Превърни своето отчаяние и неверие в молитва. Кажи: "Боже мой, не вярвам. Господи, губя Те!" Архимандрит Йоил Янакопулос казваше: "Христе мой, дръж ме, губиш ме! Загуби ме!" Той превръщал чувството си на отчаяние в молитва, не се молил само в добрите моменти на душевно умиление, а превръщал в молитва и трудните моменти, когато чувствал, че е нищо, една дрипа.
Св. Порфирий казвал: "За да се покае душата, трябва да се събуди. В това събуждане става чудото на покаянието и тук е мястото на произволението на човека. Човекът съучаства в събуждането. Събуждането обаче не е дело само на човека, понеже не е достатъчно само моето желание, което е немощно". Трябва да разберем това - нашето желание е безсилно, недостатъчно, имаме дълбок недостиг в себе си, недостиг във всичко, което правим.
Кога започват неврозите? Неврозата е един дълбок душевен сблъсък. Какво се сблъсква в нас? В неизразимата дълбочина, в несъзнателната, тъмна част на нашето аз се сблъсква това, което сме, с това, което бихме искали да сме. Това, което сме, с това, което са ни казали, че трябва да бъдем. Там, в този сблъсък се раждат неврозите.
Как настъпва освобождение и изцеление? Чрез помирението със самите себе си, което идва чрез дълбокото приемане на нашето аз, чрез покаянието, чрез сприятеляването с Бога и с нашето аз. Това се случва, когато приемем, че да, този съм, това съм аз, слаб съм. Да, не съм съвършен. Защо да съм съвършен? И в Църквата често погрешно вярваме и принуждаваме себе си да станем съвършени - за съжаление и много духовници правят това спрямо чедата си – учат ги, че трябва да стигнем до едно съвършенство.
Светостта обаче не се намира в съвършенството. Светецът не е съвършен. Съвършен е само Бог, Един Свят, Един Господ, Иисус Христос. Един. Всички други сме окаяни, немощни, с нужди, проблеми, трудности, уплашени, с тревоги, страсти, скърби, опитваме се, борим се да се задържим в надеждата, в куража, да не паднем духом. Това сме хората - трагични. Борим се със смъртта и се опитваме да намерим надежда - единствената надежда, която е Христос, Който побеждава и отменя смъртта. Не сме съвършени, но красотата на живота не се крие в съвършенството - красив не е съвършеният, красив е искреният, автентичният, този, който не лицемери, смиреният. Смирението прави човека благ. Автентичността разхубавява човека и смирението спасява човека. Такива са светците - автентични, истинни, смирени, а не съвършени. Не мъчете себе си напразно, не тиранизирайте себе си, а се отнесете благо, спокойно, красиво, както казва преп. Порфирий. Обгърнете своето аз, за да можете да обгърнете другите хора след това.
След това събуждане идва Божията благодат. Какво представлява събуждането?
Преди време отидох в една килия на Света Гора. Докато чакахме тамошния старец, за да вземем съвет благословение, до нас имаше един юнак - по вида му личеше, че беше водил бурен живот, с много страсти. В даден момент някои поклонници започнаха да разговарят за това какво е покаянието, кога идва, кога човек се покайва истински и всички изказваха богословски мнения, с библейски цитати, какво казал еди-кой си старец, еди-кой си светец. Тогава този мъж взе думата и каза:
- Да ви кажа ли кога идва покаянието?
- Кога?
- Когато дойде пресищането.
В пресищането в даден момент се отвращаваш. Стигаш до състояние, където не може повече, достигаш екзистенциалните си граници. И много пъти, когато не дойде този момент, какво правим? - повтаряме същите грехове. Ще видите, че в живота правим все същите грехове, защото още не е настъпило това пресищане, точката, където не може повече. Затова много духовници, които имат мъдрост и опит, когато хората им изповядват постоянно същите неща, те знаят това и казват: Нищо, ще чакаме, Бог знае, рано или късно ще дойде моментът. Затова, когато в живота си не вземам сами решение да променим нещата, животът и събитията те принуждават да се промениш. Така един старец, с когото гледахме залеза на Света Гора, ми каза:
- Виждаш ли залеза?
- Да.
- Не е ли превъзходен?
- Да!
- Хайде, да вървим!
- Ама още не е свършил!
- Да вървим преди той да ни „свърши”.
Какво означава това? Да се научим да се отдалечаваме от нещата и състоянията, преди те да ни „свършат”. Да се научиш да се отдалечаваш от безизходиците, преди да стигнеш до гибел, защото иначе те ще дойдат и ще те унищожат.
Св. Порфирий продължава: "Нека не се обръщаме назад към греховете, които сме изповядали. Спомнянето на греховете причинява зло. Поискали сте прошка? Край. Бог прощава всичко чрез изповедта. Не трябва да се обръщаме назад и да се затваряме в отчаянието, а да бъдем смирени раби пред Бога, да чувстваме радост и благодарност за прошката на греховете ни.
Това е истина и всички знаем, че когато изповядваме нещо, въпреки че свещеникът ни чете молитвата, ние чувстваме, че отново трябва да го кажем. Следващия път отново го изповядваме, след това отново и отново. Не ни стига свещеникът, на когото сме го казали, а искаме да го кажем и на друг, след това и на втори, и на трети. Имаме помисъл, който ни казва, че в изповедта този грях не ни е простен. Защо става така? Какво ни кара постоянно да повтаряме едни и същи неща? Реално това е форма на неверие спрямо изкупителното и опрощаващо действие на Светия Дух. Сякаш не вярваме в Светия Дух, че може да ни прости това, което сме направили, и въпреки че ни казват, че ни е простено, ние не си прощаваме и отново тичаме при свещеника.
Малко отклонение - голяма грешка е постоянно да сменяме духовниците, при които се изповядваме. Това е трагично. Когато бяхме в свещеническото училище в Тинос, имахме един изключително добър духовник от Света Гора, който идваше и ни изповядваше, с голямо разбиране и духовна разсъдителност, с голяма любов. Веднъж отидохме на Света Гора – 15 семинаристи, последна година. Представете си, аз по онова време бях най-големият зилот в класа! Тогава си мислех, че съм свят! Бях зилот и водач на другите. Отидохме на Света Гора, щеше да има Преждеосвещена Литургия и бяхме готови да отидем да се причастим. Аз обаче казах на другите:
- Ще ходите да се причастявате? Няма ли да се изповядате?!
Бях „умникът” в компанията. Те казаха:
- Ама нали се изповядахме при духовника в училище!
Аз обаче си мислех: Нима може да отидем на Света Гора и да не се изповядаме?!
Казах им го и те се съгласиха:
- След като ти го казваш - да отидем!
Отидох и намерих един духовник, за когото бях чувал да се говори много, подредих другарите си, организирах ги. Той ни изповяда - от 15 човека никой не се причасти! Излишно е да казваме, че другите цяла вечер ме гонеха около манастира и ми казваха:
- Защо те послушахме!
И не само че никой не се причасти, а, връщайки се в училище, духовникът беше дал на всеки отделна епитимия, затова се събирахме вечер във физкултурния салон и давай: поклони доземи, едно, друго, а те, потни от жегата, продължаваха да ме упрекват:
- Заради тебе се мъчим, Пападопуле!
Някъде след Великден нашият духовник дойде, скара ни се за своеволието, прекрати ни епитимиите и аз се отървах!
Казвам това, за да видите, че нещата не са толкова прости.
Нека не се обръщаме назад към греховете, които сме изповядали.
Защо се обръщаме назад към греховете? Защото ние самите не си прощаваме лесно. Трябва да внимаваме тук, защото сме изключителни строги с нашето собствено аз, нищо не му прощаваме.
Второ, защото вярваме изключително много в нашите духовни постижения, вярваме, че ние ще спечелим Рая. Мислим, че със своя духовен капацитет, интелигентност, духовен гений и аскетика ще успеем да огънем Бога и да Го спечелим. Докато смисълът е Бог да те спечели, да Му се предадеш, напълно, Той да те спечели, да стане Господар, да стигнеш до момента да казваш: Не мога да Те преборя! Отказвам се. Това е твърде трудно, повярвайте ми, на думи е лесно, но на дело е трудно. Много е трудно човек да се предаде на Бога. Карл Юнг казва, че религията е отбраната на човека срещу Бога. Колко хубаво. Църквата е едно, религията - друго. Църквата е тайна. Религия е мюсюлманството, будизмът и т.н.
