Мобилно меню

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (54 Votes)

610a852f24686566f37c8ab5 largeРазговор за духовното наставничество с о. Георги Чистяков (4 август 1953 – 22 юни 2007 г.) – свещеник, филолог, историк, правозащитник. Смятан е за последовател на прот. Александър Мен. Също като него е високоерудиран свещеник, пастир, историк, филолог, познавач на класическите и няколко европейски езика. Занимава се с благотворителност, заема активни обществени позиции. През 2003 г. се противопоставя на войната на РФ в Чечня.

Интервюто е взето през 2003 г., но е напълно актуално и днес заради наблюденията и изводите на о. Георги.

- О. Георги, от Вашата гледна точка на православен свещеник доколко е болно руското общество?

- То е болно. И е сериозно болно. Впрочем след падането на съветския режим, оказали се свободни, но в достатъчно сурови условия на безпаричие и безработица, ни беше невъзможно да избегнем недъзите. Проблемите, свързани с вземането на самостоятелни решения по множество най-важни житейски въпроси, се изправиха пред хората в цялата си пълнота. Бяхме свикнали държавата да решава всички проблеми вместо нас. Затова обществото е болно от астения – слабост. А новата руска държава просто ни изостави.

Макар че… Не знам дали това е добро или лошо. Може и да е за добро. Защото твърде много неща човек трябва да умее да решава самостоятелно, без да се опира на държавата. Към настоящия момент обаче това все още не се получава. Как тогава да помогнем на обществото, ще попитате Вие. За отговора на този въпрос ще Ви помогнат структурите на гражданското общество. От много години съм ангажиран с дейността на неправителствени организации. За щастие, сега те вече работят не само в Москва и Санкт Петербург, или, да кажем, в Нижни Новгород, но и в много други градове на страната. Бедата е единствено в това, че често тези организации са още слаби и се нуждаят от финансова подкрепа отстрани. В противен случай те – толкова необходими на хората – не могат да работят.

Говоря за случаите, когато хората се събират заедно и със съвместни усилия решават общ проблем; за такива обединения като например асоциации на родители на деца, страдащи от синдрома на Даун, или от диабет, организации на роднини на алкохолици, дружества на пенсионери и хора с увреждания… Много са!

И Църквата също е един от елементите на гражданското общество. При храмовете могат да бъдат създадени групи за трезвеност, групи за помощ на бедни, бездомни. Там хранят и обличат скитниците. Хората, които се занимават с това, се трудят без никакво възнаграждение. Това е обществена работа, изискваща високо лично чувство. Чувство, че вършиш важна работа, чувство за отговорност към тази работа. Значим елемент от църковната благотворителна дейност е и работата с онеправдани възрастни хора, живеещи на границата или под границата на бедността. За тях се налага да бъдат търсени дрехи, лекарства, очила, да се събират пари, за да бъде купено необходимото.

В храма обаче хората се обръщат съвсем не само за материална, но, разбира се, и за духовна помощ. И е твърде важно свещеникът и мирянинът, които посрещат на прага на църквата човека с неговите проблеми, наистина да могат да му окажат тази духовна помощ. Когато някой започне да вярва в Бога, той става по-силен. Да му помогнем да израсне духовно, за да се противопостави на бедата, в която е изпаднал – това е най-важната задача.

- Кой, според Вас, е най-тежкият недъг, разрушаващ руското общество?

- Дори не знам откъде да започна. Всичко е много сериозно: бедността, наркоманията, алкохолизмът… Сблъсквайки се с хора, живеещи под границата на бедността, не можеш да не кажеш, че главният руски проблем, това е нищетата. Когато обаче се срещаш с роднини на алкохолици и с родители на наркозависими, продали всичко, за да спасят своите деца, а онова, което не са успели да продадат, са го откраднали децата им, за да си купят доза, става ясно: главните проблеми за Русия са наркоманията и алкохолизмът.

Има обаче още немалко други жестоки недъзи. Един от тях е високите цени на добрата медицинска помощ. На хората не им достигат пари за нея. Затова често, вместо да се обръщат към лекари, те отиват при магьосници и екстрасенси. Вместо да приемат лекарства, използват народни средства, хранителни добавки и т. н.

