Детството, юношеството и зрелостта са три различни етапа в духовното развитие на човека.
От духовна гледна точка „дете“ е човек, който поставя себе си в центъра на своя живот. Той проектира нуждите си върху другите, храни се от тяхното признание и възхищение, възприема всичко и всички като средство за самосъхранение и се страхува от самотата повече, отколкото се страхуват децата в тъмното. Фанатизмът е основният симптом на незрялостта на такива хора.
Духовната детинщина е форма на аутизъм. Тя се състои в неспособността да се общува с другия човек, който, бидейки просто продължение на мен самия, всъщност сякаш не съществува, или по-точно казано, съществува само като нещо за еднократна употреба. За всеки, който все още е духовно дете, единственото човешко същество е той самият; всички останали са просто човекоподобни. Така той може да ги пожертва на олтара на своето самосъхранение, без да изпитва угризения, тъй като те не са нищо друго освен необходими средства за утвърждаване на неговото превъзходство над всички други.
Човек навлиза в духовно юношество в момента, в който започне да признава другия за равен на себе си. Откриването на стойността на другия човек обикновено изисква болезненото преживяване на любовта. Влюбеният научава стойността на другия в момента, в който осъзнае, че самият той е нищо без него. За влюбения другият вече не е средство за затвърждаване на неговото надмощие, а равностоен събеседник, който дори може да има власт за живот и смърт над него.
Духовният „юноша“ умее да изслушва ближния си, да води диалог с него, да се учи от него и накрая да го обича не по-малко от себе си. Той желае да бъде член на общество от поне равностойни други и разпознава в това общество възможно най-висшата форма на човешки живот. Споделянето е висшата проява на духовното юношество.
Духовният „възрастен“ е този, който живее не просто за да угоди на някого другиго, а за да угоди на самия Богочовек Христос. Богочовекът Иисус създава наново човешката природа заедно с Отца и Светия Дух (по думите на св. Григорий Паламà), така че всяко човешко същество може да стане по благодат това, което е по природа самият Богочовек Иисус. За възрастния духовен човек Христос е неговата висша, истинска същност. Той желае да умре дори до мозъка на костите си, за да може да живее изцяло и, ако е възможно, само чрез Христос. Възрастният човек в Христос обича всички и желае да служи на всички с Христовата любов, която обхваща всички нас.
Обòжението на човека чрез благодатта обикновено е болезнен и дълъг процес – все едно човек да си смени кожата. Съпротивите, които се мобилизират, са огромни, но божествената помощ преодолява всички тях, сякаш са направени от хартия. Тогава животът на духовно зрелия човек може да се сведе до думите: „Благодаря, прости ми, моля Те“. Той благодари на Христос за всичко. Иска да му бъде простено като недостоен за Христос. И Го моли за всичко онова, което Христос, заедно Отца и Светия Дух, отвечност е пожелал. Сега Христос е големият Възлюбен – не защото човекът е достоен да Го обича, а защото Той самият се открива в нас като абсолютна любов, която ни желае въпреки нашия мрак.
Етапите на духовното развитие на човека не съответстват непременно на етапите на неговото психофизическо развитие. Много са случаите на свети мъже и жени, които са били духовно възрастни от самото си раждане, а още повече са случаите на „духовно детство“, което никога не бива надраснато.
Източник: сп. „Антифоно“
