„Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа… както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа, по благоволение на Своята воля“
(Еф. 1:3-5)
Св. ап. Павел казва нещо много важно, за което трябва да внимаваме. Той употребява глагола „предопредели“ (προορρίσας). Смятам, че този глагол в Новия Завет, и най-вече в посланията на св. ап. Павел, трябва да се тълкува буквално от προ-ορώ: „пред-виждам“. Ще рече, не че Бог предопределя в онзи смисъл, в който днес ние казваме този е предопределен за еди-какво си, сякаш Бог ни е поставил да правим нещо и щем-не-щем ние го изпълняваме, тъй като сме предопределени за това.
Не. Бог е видял отпреди и е познал отпреди всеки човек, който свободно и непринудено е щял да приеме да стане Божи син по благодат и да бъде свят и непорочен пред Него с любов. Всичко, което Бог е направил за нас, го е направил от любов. Нашето сътворение, съществуване, живот, Въплъщението на Бог Слово, всичко Той е направил, движен от безкрайна любов. Не по принуда, Бог не се подчинил на някаква потребност на Своята природа или на нуждата на любовта, а доброволно, по Своя воля е създал човека. Бог е поискал и е създал човека, Той е поискал и е станал Човек, Той е поискал и се е разпнал и т. н. Когато е създал човека, Той му е дал възможност реално да стане Божи син, но чрез Иисус Христос. Да стане реално Божие чедо чрез Христос, участвайки в Неговия живот. Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние ставаме едно с Христос, съединяваме се с Него, Христос пребъдва в нас и ние в Него. Така ставаме истински Божии чеда – след като сме братя на Иисус Христос, след като в нас тече Неговата кръв и живот.
Бог е видял предварително всички нас, Той ни е призвал и призовава всички, без да прави никакво изключение. В Него няма лицеприятие, Бог не прави разлики: да обича едного, а другиго – не, или едни да зове в царството Си, а други – не. Не. Всички хора са призвани към осиновление чрез Иисус Христос, без изключение. Ние сме призвани от Бога да участваме в тази голяма радост и преживяване – да бъдем истински Божии деца.
Обаче не всички хора се отзовават на този призив. Всеки според своята свобода, произволение и сила отговаря по съответния начин. Един отговаря напълно положително, както светците, а друг напълно отрицателно, както дяволът, който отхвърля Бога. Важното обаче тук е, че Сам Бог не прави никаква разлика между хората. Трябва да разберем много добре, че в Бога няма никаква промяна в Неговото отношение към човека. Както Бог обича и зове единия, така обича и зове и другия. Това, че има разлики в хората, които обичат Бога – един повече, друг по-малко, трети още по-малко, а четвърти изобщо – е въпрос на свободата на човека, а не на Бога. Ще рече, че не Бог е виновен за разликата между хората в причастността към благодатта и любовта, която имат към Него, а това е проблем на хората, на нас самите, не на Бога. Бог призовава всички да станем Негови истински деца.
И какво значение има това? Защо да ставаме Божии чеда? Защото това е нужда на нашата природа. Не можем да живеем без Бога. Както и да го увъртаме, това е нужда на нашата природа. Ако не живеем заедно с Бога, тогава ще живеем биологично, но никога няма да живеем духовно. Човекът не е само биологично същество, не е само тяло, не е само този живот, който имаме, когато нашето сърце тупти и сме живи. Човекът е неразривно единство, едно същество, което е съединено неразривно и неразделно по душа и тяло. И човекът живее, когато целият живее, а не когато живее една част от него.
Мисля, че всички ние разбираме това, когато нарушаваме Божиите заповеди, при което грехът може да ни доставя някаква наслада. Някой, например, извършва грях, подчинява се на някаква страст, може да изпитва удоволствие, но това удоволствие не обхваща цялото му същество, а само една част – примерно плътската, пожелателната част или пък ума. Когато обаче Бог идва в човека, целият човек участва в тази радост и не остава дори една част от него, която да не участва в Божието присъствие. Цялото негово същество участва – тяло и душа – няма част от тялото, която да не се освещава.
