Продължение на беседата „Не можем да живеем без Бога“
Не бива никога да се отчайваме. Разбойникът, разпнат до Христос, е използвал своя кръст, инструмента за неговото наказание, и се е спасил. Следователно, човек никога не трябва да се отчайва, защото отчаянието е най-големият грях. Защото, ако човек се отчая, така сякаш хули Бога, казвайки Му: „Не можеш да ме спасиш! Такъв, какъвто съм сега, не можеш да ме спасиш!“. А така хулим Бога. Все едно да кажеш на своите родители: „Може да сте ми майка и баща, но не ме обичате, никога не ме обикнахте!“. Така хулиш родителя си. Защото няма родител, който да не обича детето си, макар и по начина, по който всеки го разбира. Затова всеки се наранява, ако детето му каже така. Колко повече, ако кажеш на Бога: „Знаеш ли, Боже, не можеш да ме спасиш! За мене няма спасение!“. Сякаш отхвърляш Христовата кръв, която Той е пролял на Кръста, отменяш Неговата жертва. Нима съществува грях, страст или нещо друго, което Христовата кръв да не може да измие? И Христовият Кръст не може да те спаси? Нима Христос напразно се разпна за теб? Затова човек никога не трябва да се съмнява в силата на Христовата жертва. Затова в Църквата никога не можем да кажем на никого, каквото и да е направил, какъвто и да е той: „Не знам какво да правя с теб, чедо… Такъв, какъвто си станал, няма спасение за теб. Никой не може да те спаси!“. Това е недопустимо в Църквата. За всекиго, какъвто и да е той, има възможност за спасение, колкото и да е грешен, колкото и злини да е извършил, и това е лесно, ако с покаяние се обърне към Бога. Една дума е казал разбойникът и се е спасил, но я е казал от сърце. Сърцето му се е пречупило и в съкрушението си той е казал на Христос: „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си“. И е чул отговора: „Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мен в рая“.
За тесния и скръбен път
Със сигурност, затова е тесен и скръбен път. Пътят е тесен и ние се затрудняваме да вървим по него. Но тъкмо в това е смисълът. Защо се затрудняваме? Това, което ни затруднява, са нашите страсти и грехове. Затова както змията трябва да мине през един тесен отвор, за да свали старата кожа и да остане с новата, – помните тези от вас, които сте живели на село, че намирахме такива кожи по нивите, – така и човекът трябва да съблече стария човек, страстите и греха, които ни затрудняват. Пътят на Бога носи отмора. На Света гора идваха хора и казваха: „Колко е трудно тук! Голяма борба е нужна да останеш тук!“. Имаше едно старче, което им отговаряше: „По-голяма борба е да живееш в Атина, отколкото тук!“. Монасите виждаха другите, които живееха в Атина и казваха: „В Атина се живее по-трудно“. Защото всеки гледаше нещата през своите очи. Божият път е много лесен, радостен, светъл, много широк, но за кои? За тези, които искат да съблекат стария човек. Ако искаш да вземеш със себе си стария човек, не можеш да влезеш, вратата не те побира. Трябва да отхвърлиш стария човек, със страстите и греха, и тогава Божията заповед и целият път става широк и просторен. И където се казва, че другият път, водещ към гибел, е широк – да, може да е широк, но е пълен с ножове и режещи листи, които те прорязват и секат на парчета. Кой е живял в греха и е останал неуязвен? Грехът убива човека. И душевно, и телесно, не само духовно. Смазва го. Най-голямата катастрофа на човека е грехът. Човек обаче си мисли, че ако прави всичко и ще е щастлив! Ето ги онези, които правят всичко, какви са станали? Смачкани са, а не щастливи. Сякаш падаш от много високо място и ставаш на хиляда късове, това е действието на греха. Никой, който е тръгнал по Божия път, не е съжалил. Грехът поражда горчивина, докато Божият път е пресветъл и утешава, и отморява човека.
За амулетите
Хората носят върху себе си какви ли не неща, макар да знаят, че Църквата не ги приема – нито онези камъни с очи, нито вежди, нито нищо. Това се безумия. Един духовник отишъл в един дом и отвън имало подкова. Попитали ли го:
- Добре ли е да я имаме тук?
И той отговорил:
- Е, добре е! Да я обувате!
Представи си подкова на животно, която магаретата носят, а хората я закачат на вратата си. Какво да каже човек? Искаш, сине мой, да носиш старите обувки на магарето? Носи ги! Какво да ти направим? Както някой казал: „Чувствам, че произхождам от маймуната!“. Така един човек поискал да подразни свещеника, който бил учител в училището, и му казал:
- Научно е доказано и аз самият чувствам, че произхождам от маймуната! Ти, отче, какво можеш да кажеш?!
Свещеникът отговорил:
- Аз не се меся във вашите семейни въпроси!
Всеки избира какво да носи и откъде да произхожда, всеки каквото си иска…
Превод: Константин Константинов
