Вяра и толерантност

За гърците проблеми с религиозната нетърпимост и съответно с толерантността просто не е имало, защото гърците, – рязко противопоставяйки себе си на „варварите”, що се отнася до езика и културата, много просто и органично са включвали в пантеона си боговете на граничещите с тях народи, различни източни култове и т. н. Още преди 5 в. пр. Хр. те с лекота са отъждествявали египетския Амон със своя Зевс, Тот – с Хермес и т. н. По същия път са вървели и римляните. В Рим не се делели на „свои” и „чужди”, но затова пък римските граждани са имали значително повече права от тези, които не са имали римско гражданство. При което гражданин може да бъде човек с произволен национален произход. Да напомним, че именно такъв е бил св. ап. Павел – чистокръвен евреин – „обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите” (Фил. 3:5). При това както и гърците, римляните също охотно са включвали в сонма на своите богове божествата на покорените от тях народи или пък просто са ги отъждествявали със собствените си богове. Ето защо, в античната епоха фанатизмът и религиозната нетърпимост са били невъзможни.

Нито при гърците, нито при римляните не е имало Писание, а, следователно – и религиозната норма, появила се при евреите, християните и в исляма. Християните са преследвани в Рим само защото не са приемали обществените (социални!) ценности на държавата и обществото (религията не е имала нищо общо). Трябва да се предположи, че фанатизмът винаги е бил свързан с изолационизма – с географския, политическия и религиозния изолационизъм. Че се заражда в общества, които живеят изолирано, при което смятат собствената си религия за единствено вярна. Следователно фанатизмът и религиозната нетърпимост са възможни тогава, когато истината се интерпретира като открита на мен или нас, като дарувана на моя народ и т. н. В онзи случай, когато, – ако използваме терминологията на Ерих Фром, вярата се изповядва не на принципа какво „съм”, а какво „имам”.

Като наша собственост, като chiesa militante („войнстваща църква”) въоръжената истина не е тази, която е осъдена на смърт на Кръста, а която сама осъжда на смърт: Ян Хус или Джордано Бруно. Това е истина, която принадлежи на тълпата, която изисква кръв… Ето къде започва фанатизмът. Тълпата, която срещаме, четейки Евангелието и която изисква смъртта (и дори, още по-откровено: кръвта) на Иисус е, може би, едно от първите проявления на фанатизъм в историята. В недрата на такава тълпа се заражда и онова особено чувство за изключителност на собствената култура, религия, идеи, което е проповядвал и Алфред Розенберг в книгата си Митът на 20 век.[1]

През Средните векове в Европа се възцарява изолационизмът. „Песен за Роланд” от началото до края си е посветена на войната с неверниците. Даже Марко Поло, който през втората половина на 13 в. обикаля всички страни на Изтока, включително Китай, почти не разказва за вярванията в тези страни, в които е пребивавал. Само веднъж той прави забележка върху религията в Китай: „Зад тези идоли стоят разни бесовски дела; да разказваме за това в книгата ни ще се въздържим; за християни не подхожда даже и да слушат за това”.[2] За разлика от Марко Поло, неговият съвременник Данте Алигиери не противопоставя християните срещу хората от други религии. В Песен 19 от неговия „Рай” ги има следните слова:

… родил се бил човек на Инд над бреговете,

където никой не говори за Христос, нито чете,

или пък пише; но всичко, що бил вършил и желал,

било добро, поне доколкото умът човешки вижда.

И бил живял без грях във думите, а също и в делата си.

Умрял обаче без да бъде кръстен и без вяра,

ала в какво се правдата, която го осъжда, състои?

В какво ли е вината му, че той не бил повярвал?

Това е вече съвсем друг подход към проблема за другата вяра. Ov’è la colpa sua, se ei non crede? („В какво ли е вината му, че той не бил повярвал?”) – възклицава Данте и веднага след това се изплашва на смелостта си. Изплашва се, но все пак в окончателния текст на своята „Комедия” оставя тези думи. В друго свое произведение – в трактата си „Монархия” – Данте за пръв път в историята въвежда понятие като omne genus humanum или universitas humana, т. е. – понятието за човечество. За разлика от предшествениците си и своите съвременници, той вижда човечеството като нещо единно. Така, огромната стъпка към осмислянето на това, че „другият” с нищо не е по-лош от „мен”, вече е била направена. За пръв път след Иисус Христос някой заговорил за това съвсем конкретно. И изолационизмът бил заменен от универсализма. Към него Данте подхождал именно като мистик, като францисканец от третия орден[3] и като поет-боговидец, много близък към духовните практики на средновековния римокатолицизъм и, на първо място – към мистиката на светлината.

И въпреки че нататък ни очаква шестнадесетото столетие, със своите религиозни войни, инквизицията и своите аутодафета, с Вартоломеевата нощ, кървавите разправи със старообрядците в Русия и още много подобно, от времето на Данте вече може да се говори за зараждане на самата идея за толерантност в религията. Този въпрос обаче ще бъде зададен отново на човечеството едва през 18 век – от Волтер. „Иисус – пише той – не е бил нито суеверен, нито нетърпим – Той общувал със самаряните и не произнесъл и дума против религиозния култ на римляните, които от всички посоки притеснявали родината Му. Нека да подражаваме на Неговата търпимост (tolerance!) и по този начин да заслужим търпимо отношение и към нас самите”.

Към същата тази тема Волтер се завръща в статията си „Религия” във Философски речник. Тук той представя на вниманието на читателите си въображаем диалог с Иисус: „Длъжен ли съм да застана на страната на Гръцката или на Латинската църква?” – пита Волтер. „Аз не правех никаква разлика между юдеите и самаряните” – му отговаря на това Иисус. Тогава Волтер възкликва: „Избирам Вас за свой единствен наставник”. Тук не бива да забравяме и че антиклерикализмът на Волтер е бил в същността си дълбоко християнски и далече от атеизма.

Волтер прекрасно разбира, че толерантността в сферата на религията може и ще се разбира като просто равнодушие към всичко онова, което е свързано с религията. И затова отбелязва: „Не казвайте, че, като проповядваме търпимост, ние проповядваме и равнодушие. Не, братя мои – който се покланя на Бога и прави добро на хората, съвсем не е равнодушен. Този епитет по-скоро подхожда на суеверния човек, предполагащ, че Бог ще бъде милостив към него заради това, че той произнася неразбираеми формули, докато в действителност е изцяло равнодушен към съдбата на своя брат, когото оставя да погине, без дори да му подаде ръка за помощ”. За малко повече от двете столетия, които ни делят от Волтер тази ситуация се е изменила съвсем малко.

Що се отнася до религията, толерантността започва там, където една или друга конкретна религия престава да бъде идеология, заставяща човека да влиза в едни или други организации, да ходи на демонстрации и т. н. или, фигурално изразявайки се – да крещи на воля „разпни го” – и се превърне в нещо дълбоко лично, в оправдано само в дълбините на моето „аз” изповедание – в онази среща, за която говори и Сурожкият митрополит Антоний. И отново си припомняме за онова какво „имам” и какво „съм” – на Ерих Фром. „Вярата, която се строи върху принципа на притежанието – пише Фром – придава увереност, тя претендира за установяване на свое абсолютно неопровержимо знание”. „Тя – казва пак той – освобождава човека от тежката необходимост да мисли самостоятелно и да взема решения”. Именно такава вяра изключва и всяка надежда за толерантност в сферата на религията.

Има я обаче и вярата на принципа какво „съм”. Преди всичко, тя „не е вярване в определени идеи, макар че там може дори и това да го има, а е вътрешна ориентация, насоченост на човека. По правилно би било да се каже, че човек вярва – не че у него има вяра” – казва по този повод пак Ерих Фром. И тази негова мисъл се оказва неочаквано близка до Евангелието според Йоан, където повече от седемдесет пъти се употребява глаголът „вярвам”, но практически не се среща съществителното „вяра”. Вярата, която е на принципа какво „съм” е винаги динамична. И човекът във всеки момент от живота си я преживява като че ли отново и отново, оказвайки се по този начин в положението на Моисей при горящата къпина – горяща, но не изгаряща, като нещо дълбоко лично, а затова и уникално. Съзнавайки обаче, че собствената му вяра е уникална, такъв човек не отрича уникалността в нещо друго и на чуждата вяра. Затова и може да се каже, че в религията истината е абсолютна (в противен случай вече няма да бъде вяра, а някакъв рационален компромис с религията на другия), но не и екслузивна. Ето го парадоксът, който е необходимо да бъде разбран и усвоен.

Вярата на принципа какво „имам” представлява веднъж и завинаги установена доктрина, която трябва неотклонно да бъде следвана във всички случаи от живота. За разлика от нея, вярата на принципа какво „съм” е винаги мистична и затова е и винаги открита към личната вяра на другия, винаги търси, винаги е свързана с нови открития и с живия опит от вярата на всеки вярващ. Естествено, в реалния живот не е възможно да се посочи към група вярващи и да се каже, че те са хора, които вярват на битийния принцип, а след това да се вземе друга група и да се каже, че те вярват на принципа на притежанието. От само себе си се подразбира, че в действителността двата принципа са смесени вътре във всеки от нас. Затова ние можем да говорим само за преобладаване в нас на единия или на другия от тези два принципа на вярата.

