Мобилно меню

4.8823529411765 1 1 1 1 1 Rating 4.88 (34 Votes)

jesusПреди години на една моя беседа в Никозия дойде един човек, който искаше да си направи трансплантация на бъбрек. Това беше още преди да стана митрополит и да дойда в Лимасол. Този човек ме попита:

-  Много ли хора идват на беседите тук?

-  Да.

По онова време в църквата „Св. апостол Варнава”, където се провеждаха беседите, понякога идваха над две хиляди души.

Той продължи:

- Толкова много църковни хора има тук, отче... Можеш ли да направиш едно съобщение, че се нуждая от бъбрек за трансплантация и някой може да ми даде негов, ако е съвместим?

Аз се изумих. Казах му:

- Как така? Какво да им кажа? Има ли някой, който иска да си даде бъбрека?!

- Ти им кажи моята кръвна група и тези, които имат същата група и трансплантацията може да се осъществи, да останат накрая и ще поговоря с тях.

Почувствах се в много трудно положение... Ако някой ми каже: "дай си бъбрека, за да живея!", какво ще отговоря, не знам. За щастие моята кръвна група беше различна от неговата. За щастие, не беше същата. Защото се уплаших. Мислих се, ако е същата група, какво ще правя? Ще трябва да си дам бъбрека, нали това говоря на хората - че трябва да се жертваме за своите братя. Не трябва само да говорим такива слова, а трябва и да ги приложим. Мислих си: имаме ли това единство с другите хора, дали сме готови да жертваме себе си за нашите братя? Когато всеки ден чуваме за проблеми в семейството, в работата, в квартала, навсякъде, имаме ли тази жертвена любов към другите хора, че да се молим за тях с такава болка и с любов, че Божията благодат наистина да ги осени и да ги изцели? Това е рядко явление. Затова терзаем себе си и мъчим и другите хора.

Веднъж една учителка сподели, че има проблем с учениците. Тя беше нова в гимназията и веднага щом влизаше в час, я правеха на нищо. Горката, преподаваше второстепенна дисциплина и затова не ги беше страх. Наставало пълна бъркотия. Тя, милата, беше млада жена, но трепереше, само да ги види. Попита ме:

- Как да наложа ред?

 Аз й казах:

- Виж, напиши малките имена на всички и ми ги дай да ги споменаваме на св. Литургия, всеки ден, и ти се моли всеки ден за тези деца и ще видиш, че ще станат по-добри.

Наистина. Не след дълго тя дойде и каза:

- Отче, наистина се промениха! Станаха по-добри!

Станаха по-добри, защото ти се молеше за тях. И понеже се молиш за тях, тогава идва Божията благодат - и заедно с твоята любов и твоя труд смекчава техните души. Така и другите хора имат духовна полза.

И обратно, когато не се молим за другия човек и го осъждаме, обвиняваме или роптаем срещу него, тогава по парадоксален начин и той става по-лош. Тоест, тази демонична енергия облъчва другия човек и той става по-лош. Понякога и ние сме виновни, че другият става по-лош. И дори колкото сме по-духовни хора, толкова по-голяма отговорност имаме за отношението на другия към нас самите. Добре, другият вероятно не знае, не е чул Евангелието. Не живее в Църквата, не води духовен живот и със сигурност има много проблеми в себе си, но ти, който се предполага, че си в Църквата, какво правиш, отнасяш ли се евангелски към другия? Или той те обвинява и ти го обвиняваш? Той те клевети и ти го клеветиш? Той се отвръща от тебе и ти се отвръщаш от него? Той не ми проговори, нито аз ще му проговоря! Браво, добре си направил! Да те наругае, да го наругаеш и ти! Да ти каже нещо, да му кажеш и ти! Да видим къде ще свърши всичко това. Но това не е евангелско. Делото на сатаната не се прекъсва така. В Отечника (Патерика) се казва, че дяволът се явил на един игумен и му казал:

- Авва, цял ден подбуждам твоите монаси да се карат! И точно, когато съм готов да ги разбия,... всяка вечер ми провалят работата, мрежите и капаните...

