Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Червеният” антисъветчик

Петък, 25 Март 2016 Написана от Свещ. Георги Чистяков

Archb Basil_KrivosheineПо повод стогодишнината от рождения ден на архиепископ Василий (Кривошеин)[1]

Не трябва да се забравя, че архиепископ Василий (Кривошеин) съзнателно, при това още преди своето йерейско ръкоположение, вземайки решението да принадлежи към Московската патриаршия, е избрал за себе си особен и далеч не прост път. Той – участникът в гражданската война (подразбира се, на страната на белите) и човек, който е настроен рязко против съветския режим – свързва съдбата си с „червената църква” и в очите на мнозина руснаци, а и не само руснаци, в Европа става подозрителен – почти като агент на КГБ.

И всичко това във време, когато е било съвсем възможно да се намира в напълно „благополучната” юрисдикция на Константинопол и, по този начин – без да прекъсва евхаристийното си общение с патриаршията и с нейното паство – да бъде независим от Москва. Да постъпи така, както е постъпила основната маса руснаци в Европа – всички онези, които се групират около парижкия богословски институт „Св. Сергий” и които получават там своето образование.

Да не забравяме и това, че други руснаци (които също никак не са били малко) – последователи на митрополитите Антоний (Храповицки) и Анастасий (Грибановски) и които са осмисляли себе си като „Руска православна църква зад граница” – не просто са подчертавали своята независимост от Москва, но и открито са противостояли на патриаршията, която са смятали за „съветска” и за „изгубила благодатта”. В определен смисъл за тях е било най-лесно: те се обявявали за противници на „съветската църква” и въобще не общували с нея, бидейки последователни антисъветчици.

Съвсем друго нещо са бъдещият митрополит Антоний (Блум), владика Василий и онези миряни, които съставяли техните енории – хората, свързали съдбата си с Московската патриаршия и, следователно, с болшевиките. През 30-те години на 20 век това прави и архиепископ Серафим (Родионов), който прекарва последните си години в Цюрих, а през 1945 г. – и митрополит Александър (Немоловски), който е „освободен” от съветските войски в последните дни на войната.

Гледано отстрани, тези йерарси и техните паства са изглеждали „червени”, защото официално са били свързани с Москва, защото приемали при себе си пристигащите от СССР йерарси и сами понякога пътували до Москва, където ги пускали (за разлика от тези, които принадлежали към Константинопол или „задграничните”). На дело обаче, и това веднага ще разбере всеки, който е чел спомените на владика Василий, в повечето от тях не е имало нищо съветско, а в Съветска Русия на тях гледали като на белоемигранти и на врагове, почти агенти на ЦРУ, но, най-важното – като на закоравели антисъветчици. Именно под това име е фигурирал и владика Василий (Кривошеин) в делото на отец Димитрий Дудко. Дори, по време на Поместния събор от 1971 г., много от „съветските” архиереи гледали владика Василий предпазливо, още повече че той е смятал за необходимо по време на изборите на новия патриарх да не се ограничава до една кандидатура и рязко е критикувал онези места в съборните документи, където се е говорело за поддръжка на съветския строй, за американския империализъм и т. н., и т. н., и въобще се държал като истински чужденец, пристигнал от разложения Запад, а на всичко отгоре се обявявал и в защита на Солженицин.

Колкото до тяхната позиция по отношение на съветската власт, то най-ярко тя е изразена в следното: когато, след смъртта на митрополит Александър (Немоловски), се появява въпросът за назначаването на нов епископ на Брюкселската катедра, един от кандидатите е веднага отхвърлен само поради причината, че е имал съветски паспорт – за Брюкселските енориаши това било неприемливо. Всички патриаршески екзарси за Западна Европа до митрополит Никодим също са били или а-патриди (без поданство), или са имали западни паспорти. И въпреки това те са принадлежали към Московската патриаршия. Защо? Едва ли затова да имат възможността да посещават Русия…

Разбира се, ако говорим за нас – родилите се и живелите тогава в съветска Русия, то нашият контакт с тези хора (и преди всичко с митрополит Антоний и с владика Василий) беше невероятно живителен. Ние виждахме до каква степен те са свободни. И общуването ни с тях ни позволяваше да се отскубнем отвъд границите на „пурпурния остров”.

Не само техният духовен опит, но и фактът, че те бяха добре познати с хора като Н. А. Бердяев или отец Сергий Булгаков, с хора, за които ние само бяхме слушали, ала чиито книги никога не бяхме държали в ръце, това, че те бяха ходили на Атон, знаеха древните и нови езици, общуваха с кардинали, бяха обиколили целия свят, но, главното, не се страхуваха, не се оглеждаха около себе си и не понижаваха глас, когато говореха за нещо „забранено” – всичко това правеше от тях незаменими духовни наставници за нас, младежите от 60-те и 70-те години. И заради това ние сме им безкрайно благодарни.

Нали обаче не само заради нас, нито единствено поради патриотичните чувства, обхванали руснаците на Запад подир победата над фашизма, те са избирали този път, който в определена степен ги е направил чужди в емиграция – без да ги направи свои в Русия? Техният избор е бил свързан преди всичко с това, че те са разбирали: Църквата Христова и православната вяра са неизмеримо повече в сравнение с която и да било от политическите системи и, главно, в сравнение с възгледите и страховете на онези хора, които съставляват земната ѝ част. В Московската патриаршия те са виждали не нейната угнетеност и зависимост от болшевишкия режим, а онази канонична юрисдикция, която на руска земя наследява една хилядолетна църковна традиция.

Колкото и да звучи парадоксално това, може да се каже, че владика Василий е бил един „червен” антисъветчик. За това свидетелстват неговите спомени за участието му в Бялото движение, за митрополитите Николай (Ярушевич) и Никодим (Ротов) и за Поместния събор от 1971 г., които са събрани в книгата Воспоминания. Письма (Нижний Новгород: „Издательство Братства во имя св. Александра Невского” 1998). Първа глава от тази книга – „Февруарските дни в Петроград през седемнадесета година” – почти без изменения е включена от Александър Солженицин в неговата книга Червеното колело

Превод: Борис Маринов



 

Чистяков, Г. „«Красный» антисоветчик. К 100-летию со дня рождения архиепископа Василия (Кривошеина)” – В: Церковь Владыки Василия (Кривошеина), Нижний Новгород: „Издательство Братства во имя св. Александра Невского” 2004, с. 457-459 (бел. прев.).

[1] А в нашия случай – и по повод 90-годишнината от началото на монашеския път на владика Василий, чието пострижение е на 24 март 1926 г. (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wawd6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме