Голяма част от нашите духовни и душевни проблеми се дължат на факта, че не умеем да живеем в настоящето.
Носим тежестта на миналото си с носталгия или със съжаление за неизвървяните пътища или за допуснатите грешки. Подложени сме на натиск да правим избори и се страхуваме от последствията им в бъдеще. Като цяло, ако се замислите, повечето от страховете ни са плод на въображението ни, нищо повече от един от многото възможни варианти за развитие на събитията.
Мисля, че и затова Христос е казал: „Не се тревожете за утрешния ден… Доста(тъчна) е на всеки ден злобата му“.
Вярвам, че тази способност да живеем в настоящия момент е в основата на това, което отстрани изглежда като безстрашие: когато оставяме настрана негативните преживявания (и миналото като такова) и не конструираме възможни варианти на бъдещето (обикновено изключително негативни).
Митр. Антоний Сурожки разказвал как по време на войната е участвал във френската съпротива (80% от която са били руски емигранти). И един ден полицай го спира в метрото.
„В този момент – казва митр. Антоний – почувствах напълно какво означава да живееш в настоящето. Миналото вече не съществува. То е свършило и е невъзможно да бъде върнато. Все още няма бъдеще. Не знам какво ще бъде то и това не зависи от мене. Има го само този един момент, в който стоя, проверяват ми документите, но всъщност не ми се случва нищо страшно. И когато осъзнах това, се почувствах напълно спокоен. Животът ми беше изцяло в Божиите ръце“.
Подобно нещо преживях през март, когато след проповедта ме извикаха в полицията. Не мислех за миналото: то вече нямаше значение. Не знаех какво ме очаква в бъдеще. Нямаше къде да бързам. Не правех никакви планове. Живеех в настоящето, седях на стола, разговарях с хора в полицейски униформи и се опитвах да им разкажа неща за Христос, които те може би никога не бяха чували.
Прекарах повече от три часа в полицията, като в повечето случаи просто чаках нещо да се случи, но не се чувствах отегчен, притеснен или уплашен. И това е другата страна на умението да живееш в настоящето: изживяваш всяка минута от живота си в нейната цялост.
Често се сблъсквам с това наблюдение в спомените на хора, които са се върнали от затвор, концентрационен лагер или война. Мъж, който е прекарал три години в карцер на Държавна сигурност в Румъния, излизал на морския бряг и стоял с часове, загледан в хоризонта. Един войник, който се връща у дома, можел да седи до детето си и да го гледа как рисува, как движи ръцете си, как хапе устните си и бръчка челото си…
Всички онези неща, които ни се струват незначителни, които не забелязваме в бързината, в стремежа към бъдещето, за човек, който всеки момент може да загуби всичко, придобиват съвсем друг смисъл и значение.
