Мобилно меню

4.9615384615385 1 1 1 1 1 Rating 4.96 (52 Votes)

Screenshot 2017 05 14 11.12.51 300x158Исонът или исо[1] заема особено място в изпълнението на източноцърковната музика и играе ключова роля при правилната й интерпретация. Още от древност институтът на исократите[2] се е оформил като специфична част от църковния хор. Самата практика на държане на исон се е утвърдила под термина исократима[3]. Исонът е тема, която обаче рядко заема подобаващо място в теоретичните трудове по византийска музика. Имаме редица свидетелства, които споменават за съществуването му в богослужението на древната Църква, но обикновено се свеждат до съвсем кратки бележки без подробни разяснения. Може да се каже, че и до днес това явление в църковната музика остава повече предмет на предание. В съвременните гръцки псалтикии[4] се е превърнало в стандарт освен мелодията да бъде отбелзяван и исонът с букви над невмените знаци[5]. Тази практика обаче е нова, а в класическите певчески сборници, от които са черпели и нашите български музикоучители, исонът не е бил записван и не се е разглеждал като проблем в теоретичните им трудове.

Какво представлява исонът?

Практиката на исона представлява начин на пригласяне към мелодията чрез изпяване на равен тон, който се държи постоянно и се променя рядко по неписани правила. Най-често държаният тон е основният тон на гласа. В този смисъл, не е съвсем коректно източно-църковната музика да се нарича едногласна, доколкото и в някои древни свидетелства и теоретични трудове се говори открито за διφωνία, т.е. двуглас.

4.9056603773585 1 1 1 1 1 Rating 4.91 (106 Votes)

lonely flowerДнес ще говорим за радостта. Тази тема е винаги актуална, защото какво друго търси в живота си човек, бил той вярващ или не, освен радост? Човекът е същество, което се храни от радостта, защото е роден за радостта на царството Божие. Във всички епохи и във всички общества, човекът търси да намери и срещне радостта. Разбира се, не винаги успява, повечето пъти се проваля и резултатът е голямата трагедия около нас и цялото общество. Радостта е цел на обществото, но и на живота на християнина, т.е. на човека, който води духовен живот в Църквата. Защото радостта, според св. ап. Павел, е плод на Светия Дух. Истинската радост не е просто емоция, не е просто успех или душевно въодушевление, а  плод на Светия Дух. В Църквата радостта е присъствие на Самия Бог в живота ни.

За да обясним това, ще използвам два пътепоказателя, двама човека, които обичам изключително много. Първият е вече светец на Църквата - св. Порфирий Кавсокаливит, а другият е може би по-малко известен, но заслужава повече хора да научат за него - старецът Емилиян Симонопетритски, един голям духовник на Църквата, за мен свят човек. В техните текстове видях и разпознах, че говорят по един особен начин за радостта, а как именно ще видим това по-надолу.

4.9176470588235 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (85 Votes)

farisei 300x226Въпроси и отговори след края на беседата "Духовният живот започва, когато загубим всичко" на свещ.  Харалампи Пападопулос

Въпрос: Признаването на неуспеха в Църквата е много трудна тема. Аз съм свещеник, катехизатор, църковен човек, да признавам ли моя неуспех? Да споделя ли това публично?  Налице е голямо объркване по този въпрос -  някои са убедени, че това не бива да се прави, защото другите ще се скандализират. Но ако именно признанието на личния неуспех е онова, което ще поучи другия? Така стигаме и до темата за лицемерието...

Да, въпросът за лицемерието в църковните среди е много важен, защото днес в Църквата повсеместно се е наложил пиетизмът - тоест живеем една имагинерна реалност. В тази измислена реалност ние не сме това, което наистина сме, а това, което би трябвало да бъдем. Показваме само онова, което ни е изгодно, за да скрием своя грях, да не се види нашият провал – все с обяснението „да не скандализираме хората”. Но какво означава скандализирам? Ако ме скандализира истинността на другия, значи съм болен. Но аз се скандализирам от лицемерието на другия, не от неговата истина. Ако нещо наистина ме скандализира, то това е лицемерието, когато някой иска да ми покаже, че е нещо, което не е. В това има лукавство. Грешният е симпатичен, искреният още по-симпатичен. Защо? - защото е немощен; немощният е симпатичен. Лицемерът има сила, иска да ме властва над мен, над моите мисли, възгледи, помисъл, иска да ме измами. Докато грешният ми е много по-мил, защото е изтерзан, защото го изповядва, автентичен е. Кой няма да обича един човек, който изповядва и казва брате, не издържах, имам тази немощ... Нима такъв човек не заслужава любовта ни?!

