Ако един страничен човек разбере за съществуването на нашия болничен храм „Покров на Пресвета Богородица“, може би веднага ще си зададе множество въпроси.
Преди всичко, за какво въобще тук съществува храм? И защо, ако това е храм, неговият живот е свързан с търсене на пари за лекарства, с най-разнообразна работа сред децата, с помощта, която им оказват нашите енориаши в решаването на най-различни проблеми? Защо тук има компютърен клас? Защо тук има рисувателно студио, където децата създават картини и правят анимационни филми? Защо тук има млади хора, които пеят с децата под звуците на китара? И изобщо, какво е това: храм или благотворително дружество? Храм или детски образователен център? И така нататък.
Отговорите на тези въпроси са пределно лесни. В живота ни всичко става осмислено, когато Бог влезе в него. По-точно, когато започнем да разбираме, че Бог е влязъл в нашия живот. В болницата, където имаме работа с много тежко болни малки човеци, да забравяме, че в живота ни, толкова труден, присъства Бог – е наистина страшно.
Защото тогава всичко започва да се руши! Тогава откриваме, че са болни не само децата, но и техните родители; откриваме, че всъщност и лекарите са болни; че всички ние живеем със своите диагнози! И прочее, и прочее, и прочее. Тогава усещаме жестока умора. Тогава се разкрива пълното ни безсилие...
Мисля, че болницата е своеобразен модел на обществото. Както Вселената се отразява в капка вода, така и в случващото се в детската болница само на хиляда легла (да, от една страна, хиляда – това е твърде много, а от друга, какво са хиляда в сравнение с милиардите хора, които живеят на Земята) – в това, което се случва тук, виждаме целия свят в една миниатюра. И както в света има много болка, и още щом започнем да забравяме за Божието присъствие във Вселената, то всичко се руши, така и в тази болница има толкова много болка, че да забравяме за Бога тук – означава да обричаме хората около себе си на очевидна катастрофа.
С каква цел в болницата съществува храм? Разбира се, този въпрос може да бъде задаван, и можем да се опитваме да отговаряме на него на богословско равнище, можем да отговаряме, базирайки се на някакви теории...
На практика всичко ми става ясно, когато причастявам децата. Когато майката поднася към Светата Чаша малко дете, едва навършило, а може би още ненавършило годинка, а то се усмихва и отваря уста за лъжицата със Светите Тайни – това вече обяснява всичко за мен. Други отговори на този въпрос не са ми нужни. Понякога става така, че когато водят за първи път детето в храма – то се плаши, не иска да се причастява. Винаги казвам: нищо, ще почакаме. И ако майката не кара детето да приема Причастие насила (мисля, че е много страшно, когато причастяват насила), след седмица, две или три то се появява тук радостно и сияещо.
Сиянието на детската усмивка пред Чашата – това е пълният отговор на въпроса, с който започнахме този разговор.
Още, смятам за нещо твърде важно, че в болницата, където идваме, живеят хора – не само деца, но хора. Когато казваме „деца“, с това се подразбира нежно отношение към тях, грижа за тях и т. н, но аз се старая да напомням и на техните родители, и на лекарите, че ние имаме работа с малки човеци, към които трябва не само да проявяваме нежност, но които трябва да уважаваме – да уважаваме личността им, вътрешната им независимост, с които трябва да се съобразяваме, да водим диалог, към които трябва да се приспособяваме... Нали всъщност детето не е някаква скъпоценна японска или китайска чашка, която можем да поставим в бюфета и да й се любуваме, помнейки, че мястото й е само в бюфета, че тя е направена единствено с цел да я гледаш и да й се наслаждаваш. Детето е човек, на когото трябва да бъде предоставяна свобода, доколкото това е възможно – и вътрешна, психологическа свобода. Детето е човек, към когото трябва да се отнасяме като с равен.
Много е трудно да се пренастроим – и от човек, който учи, наставлява, да се превърнеш в личност, която дружи, която се вслушва, която приема мнението на другия. У нас дори с възрастните това невинаги се получава, а още повече – с децата. И въпреки това съм абсолютно убеден, че е необходимо. Мисля, че в нашия храм ни се удава да направим някои неща, именно защото с всички сили се стараем да се отнасяме с децата по този начин.
Източник: https://predanie.ru/book/100860-stati-i-rechi/
Превод: Радостина Ангелова
Снимките са от параклиса "Покров Богородичен" на Московската детска клиническа болница. Източник: Miloserdie.ru