Ако излезем отвъд пределите на речника на Фром, то може да се каже, че доста преди него учението за тези два принципа на вярата е формулирано от Анри Бергсон – в неговата книга Двата източника на морала и религията [1932 г.]. Там Бергсон говори два типа религиозност – статична и динамична. Нещата, които преобладават в статичната религия са магизмът, ритуалът и доктрината. В динамичната пък религия ги има само мистицизмът и любовта, в която този мистицизъм се и излива. По думите на Бергсон, мистикът чувства, че „истината, като действаща сила, тече от своя източник към него. И той вече не е в състояние да удържа нейното разпространение – по същия начин, както и слънцето не може да не излъчва своята светлина. Той обаче няма да я разпространява просто на думи. Защото любовта, която го поглъща, вече не е просто любовта на някой отделен човек към Бога, а на Бога – към всички хора. Чрез Бога и посредством Бога той с божествената любов обича цялото (!) човечество”.

Именно този тип мистика ни се открива и в Откровените разкази на странника,[4] в трудовете на отец Софроний Сахаров и в проповедите на митрополит Антоний, а още и в книгата на схимонах Иларион На Кавказките планини,[5] но също и в практическата дейност на огромен брой свещеници в Русия, сред които искаме да назовем известните на автора не по слухове архимандрит Таврион, отец Владимир Смирнов и „слънчевия” архимандрит Сергий (Савелиев).

По мнението на Бергсон обаче, религията, като социален феномен – религията, което е достъпна на средния вярващ, представлява „осъществена в процеса на научното охлаждане кристализация на това, което мистицизмът, пламтейки, е влял в душата на човечеството”. Казано с други думи – като социален феномен, религията обикновено е статичен вариант на мистичния динамизъм.

Институционалната религия винаги е и малко статична. В Русия днес тази нейна статичност е забележима много повече, отколкото е в Европа или в Америка. И това се обяснява единствено с това, че – както подчертахме по-горе – основната маса вярващи в съвременна Русия дойде при вярата преди не повече от 7-8 години. На това пък, с какви опасности ще бъде свързано в Русия оттеглянето от атеизма към вярата, още през 30-те години на миналия век е обръщала внимание майка Мария (Скобцова). В своя доклад „Настоящето и бъдещето на църквата”, прочетен на монашеското събрание в Париж в 1936 г., тя поставя въпроса за това, какво ще стане с църквата, когато властта в Русия ще ѝ подари нейната свобода.

В тази църква – казва майка Мария – „ще дойдат нови кадри: хора, възпитани от съветската власт… Какво означава това? … Отначало те, в качеството на много жадни и възприемчиви слушатели, ще изучават различните гледни точки, … докато, в някакъв момент, почувствали се най-накрая като истински църковни хора, … ще кажат: ето, по този въпрос съществуват няколко мнения; и кое от тях е истинното? Защото няколкото не могат да бъдат едновременно истинни. А ако пък истинното е това-и-това, то всички останали подлежат на изтребление като лъжовни”.

Нататък тя казва: „И ако в областта на разтегливото и неопределено марксическо световъзприятие те горят от страст да преследват ереси и да унищожават противника, то в областта на православното вероучение те ще бъдат още по-големи изтребители на ересите и пазители на ортодоксията”. Но тук трябва да забележим, че в действителност казаното от майка Мария се отнася не само до православието, а и до всички конфесии и религии на територията на бившия Съветски съюз. „Bellum omnium contra omnes” – „война на всички против всички” – ето какво се случва сред вярващите в Русия днес – разбира се, не на равнището на йерархиите, където царят мир и развити цивилизовани начини на отнасяне към другия, а на равнището на средния вярващ-активист, както и на това на много от около- или псевдо-църковните издания. „Шаржирайки – продължава нататък майка Мария – може да се каже, че за неправилно извършено кръстно знамение такива ще глобяват, а за отказ от изповед – ще изпращат на Соловки[6]”.

С тази именно ситуация се сблъсква Русия понастоящем.[7] В дейността на т. нар. православни братства и на принадлежащите им сайтове в Интернет може да се открие такава агресивност и нетърпимост, че от това човек може да полудее. „Ако не вярвахме, че автентичната Христова истина е винаги свързана със свободата, то би имало от какво да стигнем до пълно отчаяние”. В Русия днес ние преживяваме бавно и изключително трудно, свързано с грешки и с падения придвижване към тази свобода. И ние трябва да се надяваме, че за нас има такова бъдеще, което ще се отличава с толерантност и добри, доверителни отношения между така неприличащи си един на друг хора – между хора, принадлежащи към различни конфесии и религии, към различни социални слоеве и народи, към различни езици и култури.

Превод: Борис Маринов