И не само той се освещава, но и всичко, което е около него. И неговото място, дом, вещи – всичко участва в тази благодат. Затова ние, православните, имаме в нашата традиция – и това е важно за нас – на първо място светите мощи. Какво са те? Останки, телата на светците. Защо им се покланяме и ги целуваме? И защо дават изцеления? Защо благоухаят? Тъкмо поради благодатта на Светия Дух, Който се е вселил в тези свети хора – не само в душата, а в цялото същество и затова техните кости благоухаят, благоухаят дори техните вещи. Затова отиваме на местата, където са живели святи хора – тези места, техните домове и вещи са били осветени от тези святи хора и затова ние ги почитаме. Разбира се, не идолопоклоннически, а защото тези предмети и места излъчват благодатта на Светия Дух. Това е много важно.
Старецът Паисий ми каза, че когато веднъж пътувал до Австралия, заспал в самолета. В даден момент усетил необятна радост, благоухание и благодат, събудил се и попитал:
- Какво става, къде сме?
И получил отговор:
- Над Египет.
Той почувствал присъствието на подвижниците, на множеството светци, които живели там в древността. И обратното, има места, които са „бомбардирани“ от греха и имат демонично излъчване. Затова, дори когато метем в храма, не хвърляме събраното в обикновено кошче, а имаме специално място, където хвърляме непотребните неща, защото се смятат за свещени и не се хвърлят. Може в св. Литургия да използваме един килим или нещо друго – след това то не става за обща употреба, край, то е нещо свещено и ако трябва да се унищожи, ще се изгори, ще се зарови някъде много внимателно. Не може да остане за обща употреба. Всяко нещо в храма се освещава. Както и всяко нещо, което светците използват, тъкмо защото Божията благодат се излива навсякъде около тях.
Вижте дрехите на светците. Някои еретици казват, че това е идолослужение. Нека обаче отворят Св. Писание и да прочетат в кн. Деяния на св. апостоли, че св. апостол Петър изцелявал хора дори със своята сянка. Когато минавал и осенявал някои болен, онзи се изцерявал. Помните примера с кръвоточивата жена, която отишла, докоснала дрехата на Христос и веднага се излекувала. Разбира се, не дрехата, а Христос извършил чудото, но чрез нея. Честният Христов Кръст не е ли предмет? Не дава ли изцеления, покров и Божия благодат? Значи всичко се освещава и човекът също участва в това освещение.
Както и когато ходим и се покланяме на местата, където са живели светци. В Йерусалим, където Христос е живял, усещаме силно присъствието на Божията благодат, както се казва в Писанието: ще се поклоня на местата, където са стъпвали Божиите нозе, Христовите нозе, и са осветили мястото. Така става и със светците, които стават свети по душа и по тяло. Това е така, защото Бог изпълва човека и дори прелива, и това преливане на благодатта обхваща всичко, което е около него. То се разпростира към тези, които отиват близо до тях и призовават тяхната помощ. Когато призоваваме молитвите на светците, преливащата в тях благодат идва при нас и ни освещава, изцерява ни. Осветени са и техните вещи, писма и местата, където са живели.
Обратното се случва с греха. Грехът осквернява човека, вещите, мястото, пространството и хората. Затова отците казват, че човек трябва да внимава къде ходи. Не е безопасно да ходиш навсякъде, защото има места, в които я няма Божията благодат, където се извършват грехове, богохулства, ереси, хиляди неща. Това не са места, където можеш да вдишаш благоуханието на Божията благодат. Още повече, ако на определено място човек е станал пленник на някакъв грях, то тогава това място е наистина опасно. В човека се възражда споменът за този плен със самото посещение на това място.
Направи ми впечатление, че в житието на св. Неофит Затворник пише, че посрещайки някакви хора, те извършили някакъв плътски грях и той наредил на своите ученици да разрушат напълно килията, в която са пренощували и дори пода махнали, защото той смятал, че самото пространство се осквернява. Това не е случайно – за съжаление, истината е, че оскверняваме и мястото, където живеем, и вещите, които ползваме, но тъкмо затова Църквата освещава домовете чрез водосвет. Същото прави и присъствието на светите икони, тамянът, нашите молитви – така освещаваме дома си.