Църквата е нещо уникално. Религията е защитата на човека, човек се отбранява дори срещу Бога. Не Му се предава. Не Му се отдава. Много е важно да разберем какво означава това в духовния живот, защото кога започвал духовният живот на светците? Когато се предали на Бога, когато Му казали: Сами нищо не можем да направим! Тогава се предавали напълно на Бога, като абсолютно нищо в ръцете Му.
Докато ние се уповаваме на това, което сме постигнали, вярваме в достиженията си, и затова, въпреки че свещеникът ни казва, че сме опростени, ние вътрешо настояваме: Не, Бог не ми е простил, ще го изповядвам отново и отново!
Спомняме си постоянно греховете, защото в нас съществува неизцелена вина, чувстваме се виновни, без да знаем защо, вина от радостта, от насладата, от правото на живот, чувстваме се гузни. В нас има гняв и вина, и вината блокира човека. Защо? Защото вината винаги те блокира във вчера, в назад, в миналото, в това, което не е станало или е станало, но не е станало добре. Блокира те във вчера и не те оставя да вървиш напред, не те оставя да се развиеш, държи те пленник. Ах, защо направих това, а сега защо да не направя онова или защо го направих така, а не иначе? Да не би пак направя тази грешка?! И настояваш, вината те оплита и залепва за себе си и ти не можеш да вървиш напред.
Св. Порфирий продължава: не е здраво нещо човек да скърби прекомерно за своите грехове и да въстава срещу своето лошо аз, стигайки до отчаяние. Отчаянието и разочарованието са най-лошото нещо. Те са примка на сатаната, за да накара човека да загуби своята охота в духовните неща и да го доведе до отчаяние, до бездействие и униние.
Светецът тук всъщност ни казва, че това някой да седи и да „дъвчи” греха си е грешка; да създава във въображението си една сцена, на която отчаян окайва себе си и строго се съди. Затова св. Порфирий казва: Не залепвайте в греха си, забравете го. Направил си нещо, паднал си? Продължаваме напред. Не допускай да оставяш в тези мисли: защо го направих, как го направих, защо стана това, ах, как го направих, сега ще отида в ада, сега демоните са в мен и т.н.
Веднъж дойде един човек и ми каза:
- Отче, направих един голям грях, помиришете устата ми, не вони ли?
Казах му:
- Ако не си я мил, ще мирише.
- Не, не, от дявола вони!- ми казваше той.
- Добре, може да е дяволът, но може и да е някой развален зъб!
Цялото това компулсивно поведение старецът Порфирий нарича лъжесмирение. Лъжливо, фалшиво смирение, което ни кара да заявяваме: Аз съм нищо, аз съм отпадък, червей. И му казваш, браво, какво смирение има този човек! Но след това става нещо, казваш една дума по грешка и тъй смиреният иначе човек няма да ти проговори цяла седмица. Тогава виждаш едно съвсем друго лице - а само преди малко ти казваше: аз съм нищо!
Някой ще възрази: Не казват ли в Църквата, че трябва да плачем за греховете си? Не се ли казва, че трябва да се гневим на греховете ни? Пророк Давид не казвал ли: моят грях е винаги пред мене? Вижте, трябва да четем Св. Писание, светоотеческите текстове и духовните книги с вътрешното зрение, чрез зрението на душата, защото тези текстове са пълни с жизнен смисъл. Не се четат просто механично, външно, а чрез Светия Дух, чрез благодатта, чрез вътрешното зрение. Тези думи на пророка не означават, че Давид бил човек, обсебен от чувството за вина, който натрапчиво правил това и не вярвал в Божията благодат, но той имал ясна, реалистична представа за това кой е, знаел себе си. Затова казва моят грях е винаги пред мене - тоест знаел е кой е, имал съзнание за своето състояние. Това обаче не го отчайвало. Християнинът не се отчайва от това, че е грешен, защото, макар и да правя грехове, имам Бог, Който ме обича. От една страна, аз съм в окаяно състояние, но от друга, имам Христос, Който ме обича, знаейки какъв съм. От една страна, аз съм опустошен от греха, но съществува благодатта на Светия Дух, която, когато дойде в мен, преобразява всичко.
Кога се отчайваме? Когато вярваме в себе си. Затова много пъти плача не за моите грехове, а защото се е развалил моят превъзходен профил, защото вече не съм този превъзходен човек, който вярвах, че съм, защото вече не съм нравствено безупречен, както вярвах, защото смачках малко фасона си и сега не съм този, който вярвах, че съм - светият, безукорен християнин, уникалният. За съжаление, когато падна и извърша грях, не оплаквам това, че прекъснах връзката си с Бога, не оплаквам себе си, че губя благодатта на Светия Дух, а оплаквам себе си, защото съм загубил своя "имидж" и не понасям да живея с такава представа за себе си - на несъвършен човек. Защото аз искам да съм съвършен, безупречен, безгрешен, ангел, най-добрият, най-съвършеният - тогава само съм спокоен.
Приблизително такова впечатление имаме за себе си, защото и нашата психика играе своите игрички - това е много опасно и трябва да внимаваме в духовния живот. Св. Йоан Лествичник казва, че често пъти егоизмът играе коварни игри и ни се явява с добро лице, а отдолу се крие огромен егоизъм. Например ние, християните, лесно постим. Не е много трудно, напоследък, дори е мода. Постим и се чувстваме превъзходно, казваме: слава Тебе, Боже, постих и тази година! Доволство. Или казваме: Слава Богу, причастих се! Догодина отново! Не казваме ли така? Поне там, където аз живея, така казват повечето хора.
- Причасти ли се?
- Да, слава Богу!
- Догодина отново, дай Боже!
Както вземаш нещо друго, за да си добре, така си взел и св. Причастие - за да си жив и здрав. Догодина, ако сме живи и здрави, пак ще вземем св. Причастие!
Свикваш да мислиш, че щом си постил, си добре, чувстваш удовлетворение, постигнал си нещо. Къде обаче се затрудняваме? Където нещата стават трудни за човека, искащ да води духовен живот - когато стигнем до прошката. Защото там не печелиш, а губиш – другият ме нарани! Направи ми едно, направи ми друго! Можем да говорим не месеци, а години какво лошо са ни направили другите. А всъщност, ако видим нещата, поради които хората не си говорят, ще установим, че те са незначителни. Не че няма и сериозни, но повечето поводи да не общуваме с някого, са незначителни.
Веднъж една жена отишла при митрополит Августин Кантиоитски и след като си казала греховете, наред с многото неща, разказала и как се скарала с една приятелка и затова не си говорели. Владиката настоявал тя да прости на приятелката си, смятал това за важно, защото другите неща били от рода: отче, изядох един геврек, в който имаше олио! Отче, докоснах една торбичка, в която имаше еди-какво си и т.н. Затова той настоявал на това. А тя му казала:
- Отче, кажете каква епитимия ще ми наложите? Искате да отида в Йерусалим? Да направя едно голямо поклонение? Да спазя някакво молитвено правило? Да правя поклони? Да постя по-дълго и по-строго?
- Не искам нищо от всички тези неща.
- Какво искате?
- Искам да й простиш!
- Невъзможно! Не искайте това от мене! Не мога! И ако настоявате, дори на вас няма да говоря!
И на мен една жена ми каза така. Затова трябва да внимаваме - нашият егоизъм се преоблича и идва прикрит като добродетел, но зад нея се крие нашата страст и злоба.
Тогава човек не може нищо да прави, защото мисли: не трябваше ли тогава да направя тези неща? Не ги направих, сега не мога нищо да правя, годините ми минават напразно, не съм достоен и т.н.
Това създава в човека едно чувство за малоценност, болестно себеунижение. И, казва старецът, това нещо не е смирение, а го нарича лъжесмирение.
