Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (38 Votes)
mon12.jpg
Продължение

В дълбочината на битието на човека, който плува в благодатта, съществува онова неуловимо тщеславие, когато мислиш, че си нещо. Умът ти дори може изобщо да не го разбира, т.е.  мозъкът да не знае, че мислиш, че си нещо. Обаче си го мислиш. Когато си „счупиш главата” обаче и тръгваш да потъваш надолу, надолу, надолу, тогава виждаш, че наистина си помислил, че си бил някой, че нещо си имал. И старец Паисий казваше: „Ако не съм някой голям светец, то един малък светец със сигурност съм!”.

И тъй, приемаш един неуловим тщеславен  помисъл, че си нещо. Бог обаче не го приема. Бог не може да гради върху гордостта. В никакъв случай. Ще очисти цялото място и след това ще гради. Да, но това очистване е болезнено, ставаш за резил, ставаш непотребен, ставаш играчка за демоните, унижаваш се, така  да го кажем, грехът те унижава, унижава човешката природа, безсилието. Какво те спасява? Спасява те, както и преди казахме, хладнокръвието да кажеш: „Виж, какво те впечатли? Удиви се, че падна?” Тоест мислеше, че не можеш да паднеш? Какво мислеше, че имаш в себе си? Мислеше, че как е възможно, ти, сериозният, безукорният човек, нравственият, църковният човек, да направиш този грях и сега не можеш да го преглътнеш? Не го приемаш? С други думи, какво си мислеше, че беше? И само това, че не го приемаш, е доказателство, че си горделив . . .

А смиреният казва: „Паднах! И какво друго можех да направя! Най-естественото нещо за мене е да падам! Не ми прави никакво впечатление това нещо! Напротив, впечатлявам се, когато не падам! Естествено ми състояние е да си „чупя главата”.

Това е едното нещо, а другото е човек да се обърне с дълбоко покаяние към Христос. Помнейки онази благодат, която Бог му е дал даром, помнейки Божието благодеяние и познавайки Божията любов, човек вече знае какво означава благодат, какво означава любов, знае всички тези неща и сърцето му е ранено, защото е огорчил Бога, знае какво прави, има съзнание, че съгрешава, че се отделя от Бога, независимо дали е претъпял едно падение. И така, падението става причина за възкресение.

Но това, което казвам, не означава, че трябва да кажем „А-а, хубаво тогава, да вървим да паднем и след това ще се смирим!” Не. Защото мнозина падат, но не знаем какво ще последва. Бог да ни опази! Не е лесно нещо!

Факт е обаче, че  човекът, който в своето падение се смирява и след това се покайва и  приема смирено своето човешко несъвършенство - този човек прилича на онзи, срещу когото дяволът хвърля стрела, а той я изважда и насочва обратно към този, който я изпратил. И накрая човекът има духовна полза.

Тази връзка с Бога преминава през много етапи. Един от тях, както казахме, е бого-оставеността. Друг етап е сушата, когато нищо не  разбираш, дори Бога да видиш пред себе си не се трогваш, колкото и молитви да казваш, каквото и да четеш, сърцето изобщо не се трогва. Този период се нарича суша. Така го наричат отците - период, през който изобщо не вали. Човек въздиша по старото време, когато дори само един прочит му е отварял небето, то сега същите неща нищо не му говорят. Въпреки това ти не се отказваш, бориш се,  не се оттегляш, настояваш, полагаш усилия. Тогава приличаш на дърво, което е принудено да пусне дълбоки корени, тъй като няма влага на повърхността, пуска корени надълбоко, за да намери влага и да може да живее. А ако на човека бонбоните му харесват и от най-малкото иска да усеща благодатта, това означава, че е с плитки корени. Корените му са на повърхността и само да дойде първото изкушение, веднага ще падне, изсъхва, не издържа, не може да устои, защото корените не са на дълбоко и няма сила да се задържи. Виждате, че дърветата, които имат дълбоки корени, може и три години да не е валяло, но устояват. Другите тревички, горките, всеки ден искат поливане. Един ден да ги забравиш, и повяхват, тъй като  нямат корени.

И така, не чувстваш нищо вътре  в себе си, там е мрак, отсъствие на Бога. Изчезнал е периодът на първата благодат и сега живееш в едно състояние, в което благодатта се отдръпва, изглежда, че се отдръпва, но Бог никога не се отдръпва от човека, напротив сега е по-близо до тебе. Бог е като майката, която държи детето и го учи да ходи, държи го с двете си ръце и след това го оставя да направи няколко крачки само. Детето мисли, че е само, но майката е над него, не го оставя да падне и да се пребие; но то се чувства само - вика, плаче, страхува се, тя го бутва леко да тръгне да ходи, да се научи да ходи. Ако то свикне да го държат постоянно,  няма да може да ходи само.  Благодатта възпитава човека подобно на майката, с майчина любов, по начин, който наистина помага много.

Връзката с Бога е лична връзка, опитна връзка, тя не е от някакво друго естество. Тя е  опит, Бог е опит. Този Бог идва в човека, във всеки един от нас по различен начин, всеки има своята история с Бога. При един - с течение на времето, при друг - рязко, при някой - в края на живота, при трети в началото на живота. Така идва Бог. И започва една игра между Бога и човека. Бог научава човека да преследва благодатта. Бог отглежда човека, дава му уроци, в които той се усъвършенства духовно, но в същото време води човека, като започва на първо място от най-основното нещо - смирението, което означава болка, означава да се съкрушиш, за да можеш да отвориш сърцето си, така че Божиите дела да бъдат неизменни, твърди и сигурни; да не се поклатиш при изпитанието на изкушенията. В това пътуване човекът трябва да се въоръжи със смирение, с търпение, с абсолютна вяра и най-вече под ръководството на духовния си отец, който естествено ще е опитен човек, защото сам той преди това е преминал през същите неща. Той е като човека, който знае пътя, и казва: „Тук сега има нагорнище, тук има нанадолнище”. Минавал е много пъти и ти казва да имаш търпение, знае, че не е така до безкрай. Ще премине облакът, ще се върне слънцето, ще настъпи лято и то ще свърши, едното сменя другото, докато човек стане мъж съвършен и стигне до пълната възраст на Христовото съвършенство (Срв. Ефес. 4:13).

                                                                        ***

Бог никога не ни напуска. Разбира се, човек стига до крайния предел, който Сам Христос ни е показал - на Кръста е казал „Боже мой, Боже мой! Защо си Ме оставил!”. Но не защото Бог Го е оставил. Не! Човекът напуска Бога. Той стига до крайния предел на своята издръжливост, но там отново е Бог. И даже не само не го оставя, а там е Бог. Ще намериш Бога, когато кажеш: „Свърши се!”(Йоан 19:30), не мога повече!” – тогава всичко е свършило.

Имахме един старец на Света Гора- благодатен човек, понтиец, от Мала Азия, не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки, свят човек -  старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всички и попита:

- Какъв ден е днес?

 

- Понеделник.

 

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – „Свърши се!”.

 

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило. Ударихме врата, цялата падна. И, какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи,  спокоен гледа вратата как пада и така спокойно ни каза:

- Излезте  всички  навън! В понеделник „Свърши се!”, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас - „Свърши се!”. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма  повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона  беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. И дори там, където те оставя, там ще намериш Бога.

Превод: К. Константинов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.