Много е важно в един дом да се чувства Божието присъствие, а и това е много просто. Опитайте – сложете една-две икони на Христос, запалете едно кандило, прекадявайте веднъж дневно, да видите как веднага се променя цялата атмосфера. Всичко се променя и усещаш друго присъствие и състояние, друга топлина...
В Англия съм ходил два пъти. Втория път останахме в Лондон само за вечер. Човекът, който ни придружаваше, ми предложи да се разходим малко из града. Наблизо до хотела ни имаше един англикански или римокатолически храм, в който влязохме. Беше от онези високите, в готически стил, разбира се, празен, но в един ъгъл, много странно, имаше прекрасна икона на св. Богородица „Сладкое Целование“ – византийска, православна икона. Свещенослужителят, който беше там, виждайки ме в расо, ме попита кой съм и т. н. Казах, че съм православен свещеник и той ми каза:
- Вие, православните, имате нещо много велико!
Попитах:
- Какво имате предвид?
Мислех, че ще каже нещо за вярата ни.
А той:
- Имате иконите! От деня, в който поставихме иконата на св. Богородица в храма, тя е като магнит и притегля всички. Хората отиват, стоят пред нея и се молят. Промени се цялата атмосфера на храма. Стопли се мястото.
Помислих си какво значение има присъствието на един носител на благодатта, независимо дали е икона или свят човек, Божието слово дори, както казва св. Йоан Златоуст, самото Евангелие в дома ти излъчва тази благодат, тази Божия енергия. Както и обратното – когато в дома ни имаме демонични символи, символи на демонични божества, те също излъчват своята енергия и отрицателно състояние. Ако в дома си имаме еретически книги, които не са написани с Божия дух, дори те излъчват отрицателни и зли енергии.
Духовният човек веднага усеща тези неща. Папа Ефрем Катунакиотис ми каза, че веднъж му занесли снимка на един човек, който наскоро бил починал, с молба да се моли за него. Няма да се поколебая да го кажа, че този човек бил клирик, свещеник. Той сложил снимката в една книга и я пъхнал в един скрин. През нощта отишъл да се помоли, но не можел. Чувствал демонично присъствие в килията си и не можел да се моли. Питал се какво става и с духа на прозорливост, който имал, разбрал, че това ставало заради онази снимка. Той я взел, изкарал я от килията си, свободно продължил молитвата си и в килията му настъпил мир. Така разбрал, че за съжаление онзи човек не бил в добро духовно състояние...
Искам да кажа, че дори такива предмети и вещи могат да окажат върху човека нежелано въздействие, което той не може да разбере лесно. Трябва да имаш духовни сензори, за да го разбереш. Не са безопасни и тези неща, които носят децата по себе си, бидейки облечени с дрехи, върху които има демонични символи, демонични изображения върху тениските, в стаите им – това са лоши неща. Затова трябва да се погрижим за нашите деца и домът ни да бъде в състояние на благодат, да бъде дом, който има Божието благословение и присъствие, със свети икони и книги, с нашите молитви, с всичко това, което Църквата ни дава.
Може би ще ми възразите, че често пъти не ние определяме какво ще има в дома ни. Например, живеем в дом, в който не сме сами. Добре, но ние определяме нашето сърце. Трябва да го пазим. Може да живеем в места, които са противни на нашата вяра, на Божията благодат, но всичко това е извън нас. Царството Божие вътре във вас е. Никой не може да влезе в сърцето ни, ако ние не искаме. Нека нашето сърце бъде жилище на Бога, да го направим Божи храм и така ще бъдем подвижен храм на Бога, който ще освещава дори места, в които е вършен грях. Не забравяйте, че велики светци са живели в много трудни условия. Какъв бил св. Йоан Руски, чийто мощи и до днес са нетленни, върши толкова чудеса и има такава благодат и дръзновение към Бога? Бил слуга в един мюсюлмански дом, живеел в обора и прислужвал на мюсюлманите. Това правил, но стигнал до толкова голяма благодат. Това, че бил в мюсюлмански дом, не му попречило. Външно със сигурност е имал пречки за вярата си, но неговото търпение, молитва и това, че е пазил Христос в сърцето си, го е превърнало в Божи храм. И ако не можеш да превърнеш дома си в храм, превърни сърцето си – това е истинският смисъл, а не само да имаме икони и други реликви, а в същото време сърцето ни да е разбойнишки вертеп. Затова направи сърцето си Божи храм. Бог това иска. Бог почива в сърцето на човеците, които са Му се предали с любов.