За да може човек да се покае, е много важно да почувства в себе си своя дълбок вътрешен недостиг и безсилие и да не превръща това безсилие във вина, тъй като иска да бъде съвършен. Да не превръща слабостта си в невроза, стрес, паника, страх, меланхолия и депресия, а в молитва, във връзка с Бога, в творчество, да разбере, че през тези страсти и немощи, чрез безизходиците идва Божията благодат. Чрез това смирение ще дойде Божията благодат да ни укрепи, да възсъздаде и преобрази. Също така нека не оставаме в миналото, да не залепваме в грешките и греховете си, а да гледаме напред. Имаме едно настояще, което трябва да живеем - а ние трайно го губим - има благословени, красиви моменти. Според св. Порфирий трябва да им се радваме, ние сме хора, които имаме Бога, Светия Дух, благодатта, и трябва да се радваме, не да се отчайваме и да се разочароваме от нашия грях, защото съществува прошката, съществува покаянието, съществува изповедта, съществува Божията благодат в Църквата.
Също така не трябва да губим настоящето заради едно несигурно бъдеще, заради едно въображаемо бъдеще. С други думи, това трайно отлагане, което правим, че ще се зарадваме, когато станем едва ли не съвършени, когато всичко в духовния ни живот върви добре. Не, днес, днес ще се опитам да живея колкото се може по-смислено, с моите братя, с моето аз, с Бога - без отчаяние, в настоящето. Днес, а не в едно несигурно бъдеще - което никога не идва. Трябва да приемем себе си с нашите трудности и с нашия кръст. Християнинът трябва да е радостен, да е кръстно-радостен, дори на кръста може да съществува смисъл и радост.
Въпрос: Как да разбираме думите „Боря се с Бога и се надявам да ме победи”. Кога и как Бог ме побеждава?
Когато стигнеш до момент да разбереш - говорим за духовния живот, не за психология - че твоите сили са нищо, когато разбереш, че не можеш да направиш абсолютно нищо. Св. ап. Павел го казва: зная кое е добро и винаги върша злото, има една сила в мен, която ме влече назад, едно дълбоко падение в човека, една дълбока липса, недостиг. Липсва другият, липсва Бог, липсва абсолютният смисъл на съществуването.
Нека не се лъжем, сами по себе си не можем да стигнем до такава дълбочина. Сякаш някой да ме посъветва: вземете един нож и си направете операция! Ще направя разрез до определена точка, по-дълбоко няма да мога, не мога да забия скалпела по-дълбоко. Затова, както казват отците, какво прави болката? Болката не те пита, а идва и прави дълбок разрез, защото самичък и поради инстинкта за самосъхранение, но и поради себелюбието и нарцисизма не правиш дълбок разрез. Идват изпитанията в живота, идват затрудненията, ти си мислиш, че си пълен господар, мислиш, че ще се справиш по невероятен начин, но виждаш, че не винаги имаш сили и смелост. Виждаш, че винаги нещо ти липсва, виждаш, че човешката връзка не е абсолютна, виждаш, че не съществуват абсолютни формули за успех, неуспех, рецепти. Падаш, уморяваш се, слизаш в своя ад, отчайваш се... И тогава, там някъде вътре в себе си, започваш да разбираш и казваш: Боже мой, предавам се! Тогава се освобождаваш, защото вече не си въобразяваш нищо за себе си, не те учудва нещо, не те изненадва нищо, не се скандализираш, защо да се скандализираш? Това е човешкият живот, знаеш го - падам, ставам, греша, намирам добродетелта, намирам Бога, отново Го губя, крие се, отново Го намирам, оставя ме сам, до мене е - това е животът.
Както казва подвижникът на Казандзакис: Толкова години се боря да Го победя с моите бдения, спане на земята, с моите постижения, но разбрах, че в крайна сметка трябва да Го оставя да ме победи. Трябва да бъда пленен. Любовта е пълно пленяване от другия. Това е - пълно пленяване от Бога. Тогава - край с нашето „достолепие”, край с всичко. Както казва една писателка, изборът е или да се влюбя и да правя забавни и смешни неща, или да следвам логиката и да се отегчавам смъртоносно.
Целта е да бъдем пленени от Бога, да не съществуваме сами. Някой може би ще си помисли, че така се лишаваме сами от всичко, което имаме и правим. Логически погледнато е така, но на дело не е, защото, когато дойде Божията благодат, ставаш съзидателен, радостен, позитивен, променяш се, преобразяваш се.
Превод: Константин Константинов