Защото със сигурност, когато в едно монашеско братство монасите се карат, то ще се разпадне. Същото е и в един дом, ако хората в него се карат, ще се разпадне. На работа също. Игуменът попитал:

- Как ги развалят?

- Всяка вечер всички правят поклон и казват един на друг: "Простете ми за това, което стана днес! Простете ми!"

Ако сте оставали след повечерието в манастир, ще видите, че когато то свърши, всички монаси падат на земята, коленичат и се опрощават. Ако е станало нещо през деня, ако сме казали нещо, всички се опрощаваме, вземаме благословение от игумена и отиваме в килиите си. Ако в нещо си наскърбил някого, трябва да отидеш, да направиш поклон и да му кажеш: "Прости ми!"

Така се унищожават капаните на сатаната и той не може да ни раздели и унищожи. Защото смирението и прошката разрушава неговите капани, но когато ние отвръщаме със зло, тогава ги пазим и увеличаваме. Казал ми е някой едно, ще му отвърна две! Казал ми е три, ще му кажа шест! Не ми е говорил, няма  да му говоря. Не ме иска, не го искам. Не ме иска веднъж, не го искам десет пъти! Браво, машаала, както казваме на кипърски, т. е. на турски. Нима така се говори в Евангелието? Видял си брата си и не си му проговорил. Трябва да се замислиш, да се наскърбиш, да се помолиш за този човек, да изследваш себе си по коя причина, какво е станало, но не с онази болна тревога, от която ни обхваща депресия и стигаме до хапчета. А със здраво отношение, да установиш проблема в себе си, да откриеш грешката. И дори да не намериш твоя грешка, може изобщо да не си виновен, но това означава, че нямаш любов, не се молиш, щом се е стигнало дотук. Защото те отделя бездна от другия и имаш духовен проблем. Има нещо има в тебе, което се нуждае от поправяне.

Това да сме разделени с другите хора не е проблем на другите, а наш проблем. Другите може да не ни искат, ние обаче можем да бъдем съединени с всички, защото сме длъжни да се обичаме един друг. И дори другият да не ни иска, ние сме длъжни да го обичаме и да плачем, защото нашият брат поради нашето присъствие има проблем с нас. Така хвърляме мост към другите хора, доближаваме другия човек и му помагаме съществено и реално.

Опитът показва, че когато ние осъдим другия, той става по-лош. Ще ми кажеш – откъде знае, че съм го осъдил? Може и да не го знае, но осъждането, обвинението и клеветенето са демонични неща, те се предават в сърцето на другия човек и той става по-лош. И ако досега се е оплаквал от тебе един път, сега се оплаква двойно повече. Но когато се молиш - той може да не знае, а и откъде да знае, че ти се молиш за него, но душата му го приема; тя може да е като скала, като гранит, от злоба и омраза към тебе. Няма значение. Молитвата чупи гранит и скали. Ти се помоли и ще видиш, че в даден момент той ще се поправи. Не е възможно да се молиш за някой човек и твоята молитва да отиде напразно. Ще ми кажеш, няма ли 0.001 % вероятност тази молитва да остане напразно? Да речем, че съществува такъв случай, може да има, навярно само демоните са в такова състояние, има светци, които се молят за тях, но те стават по-зли, не се покайват. Човекът обаче не е демон, а е човек. И дори другият да няма духовна полза от твоята молитва за него, ти ще имаш, защото ти трябва да станеш подражател на Бога, да приличаш на Христос.

В живота на преп. Паисий Велики се казва, че някога един негов ученик се отрекъл от Христос от лекомислие и когато се върнал в килията, светецът видял, че Божията благодат била напуснала ученика. Той го попитал:

-  Какво направи, че Бог те напусна?

-  Нищо не съм направил, отче!

-  Но не те разпознавам, не виждам благодатта върху тебе.

Чрез Светия Дух, Който светецът притежавал, той видял, че благодатта го напуснала. И защо го напуснала? Защото срещнал един евреин, който му казал: "Знаеш ли, Христос не е истински Бог!" И той, за да не започва спор с него, отвърнал: "Е, може и така да е, вероятно е така, както го казваш." Това обаче е отричане на Христос, усъмняване в Христос. Благодатта го напуснала. Монахът признал, върнал се, съкрушил се и започнал духовен подвиг. Христос се явил на св. Паисий и му казал: "Не Ме моли за него! Защото той се отрече от Мене, не може да се върне!" Но преподобният продължил да жали ученика си и тогава Господ му рекъл: “Паисие, ти се уподоби на Мене в любовта”.