Когато човек е Божие дете, той се изпълва с благодат. Когато благодатта я няма, тогава той изпитва само частична радост. Радва се донякъде, утешава се донякъде, защото нищо светско, ефимерно, колкото и да е хубаво, не може да утеши човека напълно. Някой може да каже, че неговата мечта е да спечели много пари. Нека натрупа всички пари на света! Ще видиш, че този човек ще се радва донякъде, радостта му няма да е пълна. Друг казва, ако направя нещо, ще се зарадвам напълно. Прави го, но радостта му отново няма пълнота, а и трае само известно време. В човека винаги остава една част, която не се изпълва. Само Бог изпълва човека напълно и затова близостта до Бога е нужда на нашата природа и същество. Далеч от Него не живеем, не съществуваме, не можем да функционираме естествено, не сме естествени хора. Затова е необходимо да бъдем Божии чеда. Затова Бог зове всички ни при Себе си в любов чрез Иисус Христос, да участваме в Христос, чрез св. Тайнства, бидейки членове на Църквата, по благоволението на Божията воля. Защото такава е Божията воля по благоволение.
И друг път съм ви казвал, че Бог действа по много начини и затова съществуват четири вида Божия воля. Божията воля по благоволение е онова, което Бог иска, да го кажем по човешки, с цялото Си сърце. Той го иска напълно. Той е сътворил човека и Божията воля по благоволение е била той наистина да стане бог по благодат. Човекът обаче паднал, не опазил тази първа воля на Бога.
Какво станало? Бог не го изоставил. Не го захвърлил. Не казал: Какво да те правя сега? След като не опази Моята воля, махай се и прави каквото искаш! Бог създава друг план: Той снизхожда. Той Самият става Човек за нас, за да ни доведе до целта, за която сме сътворени. Това е Божията воля по домостроителство. Само Христос е опазил тази воля като Човек. Затова виждате песента на ангелите: Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение. Или пък думите: Ти си Моят истински Син, в Когото е Моето благоволение. За никой друг човек Бог не е казал това. Ние останалите се спасяваме по домостроителство, участвайки в това Божие домостроителство. И там обаче не постигаме успех. Кой от нас е опазил този велик дар, който Христос е дал чрез Своето присъствие в света? Затова Бог снизхожда и допуска в живота на човека трудности, скърби, изкушения, проблеми, като чрез тези неща ни зове да се спасим. Това са допущения – един вид Бог допуска да бъдем изкушени и затруднени, без Сам да участва в тях, без да ги иска. Те са по допущение. Това е Божията воля по допущение.
Човекът обаче пак може да не се вразуми. Така стигаме до четвъртия вид Божия воля: богоизоставеността. Както някои казват, сякаш Бог ни изоставя. По-скоро става обратното – ние Го изоставяме, и тогава какво се случва? Предаваме се на гибел, на разруха – душевна и телесна. Дори в онзи час обаче, в който изоставяме Бога и това отдалечаване от Него създава страшно състояние в нас, дори тогава, ако се пробудим чрез скръбта на обстоятелствата и извикаме към Бога и Го призовем да дойде в нас, Той отново идва, спасява ни и пак ни отвежда при Себе Си. Както разбойникът от кръста. Той страдал справедливо на кръста и го разпнали заради неговите дела. Бил злодей, убиец, сам изоставил Бога и заради делата му го разпнали. Ала какво направил? Той направил най-хубавия грабеж, казва св. Йоан Златоуст. В последния момент грабнал рая. Виждате как на кръста „грабнал“ рая. Какво казал в онзи момент: Спомни си за мене, Господи, в царството Си! Тогава неговото състояние се променило и Бог го взел със Себе си. Днес ще бъдеш с Мен в рая. Първият, който влязъл в Рая, бил разбойникът. И първият, който отишъл в ада, бил апостол, Христов ученик. Това е велико поучение и урок за целия ни живот.
Следва
Превод: Константин Константинов