Не мога да не кажа и за такава опасна болест като страшната озлобеност на населението… Към богатите, към мигрантите, към бежанците, към представителите на други националности, религии и изповедания. Например, към римокатолиците. Всичко онова, което наричаме ксенофобия. Тази болест също е абсолютно необходимо да бъде лекувана. Страшно е, когато човек е озлобен срещу всички и срещу всичко.

- Може ли някак да се изкорени тази озлобеност?

- Първо, нужно е да се говори с хората. Твърде често озлобеността произтича от неосведоменост. От това, че човек живее, оперирайки не с факти, а с древни митологеми на ненавист към всичко чуждо. Той ги лови в своето безсъзнателно и те започват да се развиват и да дават много страшни плодове. Всъщност се оказва, че хората са много слабо осведомени по дадения проблем. Те просто ненавиждат, например, кавказците, без да ги познават. Когато започнеш да говориш с човек, който изпитва омраза, това вече дава положителен резултат.

Второ, аз като свещеник не мога да не кажа, че молитвата изцелява човека, изцелява го онази дълбина, която се открива в него. Когато в нашето „аз“ липсва дълбочина, когато сме повърхностни, когато се обръщаме към митологеми, всички сме много агресивни. Когато пък личността започне да подхожда към проблема поне малко задълбочено, тази агресивност спада достатъчно бързо. И след това тя просто изчезва.

Накрая, истинската вяра в Бога изцелява човека. Повърхностната религиозност, при която човек си слага кръстче, купува си иконка или на 6 януари, празника Богоявление, си взема светена вода от храма, не го променя. Когато обаче човек преживява нещо голямо, свързано с Бога, той става друг, агресивността напуска сърцето му. Това е много труден процес. От нищо друго не се освобождаваме с толкова усилия, колкото от агресивността. Още повече, че тя постоянно се подхранва от материалните затруднения и от условията, в които живеем.

- Как да придобием тази истинска вяра? Чрез страдания?

- Разбира се, лесно е да се каже, както това е направил Достоевски, че страданието очиства душата. На практика, това се случва далеч невинаги. Към ден днешен виждаме обратния резултат: страданието озлобява човека, прави го по-агресивен.

Мисля, че много голяма роля играе срещата. Когато някой по житейския си път срещне личност, вярваща искрено в Бога, носеща тази чиста, радостна, светла вяра, тогава той действително много бързо може да се промени, т. е. срещата с истински вярващия човек е нещо твърде значимо. Друг е въпросът, че мнозина новопокръстени християни вярват не светло и радостно, а носят в себе си някаква мрачна, агресивна вяра. За много от тях да сложат на шията кръст, на нозете – ботуши, да пуснат по-дълга брада и да започнат да изповядват агресивни възгледи и ненавист към римокатолиците, протестантите, евреите – именно това означава да се обърнеш в православието. Всъщност целият този ужас няма никакво отношение нито към православието, а още по-малко – към вярата в Бога.

Имаме остра нужда от светли учители, които ни водят към Истината и към Бога. Такъв беше, например, починалият неотдавна митр. Антоний Сурожки. Той беше на осемдесет и девет години. Беше стар, много болен човек, живееше в Лондон. Не се е връщал в Русия вече много години, но тук се издават неговите книги. Съществуват множество записи на негови беседи, видео- и аудиокасети.

Веднъж телевизионният водещ Владимир Познер не без ирония ме попита: „Какво бихте направили, за да се подобри ситуацията с вярата в Бога, за да започне тя да помага на хората в Русия?“. Отговорих, че по-често бих показвал по телевизията митр. Антоний. „Още един митрополит“ – с известно раздразнение ме парира Познер, който не обича особено духовенството. „Не още един, а Антоний. Той е такъв – единствен“.

Представител на първата емиграция, митр. Антоний в годините на войната във Франция е участник в Съпротивата. Като лекар хирург. Без да е получил никакво богословско образование, той още приживе, може да се каже, става светец, защото беше пределно обикновен, аскетичен в живота и абсолютно достъпен за всички и за всекиго; дори не обичаше да се обръщат към него на „Вие“, предпочиташе приятелското „ти“, включително от хора, които бяха тридесет или повече години по-млади от него.