Нека погледнем в Евангелието. Отблъскващ за Христос, Който приема съвършено всеки човек, е фарисеят. Виждате колко сурово се отнася Той към фарисеите. И се питаш: защо не ги приема Христос? Христос обаче не понасял лицемерието и го смятал за  голямо изопачение, т.е. да искаш да изглеждаш нещо, което не си. Тогава защо аз трябва да се скандализирам от падението на моя брат? Всъщност, аз се скандализирам в степента, в която искам другият да е високо, за да си въобразявам съвършенството. Тоест, искам другият да е нависоко, за да мога да вярвам, че някъде има съвършени. Всички хора носят такова желание у себе си.

4.9444444444444 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (72 Votes)

262511.pРазмисли на известния сръбски старец и духовник 

Всичко започва с мисълта -  и доброто, и злото. Нашите мисли се материализират. И днес ние виждаме, че всичко, което е създадено, всичко, което съществува на земното кълбо и във цялата вселена, е материализирана във времето и пространството Божия мисъл, а ние сме създадени по Божий образ. Това е голяма награда за човешкия род, но ние не оценяваме това и не разбираме, че нашите мисли влияят на другите. Можем да сме носители на голямо добро или голямо зло, всичко зависи от нашите желания и от нашите мисли.

Ако нашите мисли са мирни, тихи, добри и великодушни, то това влияе не само на нашето собствено състояние, но ние ставаме източник на този покой за всички около нас: и в семейството, и в страната, и навсякъде. Значи, че ние – работниците на Божията нива, създаваме небесната хармония, Божествената хармония, и тишината и покоят се разпространяват навсякъде.

Нашата отправна точка е неправилна. Вместо винаги да започваме със себе си, ние искаме да поправяме другите, а себе си оставяме за после. Нека всеки да започне със себе си – така ще се възстанови мирът навсякъде. Св. Йоан Златоуст казва: “Ако човек не си навреди сам, никой не може да му навреди”.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (69 Votes)

syneidisiMВсички ние - свещеници, катехизатори, миряни - сме призвани да проповядваме Христос, Христовото  слово. Бог обаче така е устроил нещата, че в Църквата проповядваме не с това, което говорим, а това, което сме. Най-голямата ни проповед не са думите, които ще кажем, а това, което живеем. Беседата може да създаде подбуди, но не може да ни даде живот. Животът се предава само чрез живот. Живеейки, научаваме живота. Трябва да научим изкуството на духовния живот. Затова  в  духовния живот имаме старец, т.е. учител, което предполага, че той има опит в духовния живот, който ще ни предаде, ще ни научи на изкуството, което сам е усвоил. Именно по тази причина всеки в Църквата проповядва Христос.

Проповядваме Христос с начина си на живот. Следователно всички Го проповядваме. Не само свещеникът, не само катехизаторът, а всеки човек. Особено когато хората знаят, че ходим на църква, изповядваме се, тогава те са по-строги към нас, очакват нещо повече, защото си казват: "той е църковен човек, ходи на църква". Гледат живота ни под лупа, наблюдават какво правим, как се държим, дали прощаваме, дали сме сурови, дали се разкайваме, какво е нашето сърце, нашите дела. Припомнете си случката от Патерика, от опита на Църквата, където старецът казва на послушника:

- Сутринта ще станем и ще отидем да проповядваме в Александрия.

И „зилотът” се зарадвал, начинаещият в духовния живот, послушникът, който вярвал, че проповедта означава да говорим много и вдъхновени думи, да развием една идеология, където само се говори за Христос, и след като я развием, с удовлетворение да си кажем: "Ето, казах го! Проповядвах Христос" . Неопитният послушник се зарадвал твърде много и отвърнал на стареца:

- Трябва да отидем, какво добро правим в пустинята, трябва да отидем в света, да спасим хората!

Запомнете този пример, защото това е един от нашите проблеми – има го и при клириците, и при катехизаторите - че искаме да спасим другите. Внимавайте, защото това е най-опасната заблуда, да отиваш при другия, за да го спасиш. Никой няма да се спаси, особено когато усеща, че ти отиваш при него именно с тази цел - да го спасиш, дори само напук. Защото това твое „спасение” го задушава, изморява го. За да може другият да намери покой, трябва да му направиш място, а с желанието си да го "спасиш" ти често пъти го задушаваш.

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.