Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (39 Votes)

Og27 034 Page 1 Image 0001За човека, който е създал около себе си малък затворен свят и се опитва да живее в него, в някакви много ограничени периоди животът протича безпроблемно. Но и тези периоди на безпроблемие, дори в такива изкуствени условия, приключват бързо. А всъщност животът има смисъл само в един случай: когато живеем заради хората, които ни заобикалят, когато сме открити за хората около нас. И тук, струва ми се, е твърде важно да осъзнаем, че можем, разбира се, да тръгнем по лесния път и всички да изоставим своята работа. Да отидем – кой в дом за възрастни хора, кой – в болница, кой – в детски дом, оставяйки местата, където работим: библиотеки, висши учебни заведения, театри, книгоиздателства, научно-изследователски институти, заводи и т. н. Да оставим работата си, да отидем и да служим на ближните.

Възниква обаче въпросът: а ще бъде ли това служение истинско? Какво ще занесем на хората, нуждаещи се от нас, ако оставим всичко и тръгнем да им помагаме? Мисля, че тогава ще им занесем единствено собствената ни неудовлетвореност, нереализираността на собствения ни живот. Затова задачата на християнина се състои все пак в нещо друго. Ние трябва да отиваме при хората, които се нуждаят от нас, оставяйки за известно време нашата работа. Но само за известно време! Спомнете си майка Мария (Скобцова), която, организирайки трапезария за бедни и ставайки в нея и ръководителка, и готвачка, и миячка, и чистачка, едновременно с това не изоставя своята литeратурна дейност, продължава да се занимава с публицистика, да чете лекции и остава писателка.

Вероятно именно по този път трябва да вървят хората на днешния ден, да идваме при нуждаещите се от нас с онова, с което живеем, с нашите трудове, понякога дори с нашата умора. Защото, ако идваме при приятелите, на които не им е потръгнало в живота и които се намират в болници, в домове за възрастни хора или просто седят вкъщи болни и забравени, ако идваме при тях след работа, чрез това ние ще ги въвличаме в нашия живот. И те ще откриват, че не са изхвърлени от живота, че също вземат участие в него. Те ще станат наши колеги в работата, ако споделяме с тях нашите новини, ако им разказваме, макар и с две думи, какво ни се е случило днес, с какво се занимавахме днес, ако притичваме при тях дори твърде рядко поради заетост, но именно с идеята да споделим нещо с тях.

Християнин (струва ми се, това ще бъде едно от най-добрите определения какво представлява християнинът) e онзи, който споделя! Който споделя пари и храна, и дрехи, и новини, и своя живот, и своята работа, и своите открития. Нека се опитаме да изградим именно такива отношения с приятелите, които чакат помощ от нас: не просто да отидем, за да ги изкъпем или да им занесем храна, или да им дадем пари, а да отидем, за да споделим. Да споделим всичко, което се случва в живота ни, и дори умората също да споделим, защото те ще ни разберат и пожалят, и изведнъж ще се окаже, че не е ясно кой на кого е нужен повече: ние на тях ли, или те на нас, кой кого утешава и подкрепя – ние с вас, здравите, работещите и заетите, тази болна старица или това вечно болно дете, или те, нашите приятели, подкрепят нас?

Към всекиго обаче трябва да подхождаме с индивидуални мерки, защото когато взаимодействаме един с другиго, водени от някакви общи правила, ние забравяме за главното: за уникалността на личността. Най-страшното е да навредим и ние трябва, мислейки за бъдещето, да мислим как да не навредим никому, на никого да не причиним болка. Ето, това е главното, а всичко останало е второстепенно! Грехът започва тогава, когато причиняваме болка на човека! Грехът започва тогава, когато чрез едни или други свои постъпки погубваме, разрушаваме човека. Нека да се стараем никому и никога да не причиняваме болка, нека да се стараем никого и никога да не разрушаваме с нашите постъпки. И доколкото ние с вас твърде често се нараняваме взаимно, трябва да се стараем там, където е възможно, да излекуваме раната, която сме нанесли на някого. Там, където е възможно, да молим Господ да ни помогне поради нашата немощ, да изпрати някого, за да поправи лошите ни дела.

Когато ставаме християни, Бог ни дава сили да вървим по този път и да виждаме своята задача в това да не вредим едни на други. Лекарите отдавна са избрали за свой принцип именно максимата: не вреди. Ние, християните, също трябва да изберем за свой този принцип. Когато четем светоотеческата литература, когато изучаваме Преданието на Църквата, виждаме, че в основата на всяко църковно постановление лежи посоченият принцип. Много често обаче ние възприемаме църковните постановления по форма, а не по същност; и затова понякога ставаме жестоки, твърди, дори свирепи. За нас обаче е важна не формата на Преданието, а неговата същност, сърцевина. Тя се състои именно в това, че в никакъв случай не трябва да си причиняваме болка едни на други.

„Във Витлеемските ясли – казва митр. Антоний Сурожки – виждаме с очите си в образа на Новородения Христос сякаш икона на божествената любов, отдаваща себе си в ръцете човешки, беззащитна, смирена, абсолютно уязвима“. Нека се вгледаме в този образ, да се вслушаме в тези думи и да се замислим как всеки от нас може да защити тази безкрайно уязвима божествена любов! Ето какъв въпрос поставям пред всички вас: как да я защитим? Какво мога да направя за това? А всеки от нас може да направи немалко.

Всички ние се обогатяваме взаимно, защото чрез всекиго от нас, понякога чрез най-малкия и беззащитния действа и говори Христос. Всички ние се грижим един за другиго и задачата се състои не в това едни да опекунстват над други, а именно в това – да се грижим взаимно един за другиго; задачата се състои не в това едни да пазят други, а в това – взаимно да се пазим един другиго; задачата, в края на краищата, се състои не в това едни да уважават други, а в това – всички да се уважаваме помежду си. Ето къде започва нашето реално, нашето житейско християнство, ето къде започва онази църковност, към която всички се стремим и от която понякога сме безкрайно далече…

Ние с вас трябва да се чувстваме работещи хора. Подобно на това как зидарите или дърводелците работят до изнемога, така и ние трябва да работим упорито, да се трудим като работягата в завода. Ако всеки и всяка от нас поставя пред себе си именно такива изисквания, тогава и животът у нас ще започне да потръгва, и вярата ще започне да дава плодове, и ще бъдем такива, каквито искаме да бъдем: уважаващи се един другиго, пазещи се един другиго, помагащи си един на друг.

Нека се стараем да пазим, да уважаваме, да обичаме и да се грижим едни за други, защото не можем да съществуваме един без друг: когато се откъсваме един от друг, с това завършва и нашата църковност, с това Христос си тръгва от нашия живот.

1996 г.

Източник: www.predanie.ru

Превод: Радостина Ангелова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8yh8u 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики