Продължение от „Енорията – нашето голямо семейство“
2.1. По какъв начин обаче е устроен енорийският живот съгласно православното предание? Установяването на енорията е станало изначално с една и единствена цел: обòжението на нейните членове. През вековете тази цел остава неизменна и постоянна. Промяната на целта означава автоматично отчуждение на енорията и нейното отпадане в светска фракция (съюз, сдружение), която вече губи църковния си характер.
Енорийският живот се развива като общение (общност) в Христос, както е описано в известните новозаветните места (Деян. 2:42). Един Господ, една вяра, един живот, една общност. Христос не спасява всекиго от нас индивидуално и автономно, а всички нас като членове на едно тяло, на една общност, на общността на Неговото тяло. Без пълното и органично влизане в тялото няма обòжение-спасение. Затова първите християни са очертали пътя, по който всички истински християни трябва вървят през вековете, т. е. цялостното оттегляне („отричане“) от света и „съчетаването“ с Христос, което изповядваме при Кръщението. Църквата съществува в света като „трети род“, чужд на юдаизма и езическия свят, като самостоятелна и независима величина и само тя дарява спасение (обòжение).
Точно това означава принасяне-предаване на целия – духовен и телесно-материален – живот на Христос („целия си живот на Христа Бога да отдадем“). Целият човек и целият му живот бива приет от Христос. Вярващият влиза в Христовата общност с всички свои проблеми. Църквата не разсича човека на душа и тяло, с което да различава духовното от материалното. Според св. Григорий Паламà изразът „по образ Божи“ се отнася до целия човек: „Нито само душата, нито само тялото се нарича човек, но и двете заедно, затова и се казва, че Бог го сътворил по (Свой) образ“ (PG 150, 1361C).
Христос приема и спасява целия човек като душевно-телесно единство и цяло. Той не го разсича, нито го фрагментира. Както казва св. Григорий Богослов, „(Той) Целият ме възприе цял и Целият се съедини с целия, за да дари спасението на целия“. Затова нашето служение е насочено към целия човек, което е както „духовно“, така и „телесно-материално“ служение. Целият човек трябва да бъде спасен, да се освободи (= избави от греха), тлението, смъртта и да се обòжи. Това става чрез охристовяването на целия наш – духовен и телесен, личен и социален – живот. Следователно възгледът, според който човек може духовно да се храни от Христос, а телесно и социално да се трови от „атеизма“ на политическите и социалните системи, е напълно неприемлив за православния човек.
В Новия Завет откриваме еклисиологичното разбиране за засаждането на целия ни живот в живота на Църквата – в служението на седемте дякона (Деян. 6 гл.), което е било форма на „гражданско“ (т. е. социално) служение, за обгрижване на „общото притежание“ (Деян. 2 и 3 гл.) и на групите за стопанска помощ за по-бедните християнски общности (Гал. 2:10; 1 Кор. 16:2). Постепенното развитие на живота в християнските общности е придало на Църквата формата на Христова държава, на всемирна самостоятелна общност на целия живот.
2.2. Пълното обаче приемане на човека в Христовото тяло не зависи от негово просто решение или само от неговата воля. Налице са основни и нерушими предпоставки. То не прилича на приемането в някакъв клуб-сдружение, където е достатъчно попълването на официални формуляри и изпълняването-спазването на определени установени правила. С други думи, то не се крепи върху външни действия и практики. Участието в Христовата общност изисква вътрешни за човека процеси, както отново виждаме в Новия Завет. Необходим е верен (бих казал свето-духов) подход към нея, който се гарантира само чрез св. отци. Тук ще направя едно отклонение.
Често четем Писанието „плоско“, без да разглеждаме неговите повествования живо и „релефно“. Това става, защото не познаваме езика на Писанието и неговата семантика. Имам предвид богословско-църковния език. Всяка дума-термин от Писанието е свързана с една реалност, изразява реалността на църковния живот, позната на онези, които я живеят – обòжените хора. За тези, които не са постигнали обòжение, Писанието остава „книга, запечатана със седем печата“ (Откр. 5:1), т. е. нещо напълно непонятно. В този случай библейските термини остават без цвят, без изражение, мъртви, като се разбират в смисъла, който са получили в светската си употреба (това е тяхното нецърковно, еретическо тълкувание). За съжаление това се случва и при нас, духовниците и „богословите“, когато при изследването на Писанието имаме не светоотечески-традиционните, а светските предпоставки. Само с помощта на обòжените хора, на св. отци можем правилно да подходим към Св. Писание.
Затова не може да има Православие без обòжените хора – св. отци. Протестантското абсолютизиране и изолиране на Писанието, съпроводено от незачитането на отците, често се приема и от „православните“ с естествените последици от това. Писанието обаче не може да бъде тълкувано и разбрано без св. отци, защото то е книга на Църквата, говори езика на Църквата и само автентичните членове на Църквата, обòжените – светците, познават езика на Писанието. Следователно, не е ли любопитно, че много често академичното ни богословие и херменевтика не отговарят на светоотеческото богословие и богослужението, в което светоотческото слово се превръща в молитва и химн на Църквата? Това е така, защото нашите критерии и херменевтични ключове не са светоотечески.
От Новия Завет и светоотеческите тълкувания научаваме как се е извършвало посвещението или въведителното оглашение на влизащите в Църквата. Още от първия ден човекът се е наричал християнин, въпреки че като оглашен той не е участвал в светотайнствения живот на Църквата. Не знам как ще реагира всеки от нас, когато чуе, че добре познатите св. Василий Велики и св. Григорий Богослов в Атина са се наричали християни и са живели като християни, но не са приемали св. Причастие, след като още не са били кръстени! Днес, когато доминира обичаят за кръщаване на деца, християнската принадлежност и правото на човека да участва в св. Тайни са ясни от само-себе си, въпреки че след Кръщението – както става с мнозина – кръстеният напълно се е отдалечил от живота в Христос. Човекът е бивал кръщаван, след като е бивал въведен в делото за очистване на сърцето от страстите с помощта на неговия старец (както днес става в манастирите), за да може след това да приеме просветлението на Светия Дух, „кръщението с Дух Светий“ (Деян. 1:5) в сърцето си. Кръщаването на малки деца е ставало само в живи християнски семейства, в които са били налице необходимите условия, за да могат кръщаваните деца да продължат живота в Христос близо до своя старец – духовен изповедник и в семейството.
Неразбрани остават и екзорцизмите, които се четат по време на огласителната част, която предшества последованието на Кръщението. Оглашението и самото Кръщение са получили формален характер и са били съединени в едно последование, а екзорцизмите звучат като магически слова за присъстващите, най-вече за родителите и възприемника, които обикновено са „християни по паспорт“ и нищо повече. Никой не разбира реалния им смисъл и причината за тяхното съществуване.
Екзорцизмите са били върховен момент в борбата на оглашения, чрез която той се е научавал да се бори и да побеждава дяволските козни, бидейки близо до своя духовен наставник-учител, имайки за основа трите предкръщелни (т. нар. „синоптически“) Евангелия. Поради своя духовен характер Евангелието според Йоан се е преподавало на новопосветените след Кръщението. Затова в нашата литургична практика и досега четенето на това Евангелие започва от Пасха (оглашените са били кръщавани на Пасха). Всичко това е получило формален характер и е станало още по-непознато. И това са само няколко примера.
След епископа основни духовни отци и учители са били презвитерите, а дори и миряни, както днес става с (неръкоположените) монаси. Затова всички, които са преминавали през очистването и са стигали до просветлението от Светия Дух, са били „духовни отци“, т. е. „духоносци“. Затова Кръщението се нарича „просвещение“. Катихизацията не е била обикновено предаване на религиозни знания или на някакъв нравствен кодекс, който вярващият е трябвало да изпълни, а въвеждане, посвещение и влизане в един живот – живота в Христос, в нов живот, чужд на живота на света. Както морякът се учи да плава в морето, по същия начин и новият вярващ се е научавал как да плава в „житейското море“, как непрестанно да се отдалечава от греховния живот – от смъртта и да живее в Христос живота на Духа. Ако искаме да видим нещо подобно днес, бихме могли да споменем православния манастир и влизането в него. Послушникът – запазвайки аналогията – е оглашеният от древната Църква. По същия начин от неговата борба да бъде приет в монашеския живот можем да разберем, какво е означавало влизането в Църквата през първите векове. От 4 в. нататък животът на ранната Църква се е пренесъл в манастира и той е станал истински пример за християнски живот.
2.3. В живота на местната църква-енория първостепенно значение има духовният баща, старецът, както по-късно ще бъде наречен, който обикновено е и свещеник-ефимерий. Около духовния отец се събират духовните му чеда. Разбира се, в Църквата съществуват и духовни майки, които също имат възвишена мисия. Духовните отци (майки) възраждат хората в Христос, за което Господ говори на своя нощен ученик Никодим, който Го посещавал нощем (Иоан 3 гл.). Те истински възраждат вярващите. Духовният отец (майка) не е просто учител, педагог, а този, който възражда човека. Св. ап. Павел, духовен баща на много вярващи през неговата епоха, подчертава това: „Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“ (1 Кор. 4:15). Той задава координатите на духовното отчество. Първо, „в Христа“: те възраждат не свои, а Христовите чеда, след като те първи са се възродили, и второ, – „чрез Евангелието“: чрез метода на спасението, който Христос дава в Своята проповед-благовестие. Духовният наставник в Христос ражда духовни хора. Тук обаче трябва да уточним по-подробно смисъла на думата „духовен наставник“.
Духовният наставник в църковния език не е интелектуалецът, който притежава рационални познания, а този, който има Светия Дух и е станал „храм на Светия Дух“, духоносец. Духовните бащи са обòжените хора, светците. Затова в Православието за светци се признават не просто великите учители на нашия народ, въпреки че са известни като благочестиви християни, а тези, които са постигнали просветлението от Светия Дух и има видими знаци за това (харизми, чудеса, нетленни мощи и т. н.). Пътят (на духовните наставници) към обòжението обаче не е за малцина, за някакъв „елит“ в Църквата, а за всички вярващи. В Православието целта на всеки вярващ е да се обòжи, да стане „бог по благодат“. Това е делото на енорията – да се превърне в „работилница за святост“ и „духовна лечебница“ за всеки вярващ човек.
Човек влиза в Христовото тяло и следователно в живота на енорията, за да се изцели. Да изцели заболяването на вярата, т. е. парализирането на молитвената функция на „ума“ (силата на душата) и „помненето на Бога“ (на молитвата на ума) в сърцето. „Помраченият“ от помислите и страстите ум трябва да се отдели от „разума“ (интелекта) и да се завърне в сърцето, където е свойственото му място. Очистването на ума и сърцето от помислите и страстите е изцеление за човека, което (трябва да) става в духовната лечебница – енорията. Без това изцеление, което е равносилно на завръщането-възстановяването на предгреховното състояние на чистота на „Божия образ“, човек не може да постигне просветлението от Светия Дух и да приеме обòжението като Божи дар още в този свят, усъвършенстването на човешкото битие в нетварната благодат и царство на троичния Бог.
Този, който постигне свето-духовото просветление, придобива истинска, себежертвена любов и може да влезе в общността на своите братя. Следователно този, в чието сърце живее Светият Дух, е истински член на Христовото тяло, в противен случай остава постоянно оглашен („невеж“ – срв. 1 Кор.), макар механично и формално да приема всички тайнства на Църквата. Думите на апостола са категорични: „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Рим. 8:9). Обратно на това очистеният, което е приел „посещението“ на Духа, по думите на същия апостол, притежава видими знаци за присъствието на Светия Дух в сърцето си – „молитвата на ума“, непрестанната (1 Сол. 5:17) молитва на Духа в сърцето си: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!“ (Гал. 4:6). Тогава Светият Дух се моли с „неизказани въздишки“ (Рим. 8:26) в неговото сърце.
Влизането в духовния живот (пътят е: очистване – просветление – обòжение) е основна и неизменна предпоставка за истинското засаждане в живота на църквата-енорията. А духовният живот в неговото току-що споменато буквално значение, е предпоставка за истинската общност. Общностните добродетели никога не могат да бъдат индивидуални постижения на човешката воля, а са „плодове“ на Светия Дух (виж Гал. 5:22-23: „... любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“). Където отсъства Светият Дух, там липсва Неговият плод. Християнството, което се приема само по традиция и наследство и което през вековете се е наложило в нашия живот, е причина за днешното абсурдно състояние, в което Христовите слова „познавам Моите Си, и Моите Ме познават“ (Иоан 10:14) са загубили своето значение в енорийския живот. Затова манастирът остава – отново ще го кажа – по образа на църквата-енорията, защото в него (когато животът в него отговаря на Преданието) се поддържа борбата за очистване и просветление на сърцето. Тук ще се осмеля да добавя, че вероятно едно бъдещо държавно легитимиране на „свободното кръщение“ (по примера на свободния „граждански брак“), въпреки очакваните последици, ще спомогне за връщането в автентичните рамки на нашето Предание...
2.4. Въз основа на изложеното за православната духовност можем по-добре да разберем мястото на свещенослужителите в живота на енорията. Ще изтъкна няколко аспекта на този въпрос.
През първите векове клирици са ставали духовните изповедници – просветлените от Светия Дух, а не просто „добрите“ и „образованите“ хора. Нека не забравяме, че и големите еретици (например Арий) външно са били добри и „безупречни“. Но те не са били духоносци. Православен е не „нравственият“ човек и който на теория не е еретик, а този, в чието сърце живее Светият Дух – обòженият човек. Той ходи „в истината“ на божественото просветление. Затова смирено ще предложа, че е по-добра „липсата на свещеници“ (бюрократичното съзнание да не се покрива), ако няма „духовници“ в ранно-църковното значение на думата (много рядко срещано нещо днес) или най-малкото хора, които притежават покаяние, смирение, молитва и богат аскетически опит. Неочистените и непросветените от Духа стават преносители, а не носители на благодатта.
Бог „действа и чрез недостойните“, както ни уверява св. Йоан Златоуст, но неочистилите се не могат да станат изцелители и лекари на останалите, които не са се очистили (срв. „лекарю, изцери се сам“ – Лука 4:23), след като не познават метода на очистване-изцеление и не са вкусили от свето-духовния опит. Тези, които днес поддържат Православието в света, са светците. Те са нашите лекари – със своите слова (светоотечески и литургични текстове), мощи и чудеса. Ние пазим текстовете на св. отци, но не познаваме изцелителния метод, който ражда светци и св. отци. „Изцеляваме“ само с думи (молитви), но не и с „хирургическа намеса“, след като се занимаваме с „обреди“, а не с очистването на членовете на нашата енория. Вместо да се борим чрез Божията благодат да изцелим хората, ние се стремим да им „осигурим“ място в рая без да ги изцелим, нашата основна цел е да ги направим „добри“ и „полезни“ граждани на настоящия свят, покорни, подчинени и в крайна сметка „лесно управляеми“, а не граждани на небесното (нетварно и божествено) царство.
Следва: Енорията в историята
Превод: Константин Константинов