Той беше истински носител на Христовата светлина, която действително просветява всички. За еп. Антоний всеки човек беше, ако използваме евангелския израз, „скъпоценен бисер“, заради който може да бъде пожертвано всичко на света. Той умееше и да утеши, и да укрепи човека, но главното – да покаже какво е нужно да направиш със себе си, за да станеш по-добър. В негово присъствие при хората се появяваше не само желанието да променят себе си към по-добро, но и практическото виждане какво е необходимо за това. И всичко описано се случваше, защото той умееше да обича. Умееше да притисне към сърцето си, умееше, ако може така да се изразим, да вземе всекиго някъде в дълбините на собственото „аз“ и да го удържа там. Като дете. При това в отношението му към хората нямаше никакво глезене и никаква сантименталност.

„Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ – казва Иисус в Евангелие според Лука. Ако се опитаме да разберем какво означава думата „милосърден“ (на гръцки οἰκτίρμων), ще се окаже, че тя произлиза от гръцката дума οἶκτος, т. е. „болка“; така, милосърден е онзи, който възприема болката на другия като своя собствена. Тъкмо в посочения смисъл на думата беше милосърден митр. Антоний. Общуването с такива светли хора дава изключително много. Бедата обаче е в това, че те винаги са безкрайно малко. Такъв беше още Дмитрий Сергеевич Лихачов, а в Индия – майка Тереза. Кой още? Не знам. Нашата задача като вярващи е да развиваме в хората чувство за Бога, да ги учим с помощта на книгите, личните беседи и доверителните моменти в живота. Понякога това се случва на изповед в църква, понякога – във влака по пътя за вилата. В тези мигове може да предадеш нещо на човека очи в очи, да посееш зърното, че невидимо присъстващият в живота ни Бог изцелява нашите сърца.

Би ми се искало хората в Русия повече да четат Евангелието. Днес православието започва с това, че незнайно защо, на хората им раздават кръстчета. Аз бих раздавал Eвангелиe. Това е удивителна книга. Когато започнеш да я четеш, наистина ставаш друг. По време на августовския пуч през 1991 г. ние, заедно с моя приятел о. Александър Борисов, раздавахме пред Белия дом (сградата на правителството на Руската федерация; бел. прев.) Евангелия. Младежите, които тогава стояха около сградата, бяха безкрайно благодарни. В някакъв момент извадих от джоба си своето Евангелие и четяхме на глас. За хората това беше огромно откритие, тъй като никога не бяха чували нищо подобно. Те се преобразяваха буквално пред очите ни.

Словото на Иисус променя личността. Затова, ако говорим за духовната помощ за страната, то това е евангелизацията. Знам колко много дава тя от опита си в срещите с наркозависими и с алкохолици, с младежи и с болни деца.

Вече повече от единадесет години моите приятели от енорията на храма „Св. Козма и Дамян“ в Шубино и аз работим в Републиканската детска клинична болница. Налага ни се да търсим пари за лекарства, за дрехи, за книжки на децата и уви, за погребения. Да организираме свободното им време, да устройваме малък театър, музикални срещи, да рисуваме… Те много обичат да рисуват. През тези години успяхме да проведем няколко прекрасни изложби с детски рисунки. Техните автори са тежко болни деца, за които духовната помощ е необходима не по-малко от медицинската. Ние четем Евангелието и виждаме колко много им дава това. Когато започнеш да го четеш на глас, по някакъв мистичен начин се осъществява истинска среща с живия Иисус. Самият Иисус от страниците на Евангелието слиза при нас. И невидимо се озовава сред нас. Такъв е ефектът, оказван от тази единствена по рода си книга. Разбира се, децата чувстват присъствието на Христос в живота благодарение на това, че заедно с тях се молим и четем Евангелието. Това е семейна молитвена среща, която не може да се сравни с нищо. Децата с увреждания се чувстват пълноценни хора, тъкмо защото с тях е Бог, тъкмо защото живеят с радостното усещане за Божието присъствие в своя живот.

Разбира се, има още един проблем – това е осиновяването на болни деца. Деца с проблеми в зрението, в слуха, с тежки болести, които е нужно да бъдат лекувани в течение на години чрез многобройни операции. Първоначално такива деца бяха осиновявани предимно в САЩ, Италия и други страни. Сега вече мнозина московчани взеха такива деца. Да осиновиш дете със здравословни проблеми, което ще се наложи да „носиш на ръце“ през целия си живот – това е подвиг. Че такива деца започнаха да вземат и в Русия, а не само зад граница, е много важен знак! Знак, че обществото излиза от задънената улица, от състоянието на криза. Знак, че няма да погинем.

* Източник: www.predanie.ru

Превод: Радостина Ангелова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8yrrp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин