Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

krast krust cross 611698 810x0 709563 810x0Днес ми се иска да задам и на вас, и на самия себе си въпроса: какво търсим в Църквата? Първо, ние често търсим в нея успокоение, лекарство за неврастения, помощ в болестта, бедата, отговори на измъчващите ни въпроси, сили. Второ, понякога търсим в нея идеология, традиционната вяра на древната Рус, нашата родна религиозност, религиозно обосноваване на държавната идея. Трето, понякога търсим в Църквата православната култура: пеенето, иконописта, архитектурата. Четвърто: случва се да търсим в нея начин за удържане на себе си от злото, греха, порока, с една дума – юзда. А всъщност? Всъщност в Църквата е нужно и има смисъл да търсим единствено Иисус Христос! Защото ако Той влезе в живота ни, в него наистина всичко се променя! Господ учредява Църквата само с една цел: да бъде тя място за срещата ни с Него. И когато Той влиза в нашия живот, то и успокоението идва в него, и получаваме помощ в болестта и бедата, и ни идват сили.

Христос наистина ни укрепява. Отварям трета глава от книгата Деяния на светите апостоли – вероятно си спомняте как евангелистът описва изцеляването на хромия, който седейки пред входа на храма, проси милостиня. И Петър казва на този болен човек: „... сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи! И като го хвана за дясната ръка, изправи го; и веднага му заякнаха коленете и глезените...“ (Деян. 3:6-7). Заякват коленете и глезените на сакатия – Христос ни укрепява, когато Го срещаме в живота!

Но въпреки всичко се случва така, че ние търсим в Църквата юзда, разбирайки, че нищо не ни спира в нашата страстност, че можем упорито да вършим зло, да се отдаваме на пороци – да пиянстваме, да играем хазарт или да правим още нещо подобно. И си мислим: ето ще отида в Църквата, и Господ ще ми сложи юзда. Господ ще ме подчини на Своята правда. Но Той не го прави! Той не ни забранява нищо – само показва, че Го боли, когато вършим нещо лошо. И в това, скъпи мои, вероятно се крие едно от принципните различия между християнството и другите световни религии, защото всяка религия се гради върху система от ритуални забрани. А Христос не ни забранява нищо. Към това ни насочва апостол Павел, като казва: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно...“ (1 Кор. 6:12).

Христос ни позволява всичко, отменя всички забрани поради една-единствена причина: защото очаква от нас любов, очаква да не Го нараняваме. И така, ако търсим в Църквата именно юзда, Църквата не ни я дава, напротив, тя ни дава свобода. А Христос, присъствайки в живота ни, срещайки ни в Църквата, поставя въпроса: „За какво ще използваш тази свобода?“

А идеологията? Днес все повече се чуват гласове, че Църквата осигурява нова идеология. Не, идеологията няма никакво отношение към Църквата. Защото всичко, което намираме в Църквата, е свързано с нашата лична вяра и е основано единствено върху личния ни религиозен опит, докато идеологията винаги се гради върху теория, върху една или друга доктрина. Идеологията винаги е система от възгледи, която не зависи от нашето лично чувство, а вярата се основава върху личния ни религиозен опит.

Преди няколко години чух по телевизията и все още не мога да забравя този израз – един писател каза: „Аз съм атеист, но православен атеист“. Ето това е страшно. Не е възможно да бъдеш православен атеист, защото православието не е система от възгледи, не е начин на живот, не е комплекс от ритуали. Православието е преди всичко вяра в Христовото присъствие в живота ни, онази евангелска вяра, за която апостол Павел ни приканва да се подвизаваме. Когато някой от нас изрича словосъчетанието „евангелска вяра“, незнайно  защо, слушателят веднага се сеща за баптистите. А всъщност този израз е взет от Посланието на светия апостол, и евангелска е вярата на всеки един от нас, християните, това се отнася, разбира се, и за православните. Така всичко, което е в Църквата – е основано върху евангелската вяра, и всичко, което не се отнася към това – е второстепенно. Затова и аскетиката, и иконописта, и църковното пеене, и уставът на живот, предложен от Църквата за всички нас – са безсмислени, ако няма жива вяра в Христос. Само живата вяра в Него превръща, например, поста от безсмислена диета в спасителен подвиг. Ако някой пости, но не вярва в Христос – това не е пост; ако някой украсява дома си с икони и не вярва в Христа – иконата вече не е светиня, тази светиня е поругана. Ето кое е много важно да разберем, да  почувстваме. Ако някой говори за опита на Църквата и въпреки всичко забравя какво ни учи Иисус, това вече не е опит на Църквата – това са просто примери от руската история от еди-кой си век.