Виждате великите светци. Дори, както се казва, с Бога може да спорят, с цел да направи изключение за някой човек и да го посети Божията благодат. Помните в Стария Завет пророк Моисей, който стигнал дотам, когато виждал Бог да се гневи на евреите заради всички техни безчинства и неблагодарност, да Му каже: "Или всички ще ни спасиш, или остави и аз да погина! Не искам да се спася, ако не ме спасиш заедно с моя народ! Или ме спаси заедно с тях, или погуби всички ни!" И така Бог му дал тази голяма благодат, защото така разсъждава Христос, затова Той станал човек за нас и умрял, и се жертвал, защото дал Себе Си  за целия свят, за Своите врагове, за тези, които Го хулели и разпънали. Когато Го разпвали, Неговото сърце и ум били обърнати към тези, които Го разпъвали, и се молил да не им се зачита този грях. Помните ли какво казал? Отче, прости им, те не знаят какво правят! Той умирал и се молил за тези, които Го разпъвали! Ще ми кажеш: "Но Той е Бог". Добре, съвършен е. Но св. Стефан, първомъченикът, който бил 20-годишен младеж, когато го убивали с камъни толкова  жестоко, и той се молил и казвал: Господи, не зачитай им тоя грях! Той умирал и мислел за тези, които го убивали с камъни, да не би да им се зачете като грях. Виждате какво духовно състояние имали светците, как мислели, как гледали на другия човек, на братята си. Не казали: "Да ни въздадеш справедливост! Онеправдават ни! Убиват ни!" Какво направил св. Стефан? Нищо. Но духовното му състояние, това, че целият негов ум и сърце били отдадени на Христос, уподобили неговите думи, мислене и действия на Христовите думи, мислене и действия. Такъв е човекът. По този начин човек е съединен с всички. Може всички да са разделени от нас, но ние трябва да сме съединени с всички.

Когато виждаме, че не сме съединени с всички хора в любов, тогава нека не търсим проблема в другите. Не другите са проблемът, а ние сме проблемът. Ние, за съжаление, като хора сме духовно слаби, нямаме духовна зрялост, не се молим, оставяме логиката да работи, защото, за съжаление, тук ни бори и нашата логика. Тя ни казва: добре, не го ли виждаш, че те обвинява? Ти какво си му направил? Не го ли виждаш, че те клевети? Какво си му направил? Не виждаш ли каква омраза има към тебе? Ти какво направи? Напротив, ти го обичаш, благотвориш го, молиш се за него. Това са логическите аргументи. Но Евангелието е над логиката, то идва да промени нашата логика. "Покайте се" означава да се промени твоят ум, твоето мислене. Евангелската логика казва: наистина, той не те иска, мрази те, клевети те, преследва те, но ти покажи още по-силна любов и молитва. Той те мрази? Още повече се моли! Беснее срещу тебе, от злоба цял ще те погълне? Още повече се моли за него.

Това е трудно, не е лесно. Аз самият, който говоря това, не знам дали го прилагам, но наистина, нужна е голяма борба, нужно е да убиеш твоето ветхо аз, нужно е наистина много пъти да умъртвиш, да убиеш в себе си цялата тази вътрешна съпротива. Нима Христос не казва това с думите "да се отречеш от себе си"? Който иска да върви след Мене, нека първо да се отрече от себе си. От своето светско "аз", което вади възражения срещу Евангелието. Това "аз", което ти казва "Не, не му казвай "извинявай"! Не се моли за него! Не го обичай!"  Затова трябва да го умъртвиш и да станеш христоподобен.

Но как ще постигнем това? Хубаво го говорим и добре звучи. Но как? Ще го постигнем, ако в тази война имаме постоянно пред себе си Христос и казваме на себе си: чакай две минути, ела да отидем пред Христос, да направим съд. Да видим Христос и да видим и тебе, т. е. нашето "аз". Да видим Христос какво е направил и какво правиш ти. На кръста Христос можел да направи всичко, да унищожи враговете за части от секундата. Но какво направил? Нищо, останал там, не просто ги търпял, а им простил, обикнал ги докрай и умрял за всички тях.

Следователно, виждаш Христос, на Когото сторили толкова злини и Той не отвърнал на това, че Го заплюли, удряли, бичували, сложили Му трънен венец, а на нас не ни правят такива неща. Само думи ни казват. Нито са ни били, нито са ни сторили това, което сторили на Христос. Е, думи, слава Богу, чуваме много! Но не и това, което сторили на Христос, нито са ни разпънали. Разбира се, ще ми кажеш, че понякога думите са по-лоши. Е, добре, със сигурност, но всяко нещо има своята цена. Ние не сме стигнали там, но и да стигнем, и да ни направят такива и по-лоши неща, пак ще носим вина - ако не за това, заради което пострадваме, заради други неща, които сме извършили, но не са ни обвинили. Докато Христос бил напълно безгрешен.

Примерът на Христос е този, който ни помага и ни спасява. Трябва да имаме Христос пред себе си, само така можем да издържим, да се противопоставим и да постъпваме по евангелски. Постави Христос пред себе си и виж как Той се отнесъл пред съда, страданията, клеветите, смъртта, а виж и как ти се държиш. Какво направил Той и какво правиш ти. Ако искаш да си Негов ученик, да Го следваш и да се наричаш Негов ученик, виж как постъпва Той и как ти и сам си направи заключението. Ако постъпваш като Христос, добре. Но ако не го правиш, поне се смири и не оправдавай себе, защото този, който се оправдава, никога няма да се покае и поправи. Докато казваме: ама, имам право, след като ме обвини, аз какво трябваше да правя, да стоя там и да приемем всичко? Той започна злото, аз просто се защитих и казах истината... Както и да стоят нещата, образът на Христос, който имаме, не ни оправдава. Христос е стигнал до крайно смирение.

Сигурно сте виждали онази хубава икона на Христос, върху която пише "крайно смирение". Христос е гол, с пробити ръце, мъртъв, в гроба и отгоре пише "Иисус Христос - крайно смирение". Трябва да стигнем до този момент. Така човек става свободен, жив, става "човек в Христос", доколкото участва в това Христово смирение. И слава Богу, има много събития в живота ни, които могат да ни помогнат в това смирение. Колкото повече трудности имаме, толкова повече възможности имаме, но ги губим, понеже се противим, негодуваме, тълкуваме ги по светски, егоистично, губим добрите възможности, които благият Бог ни изпраща за смирение и искаме да се оправдаем по светски начини, егоистично и всичко още повече се обърква. Вместо да хвърляме вода в огъня, хвърляме бензин, злото става още по-голямо и всичко гори. Ако се научавахме на смирение, тогава нито семействата щяха да се разпадат, нито щяхме да имаме проблеми в света и в обществото.

Проблемът е, че ни липсва смирение - не в другите, а в нас. Ние сме проблемът, не другите. Другите може да са най-лошите хора, няма значение, значение има ти какъв си, дали си добър, съединен с всички. Ако ти не си добър, и сред ангели да те сложат, нищо не става - и с ангелите ще се скараш! И в рая да те сложат, ще имаш проблеми.

Веднъж дойде един човек, който започна да спори за календара и да вдига врява. Старецът Паисий му каза:

- Бре, детето ми, Бог и в рая да те сложи, с тези календари, за които говориш, и там ще се караш! Пак ще намериш начин да се караш! Имаш смут в себе си!

Този човек отвърнал:

- Никой от вас няма да отиде в рая! Вие, които сте по новия стил!

Не разбираме, че проблемът е в нас, а не извън нас. Докато се караме с хората, ще имаме проблеми. Трябва да се скараме с нашето "аз", да го поставим на мястото му, да извикаме Христос и да Го имаме като образец в живота, Началник и Завършител на нашия живот, и гледайки Христос, да определяме своите дела и постъпки.

Превод: К. Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qf34 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.