Иисусовата молитва – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ – първата стъпка е да се научим да я казваме с уста. Трябва да я произнасяме с думи – шепнешком, ако сме сами, или по-силно, когато е необходимо. Важно е да има количество – много молитви, много пъти да повтаряме тази молитва. Да я казваме бавничко, спокойно, или по-бързо – както ни е по-добре. Няма един правилен ритъм за всички. Един я казва по-бързо, друг по-бавно – важното е умът да следва думите на молитвата. Ако човек продължава упорито да произнася молитвата, да я казва, да я повтаря хиляди пъти на ден, тогава малко по малко самата молитва започва да оживява вътре в него. Тя прониква в сърцето му, във вътрешността на душата му и става част от самото му същество.
Разбира се, това предполага, че целият живот на човека познава тайнството на покаянието и останалите тайнства на Църквата. Не може да има плод от молитвата за човек, който не е член на Църквата или който живее извън светотайнствения живот. Невъзможно е човек извън благодатта да получи истински плод от молитвата, защото молитвата е плод на Светия Дух. Тя не е резултат от някаква техника или метод. Например, ако някой индуист започне да казва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и се научи да го повтаря непрекъснато, това няма да има никакво значение за него. Това дори може да го доведе до още по-голяма заблуда.
Молитвата действа само там, където присъства Светият Дух. А Светият Дух присъства единствено в Църквата.
Някой може да каже: "Отче, това, което казваш, е много крайно. Значи ли това, че другите хора не се молят? Нима Бог не чува и техните молитви?" Разбира се, другите хора също се молят и благият Бог, като Отец на всички, приема молитвите на всички хора. Но тайнството на обòжението – издигането на човека към Бога чрез молитвата – не се осъществява извън Църквата. Ако можеше да стане извън Църквата, тогава какъв би бил смисълът на Въплъщението на Христос? Защо Христос стана човек? Защо основа Църквата? Защо ни даде Тайнствата? Защо остави Своето Тяло и Кръв в Църквата – чрез които хората да се спасяват? Ако можехме просто да се молим самостоятелно, където и както искаме, тогава нямаше да има нужда от Христос, от Църквата, от Светите Тайнства. Дори Мойсеевият закон, който беше даден директно от Бога на израилтяните, не можеше да доведе човека до съвършенство. Евреите се молеха на истинския Бог, имаха пророците, имаха закона, но дори той не беше достатъчен, за да усъвършенства човека. Защо? Защото Божият Син не се беше въплътил.
Само чрез Христос, чрез Неговото идване, чрез Неговата Църква, чрез Неговите Тайнства човек може да достигне до истинското обòжение и спасение. Христос, Божието Слово, още не беше станал човек.
Тайнството на Църквата е велико, толкова велико, колкото и самото спасение на човека. Тайнството на Божественото домостроителство (Божия план за спасението на света) е неразделно от Църквата. Без Църквата, Въплъщението на Христос остава бездействено. Чрез Църквата това тайнство се активира и действа в света. Затова не можем да приемем в никакъв случай, че обòжението на човека може да се осъществи извън Църквата. Следователно, и тайнството на молитвата не може да действа извън Църквата.
Разбира се, едно е молитвата, която човек отправя към Бога с няколко думи – например, една майка, която се моли за детето си. Тази майка може да бъде езичница, идолопоклонничка или нещо друго. Благият Бог, като Баща на всички хора, чува молитвите им, приема ги и благославя чедата Си. Но това не означава, че тези хора извън Църквата се обòжват или че участват в спасителната благодат, която Църквата дава.
Казвам това, защото, за съжаление, има хора – наши братя, – които не искат да слушат Църквата, не искат да водят църковен живот, но същевременно търсят духовност. Те харесват духовните учения, харесват думите на светите отци, но не искат да водят истински православен живот. Например, някой казва: "Вместо да чета индуистки книги, чета „Добротолюбието“. То е по-близко до мен – все пак съм грък (или православен), част от нашата традиция е." "Защо да чета „Махабхарата“? Ще чета „Добротолюбието“!" Но не е така. Духовният живот в Православието не е просто философия.
Молитвата не е просто някаква духовна практика, дори и да е най-съвършената практика. Молитвата е тайнство. Тя е тайнството, в което Бог и човекът стават едно. И това може да се случи само с хората, които живеят живота на Църквата.
Дори някой да е християнин, дори да е кръстен, но ако не живее правилно и пълноценно в тайнствата, дори той няма да има духовен плод. Знайте, че основното и абсолютно необходимо условие за успех в духовния живот е животът в Христа, в Църквата. Без тази съществена връзка с Църквата, не можем дори да си представим истински духовен живот.
Днес има много „учители“, които се представят за духовни наставници. Някои от тях дори дръзват да тълкуват самото Евангелие. Говорят за апостолите, говорят за светите отци, използват думи от Евангелието, но нямат абсолютно никаква връзка с Църквата. Те са заблудени хора, които първо самите себе си са заблудили, а после водят и други в заблуда.
Важно е да сме искрени и честни. Ако някой каже: "Вижте, това е моя теория. Аз я измислих" – това е честно. Но не бива да казва: "Това е учението на Евангелието! Това е учението на Църквата!" Защото това вече е лъжа и измама. Така постъпват нечестните хора, които използват името на Бога, за да прикрият собствените си идеи. Как можеш да твърдиш, че говориш от името на Църквата, когато самият ти си извън нея? Как можеш да се представяш като тълкувател на Евангелието, като изразител на Божието слово, когато нито имаш връзка с Църквата, нито приемаш нейната духовна дисциплина? Как можеш да казваш, че твоите преживявания са същите като тези на светите отци? Само лъжците и измамниците могат да говорят по този начин.
И още нещо, което наскоро чух – бъдете изключително внимателни към „виденията“. За нас, православните християни, виденията са от дявола. Дори ако едно видение е от Бога, това се случва в изключително редки случаи и при крайна нужда – и дори тогава не на всеки. От хиляда видения, едно може да е от Бога, а деветстотин деветдесет и девет – от дявола. Затова, ако някой изпитва удоволствие от виденията и търси такива преживявания, той се е оставил да бъде лесна плячка на дявола. Такъв човек, ако не завърши в лудница, със сигурност ще изпадне в тежка духовна заблуда. Човекът, който изпада в такива заблуди, не приема съвет. Ако му кажеш: "Тези видения не са добри, не им вярвай, не ги следвай!" Той не го приема. Търси начини да ги оправдае, да докаже, че са истински. "Не, не, на мен ми каза еди-кой си, че това е от Бога!" Не признава истината, защото е пленен от тях.
Фалшивите видения, лъжливите духовни преживявания носят особена „сладост“, едно духовно удоволствие. Сърцето на човека, за съжаление, има склонност към наслади, дори и в духовното. Нашият вътрешен свят е податлив на демонични състояния, ако не сме внимателни.
Делата на Бога обаче са съвсем различни. Те са истински, редки и ценни. Бог не иска да ни прави мечтатели, пълни с фалшиви „видения“, да ни надува като балони, изпълнени с гордост и въображаеми откровения. Бог иска да ни научи на истинския път на духовния живот.
А истинският път е пътят на смирението, на пълното смирение. Той е пътят на покаянието, на вътрешното съкрушение за греховете, на сълзите. Не е пътят на „виденията“ и фантазиите. Всички светци, които са имали духовни преживявания, са ги имали изключително рядко. Такива явления са били малко, брояли са се на пръсти. И те са идвали след дълги, дълги години духовна борба. Преди да получат каквото и да е духовно преживяване, светците са достигнали дълбоко, непоклатимо смирение – „крайното смирение на Христос“.
Ние многократно сме казвали, че в духовния път има три етапа: Очистение (κάθαρσις); Просвещение (φωτισμός); Обòжение (θέωσις).
Първото ниво, на което се намираме ние, е очищението. Това означава, че се борим срещу страстите си. Водим битка с вътрешната склонност към греха. Вътре в нас усещаме силно привличане към греха. Цялото ни същество е пропито от греха, защото живеем в паднало състояние. Макар да обичаме Бога, макар да имаме стремеж към Него и желание за духовен живот, щом изкушението се появи пред нас, сърцето ни се обръща към него. И защо става така? Защото вътре в нас все още живее „старият човек“ – греховната ни природа.
Не се страхувайте от това – всички без изключение преминаваме през него. Единствено Христос не е имал тази склонност към греха. Той е бил напълно безгрешен, а Божията Майка – по благодат безгрешна, заради това, че е станала съсъд на Въплъщението на Бога Слово. Но всички останали – дори апостолите, дори най-великите светци, пустинници и подвижници – също са водили тази битка с греха. И Бог позволява тази борба, за да ни запази в смирение. Защото смирението е най-важното – то е основата на духовния живот. Ако имаме смирение, тогава върху него можем да изградим всички добродетели. Ако нямаме смирение, тогава всички лоши страсти остават вътре в нас и ни разяждат.
Човек може да види болни хора, които буквално са се стопили от болестта си. Те са на прага на смъртта, готови да преминат в отвъдното – и въпреки това, дори тогава дяволът ги напада! Затова трябва да имаме смелост и търпение. Някои хора питат: "Защо? Защо трябва да се борим? Защо Бог позволява това?" Отговорът е: „Защото сме хора." Такава е природата на нещата – човек се бори.
Когато човек е настоятелен в молитвата, нещо започва да се променя. Мислите му се събират. Дори физически започва да се съсредоточава. Малко по малко започва да обича тишината. Започва да се отдръпва от разсейванията. Той вече не обича шумните места, не му харесва да се разпилява, да гледа насам-натам, да се интересува от всичко. Дори ако човек е сред хората, дори ако е в света – като баща, майка, работник, обществена личност – той може да пази вътрешния си свят. Да не приема ненужни впечатления. Да не се занимава с всичко около себе си. Да не изпада в любопитство, да не се интересува от всяка новина, от клюките, от случващото се навсякъде. Защото тези неща разрушават молитвата. Те са като вода и огън – от една страна палим огъня на молитвата, а от друга хвърляме върху него вода и го гасим. Клюките, коментарите, любопитството, празните разговори – всичко това заглушава огъня на молитвата. Затова Писанието казва: „С цялата си сила пази сърцето си!“
Как да пазим сърцето си? Не допускай външните неща да превземат вътрешния ти свят. Работиш, общуваш, чуваш различни неща – добре. Но не позволявай те да влязат в сърцето ти. Сърцето ти трябва да остане защитено, затворено за външните въздействия. Ако човек успее да постигне това, тогава ще придобие вътрешния покой.
Мнозина живеят в тихи места – в планините, в селата. Там няма шум, няма градска суета. Но имат ли вътрешен покой? Не! Вътрешната тишина не идва просто от външната среда. Тя идва от вътрешната работа – от вниманието над себе си и от постоянната молитва. Когато молитвата стане истинска вътрешна работа, тогава тя донася вътрешното успокоение. А ако човек придобие вътрешния мир, тогава той автоматично избягва и бича на езика – клюките, осъждането, празните приказки и всички ненужни разговори.
Един монах попитал старец: "Отче, как мога да стана чужд на този свят? Как мога да постигна тази добродетел на отречеността, за да не се привързвам към нищо земно? Да отида в пустинята? Да се заселя в пещера? Да избягам в планините, далеч от хората?" Старецът му отговорил: „Не е нужно. Просто бягай от езика си.“ И посочил устата си. „Бягай от езика си! Ако можеш да го направиш, значи си избягал и от света. Ще придобиеш истински покой. Затвори устата си – не говори много. Не слушай много. А това, което чуеш – не го вкарвай в сърцето си. Не го запечатвай в себе си. Остави го да отмине. Тогава ще станеш „чужд“ на света, ще се успокоиш, ще се научиш да се молиш, ще бъдеш мирен и спокоен.“
И така, първият етап на духовния живот е практическата добродетел – това е пътят на очистването. Очистващият процес започва от тялото, преминава през ума и се насочва към сърцето. Затова е изключително важно да упорстваме в молитвата – така както упорстваме: в поста, в бдението, в простотата, в скромния живот, в доброволното лишение.
Втората част на беседата тук