Тук е много важно да помним, че православието не може да бъде идеология, защото то е наша лична вяра. Нали православието, освен всичко друго, не е руско, затова то не може да бъде руска идеология, православието е вселенско. Румънците, българите, гърците, арабите, грузинците, множество американци – са такива православни хора, каквито сме ние с вас. Освен това, вярата е като музикалния слух: на един е дадено от Бога да вярва, на друг не е дадено. Мога да ви кажа, че твърде много хора казват: „Бих искал да вярвам, изпитвам потребност да вярвам, но не се получава“. И на мен са ми много по-близки именно хората, които осъзнават, че имат потребност да вярват, но не им се получава, отколкото онези, които твърдят категорично, че вярват, и че въобще руснаците трябва да са вярващи и т. н. Не, никой не трябва да вярва, точно в това е въпросът, че вярата е нашето свободно приношение за Христос, че това е свободното ни желание за среща с Него, че във вярата човекът е абсолютно свободен.

Религията не може да бъде държавна, защото държавната религия веднага ограничава свободата на вярата, ограничава свободата на порива, който води към Бога, прави вярата нещо задължително. Даже мисля, че може би в онези времена, когато Православната църква не беше на почит сред властта, беше много по-лесно за нас, вярващите, понеже дори само за да отидеш в храма, се изискваха смелост и дръзновение, това вече беше действие. Човек знаеше, че отивайки в църквата, кръщавайки се, поставя себе си в уязвима позиция, но свободно избираше да бъде с Христос, а не да се уреди успешно в живота. Сега, когато такъв избор липсва, понякога възникват плашещи ме ситуации. Спомням си например времената, в които на Пасха почти винаги организираха съботник или неделник. Мнозина в тази ситуация открито избираха да бъдат с Христос и казваха: „Днес няма да дойда – празнувам Пасха“. И заради това понякога ги изгонваха от работа или ги преследваха по един или друг начин. Но това вече беше акт, това беше онзи порив, който ни помага да почувстваме Бога, защото без него няма да почувстваш Бога.

И днес в нашия живот, за да почувстваме Христос, е нужен порив. Този порив приема съвсем други форми, но също е необходим, защото във вярата винаги трябва да избираме между онова, което ни е удобно, което ни е комфортно, което ни привлича – и това, което Христос очаква от нас.

Днешните хора, живеещи в Москва и в другите градове на Русия, в по-голямата си част са деца и внуци на атеисти, хора, които вече са се родили в неправославни семейства. И затова не е възможно да кажем, че всички те задължително ще бъдат православни. Твърде много от тях идват в храма и чуват там нещо непонятно: те не могат да разберат църковнославянския език, не могат да разберат напевното четене; идват в църквата, стоят, заслушват се, опитват се да достигнат до Бога, не успяват – и си тръгват.

   Например, през последните два дни ми разказаха два случая. Първият: в един от московските храмове, по време на Литургията на Преждеосвещените дарове свещеникът, съгласно устава, чел Евангелието дълго, красиво, на църковнославянски, и енориашите – църковни хора, чели тази книга не веднъж, а десетки пъти, след това казали: „Не разбрахме нито дума, защото свещеникът чете така напевно, че не стана ясно за какво иде реч“. И вторият факт: девойка от точно такова семейство, вече отдавна нехристиянско, дъщеря и внучка на атеисти, отива в храма и радостно участва в богослуженията на английски език. О, ужас! – тя разбира по-добре онова, което се чете в американската църква на английски, отколкото текстовете, които се четат при нас на църковнославянски!

Това е факт, над който е необходимо да се замислим – богослужението трябва да бъде разбираемо. Въпреки че на мен например ми е много трудно да се откажа от църковнославянския в богослужението, защото го обичам от ранното си детство, защото да  прочета Евангелието на този език – за мен винаги е празник! Но разбирам, че за мнозина това четене ще бъде непонятно, затова е нужно да четем Евангелието на руски.

Уверен съм, че много хора сега ще се възмутят – православен свещеник призовава за четене на Евангелието на руски език! Да, наистина това звучи като нещо скандално,  възмутително, докато за нас в центъра стоят чинът на богослужението, верността към традицията (ние много обичаме този израз), камбанният звън, атмосферата на храма, древното благочестие; но щом в центъра се окаже Христос – тогава много проблеми от само себе си отиват на втори план! И излиза, че кръстосваме шпаги и обсъждаме на какъв език да служим и как да проповядваме, и чий път да следваме – пътя на отец Александър Шмеман или на отец Александър Мен, или напротив, пътя на отец Серафим Роуз – само поради една причина: защото в центъра на нашата религиозност стои нещо друго, може би много хубаво (защото верността към традицията е нещо забележително, верността към древното благочестие също е забележителна), но не Христос.

Повтарям: докато в центъра на нашата религиозност стои нещо (може би дори много хубаво), но не Христос, у нас възникват редица проблеми – чии ученици да бъдем, по чий път да следваме Христос, как именно да изповядваме нашата вяра, на какъв език да служим, да съкращаваме или да не съкращаваме богослуженията и т. н., но когато в центъра се оказва Христос, всички тези проблеми се решават сами. Всички проблеми, които вчера ни изглеждаха свръхсъществени, днес, когато Той е влязъл в нашия живот, отиват на втори план, защото Бог е с нас, и Той Сам прави в нас и чрез нас онова, за което е дошъл в този свят!

Текстът е от радиобеседа от  4 април 1996 г.     

 Източник: www.predanie.ru

Превод: Радостина Ангелова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dpp38 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum