Мобилно меню

4.9268292682927 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (41 Votes)

10676357 720432608063717_5317782355555063365_nСвещеникът възглася: Да благодарим на Господа!

Народът отговаря: Достойно и праведно есть!

Представете си един изтерзан, нещастен, объркан човек, когото внезапно намират, въвеждат го в един дворец и му казват: Виж, този дворец е на баща ти, твой е, твое наследство. До този момент изтерзан, гладен и жаден, гол и беден, сега този човек внезапно става богат, наследник на голямо богатство и се наслаждава на уюта на двореца. Сърцето му буквално прелива от благодарност и признателност към този, който му е дарил наследството. Така става и с нас. Когато видим Бога, когато застанем пред Него, тогава първото движение на нашето сърце е благодарението. Да благодарим на Господа! И отговаряме: Достойно и праведно есть, т. е. достойно и праведно е да Му благодарим. Много пъти говорихме за благодарението (Евхаристията), но трябва да го правим отново и отново, защото благодарността към Бога е нещо изключително важно. Виждате, че и св. Литургия се нарича св. Евхаристия (т. е. свято благодарение), което означава, че човек винаги трябва да има благодарствено отношение към Бога. В момента, когато започва главната част на св. Литургия, Църквата ни призовава да благодарим в себе си, т. е. нищо друго не се иска от нас в онзи час, не иска от нас да се уплашим и стреснем: Сега започва Литургията и горко ви! Горко ви, понеже сте грешници! Помислете за ада, мъченията, Божия гняв, помислете, че всички ще отидете в ада! Нищо подобно. Подобни мисли и настроения са младенчески неща в духовния живот, те не водят до правилна връзка с Бога. А каква е нашата връзка с Бога?

Ние сме Божии чеда и като такива трябва да благодарим на нашия небесен Баща. Разбира се, ние знаем това, знаем още, че сме грешни деца на Бога, не сме добри, изобщо даже. Този, който си мисли, че е добър, няма вътрешно разположение да благодари на Бога. Докато този, който знае, че изобщо не е добър, той благодари много по-искрено на Бога. В един тропар, който ни подготвя за Рождество Христово, се казва, че именно понеже знаем, че сме в мрак и светлината е изгряла за нас, трябва още повече да Му благодарим. Ако сме праведни и добри, щяхме да казваме: Е, след като сме добри, е нормално Бог да е близо до нас! За съжаление, изключително много хора имат такова впечатление за себе си, което е болно състояние – те вярват, че по някакъв начин заслужават Божието благоразположение. Често пъти чувам това от хора, които идват при мен и ги питам: А връзката ти с Бога каква е? А той отвръща: Много добра, отче! Изключително добра. Каквото Му поискам, го изпълнява! Каквото и да се помоля на Бога, Той ми изпълнява всички прошения! Всички сме добре вкъщи, здрави сме, всичко върви добре и сме много доволни от Бога! Ако обаче в даден момент това се промени и не всичко върви добре при теб, тогава какво ще стане? Нима имаме добра връзка с Бога, понеже всичко ни върви добре?! Това не е добра връзка с Бога. Човекът, който има такова чувство, непременно има духовна болест. Въобще в нашия всекидневен живот липсва изключително много чувството за благодарност. Докато в миналото хората, които били по-простодушни и смирени, благодарили на Бога искрено и за всичко...

Нека всеки изследва себе си, когато се събуждаме всеки ден, колко от нас казваме Слава Богу!? Благодаря Ти, Христе мой, че ни удостои да се събудим! А ние се събуждаме и започваме: Ох, Пресвета Богородице! Бързо, да станем, да се измием, да закусим, да излезем... Няма време за благодарение. Или когато сядаме да ядем, колко от нас благодарим на Бога за яденето, което ни е дал? Тъжно е. Докато Църквата ни учи, че когато тръгваме да направим нещо, и една чаша вода да изпием, трябва да се прекръстим. Има благочестиви хора и повечето в манастирите, които, когато пият една чаша вода, се прекръстват. Сещам се, когато дойдох в Кипър и бях свикнал така от Света Гора – черпеха ни чаша вода, аз се прекръствах – и ме питаха: Ама и за една чаша вода ли да се кръстим? Толкова важно нещо ли е една чаша вода, за да се прекръстиш? Всъщност е много важно да можеш да изпиеш една чаша вода. Човекът, който открива във всеки детайл от живота си колко ценно нещо е това, което прави, постоянно слави Бога.

Един духовник на Света Гора разказваше, че веднъж Онасис, богаташът, го поканил да отслужи водосвет у тях. Когато тръгнал, той си мислел, как ще се срещне с този толкова богат човек, най-богатия в света? Намерил го на седнал на един фотьойл, с лепенка на очите. Той му казал: Отче, знаеш ли, имам голям проблем, не мога да мигам и знаеш ли как страдам от това? Не можел да извършва това най-просто движение, което правим милиони пъти на ден, за да може окото да се навлажнява и да вижда. При него този нерв бил парализиран и той страдал, мъчел се, животът му бил мъчение, защото не можел да прави това просто движение. Едва сега оценявам, колко ценно нещо е това, което правих преди, а сега не мога и страдам, допълнил той.

Искам да кажа, че вършим много неща, за които не разбираме, че трябва да благодарим. Църквата, например, ни учи, че когато отиваме да ядем, трябва да се помолим, дори има последование на трапеза. Има служба, която правим, когато ще ядем. И някои казват: Добре де, детето ми, дори когато ядем ли трябва да служим? За една чиния ядене? Не може ли да ядем така, а трябва да застанем прави и да четем молитви? По този повод се сещам за един простодушен младеж, който работеше в голяма компания, и на обед, когато щял да яде сандвича си, затворил вратата и отворил чантата на масата пред компютъра. Първо се изправил и тъкмо щял да се прекръсти и да каже „Отче наш”, когато докоснал с ръка челото си и вратата се отворила и вътре влязъл негов колега. Понеже наскоро бил влязъл в Църквата, навярно затова се стъписал и останал с ръката на челото. Помислили го за луд и казали, че му има нещо, слага сандвича пред себе си и му козирува, както правят войниците... В цялата компания тръгнал слух, че се е разболял и се нуждае от психиатър, защото козирувал. Извикали психиатър да го види какво става, но той нищо не му казал...

Вкъщи и вие, които имате семейства, научете това просто нещо преди да седнете да се храните – станете и кажете молитвата „Отче наш”, а след това онази хубава молитва след ядене „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които си ни наситил! Молим Те, не ни лишавай и от небесното Си царство”!

Мисля, че втория път, когато отидох при стареца Паисий, бях малък, 18 годишен, той ме задържа при себе си – тогава за първи път останах при него – и ми каза: Сега ще ядем! Попитах го: Какво ще ядем, геронда? А той отговори: Ще ти направя голяма трапеза, нали имам гости! Той се шегуваше с мен. Имам риби, треска, ще направим голяма трапеза! Е, отидохме. Той нямаше маса. Излязохме отвън на поляната, където имаше един камък. Той каза: Тук ще ядем. Само минутка да сложа масата! И отиде и донесе една мушама, върху която имаше изобразени различни неща – банани, грозде, дини. Той каза: Тази мушама я постилам, само когато имам официални гости, а не всеки ден. И какво имаше? Нищо нямаше, имаше сухари. Попита ме: Искаш ли чай? Аз не пиех чай нито тогава, нито сега, и му казах: Благодаря, не искам! Той извади една глава пресен лук – имаше засадени пет-шест глави – и една маруля. На обед ядохме маслини, лук и маруля. Наоколо беше пустош, но никога няма да забравя това, че преди да започнем да ядем, той каза: Нека кажем молитва. Станахме да се помолим. Той вдигна ръце и каза „Отче наш, Ти, Който си на небесата...”. Ама какво да ви кажа, наистина Бог присъстваше там! След яденето каза и благодарствената молитва. И какво ядохме? Нищо – стари сухари, които при други обстоятелства и да ми плащаха, нямаше да ги ям, една глава суров лук и една маруля. Но никога няма да забравя този миг, това беше най-ценният обяд в живота ми.

Ако постъпваме така вкъщи, тогава ще създадем хубава атмосфера, която за съжаление в наши дни се загуби, а именно нея търсят нашите деца. Когато детето си дойде вкъщи и сядаме да ядем, ние какво правим – караме се, викаме, обиждаме, не ядем всички заедно, всеки яде сам. Как да наречем това нещо дом, семейство? Когато всеки яде сам. И естествено всички сме изнервени. Единият отсъства, другият също, третият също, детето се връща от училище, взема яденето от хладилника, претопля го и какво е това ядене? Друго пък не иска едно, не иска второ, иска различни яденета. Защо? Защото това дете никога не се е научило да се моли, преди да изяде това просто ядене. Разбира се, когато стане 18 годишен и няма да се прибира вкъщи, ще дойдат проблемите. Ще си избере момиче, което майка му няма да иска и тогава тя ще се сети за духовниците и за Църквата, ще започне да обикаля храмовете и да казва: Помолете се за детето ми, отче! Да ти доведа сина ни? Сега ли? Сега е късно. Сега ще сърбаш това, което си готвила толкова години. Какво прави тези години? Когато детето ти беше не на пет години, а на пет дена, тогава трябваше да го научиш, т. е. ти да се молиш, то да те вижда и така да се научи да се моли и то. Ако се беше научило да се моли и да благодари на Бога, тогава нещата щяха да бъдат много по-различни. Ако правим така, тогава оползотворяваме прости неща. Така започваме. Христос казва: Ако ви говорих за земните неща и не можете да ги разберете, как ще ви говоря за небесните? Ако не благодарим на Бога за това просто нещо, за яденето на обед, тогава как ще благодарим на Бога на св. Литургия за по-висши неща? Но кой благодари на Бога? На Бога благодари само смиреният. Този, който няма смирение, мисли, че Бог му е длъжник, че му дължи тези неща.

Нека всички изследваме себе си, за да видим дали в нас има дух на благодарност за всяко нещо. Знаете ли колко хубав е животът, когато благодарим на Бога? Нека се научим във всеки момент да откриваме нещата, за които можем да благодарим. Дори най-простите неща. Дори в нашите взаимоотношения. Виждате колко трудно казваме Благодаря! на близките ни. Правят ти подарък, а ти отговаряш: Е, благодаря... нямах нужда от него! Или ти дават едно яке: Е, благодаря, ама не ми става! Малко е! Не ми харесва. Не е от скъпите, от евтините е! Да видя откъде го е взел! Достойни сме за оплакване... Какво да кажем? Бре, чедо, не можеш ли да кажеш една дума, едно благодаря!? Постоянно гримаси, постоянно сме кисели. Как тогава ще създадеш благодарствена атмосфера в дома си? Другият човек е огледало. Каквото му покажеш ти, това ще ти покаже и той. Все се оплакваме от другите – мъжът ми е такъв, детето ми, съседът! Е, добре, но знаете ли, че до голяма степен ние самите сме си виновни за това? Убеждавам се в това всеки ден. Ние все се оплакваме, все сме нещастни. Не, чедо, нещата не са така. Научи се да прославяш Бога за всичко, за всички злини и нещастия и за всичко, което става с теб, кажи слава Богу! Когато кажеш слава Богу! От все сърце, ти става леко. Когато обаче не го казваш, ставаш все по-кисел.

Авва Исаак казва, че човекът, който няма духовно познание, каквото и да му дадеш, му се струва малко. От нищо не е доволен, от нищо не удовлетворен и никога не благодари. Ако с брат си, с мъжа си, с детето си не можеш да имаш такава връзка, как ще я имаш с Бога? Нека не мамим себе си – този, който не обича брата си, казва св. ев. Йоан, не обича Бога. Ако не благодарим на ближните, и на Бога няма да  благодарим. От това започваме, от простите неща, за да стигнем до по-великите. Сещам се за много хора, които благодарят на Бога и са много ценни хора. Сещам се за някои баби, които имат големи проблеми, страшни проблеми, а виждаш върху техните лица тишина, благост, мир. Защо? Защото казват Слава Богу! Отче, слава Богу! Не роптая, не негодувам! Те не недоволстват – това не е фатализъм, а доблест на душата – човек да приема всекидневието, сякаш от ръката на Господа, и да Му благодари за всички неща. Именно благодарението претворява горчивите неща в сладки.

Представете си обаче, че децата растат в дом, в който никога не виждат своите родители да благодарят на Бога. След това какво ще стане с тях? Сещам се за един монах на Света Гора, който беше градинар. В Неа Скити нямахме градини, килиите бяха сред скалите. Затова ходихме по манастирите, където имаха големи градини, за да ни дадат милостиня, за да си сготвим. Там, дето ходихме, един монах винаги ни даваше много неща. Отче, няма нужда! Вземете, вземете! Ама, какво да правим толкова много неща? Нищо, вземете! Все ни товареше. Той се пребиваше от умора, ние не ходихме да работим, а само да вземаме, не ходехме да копаем или да поливаме. Стига, отче! Благодарим! Не, аз ви благодаря! Благодаря ви изключително много! Наставаше голяма радост, когато ни даваше нещо.

Сещам се за друг монах, който живееше в светогорската столица Карея, където ходихме по работа от скита. Често отивахме внезапно, без предупреждение, и при това късно през нощта. Или се обаждахме по телефона и му казвахме: Отче, ще дойдем за една нощ. Заповядайте, с голяма радост! Това е голяма чест за мен! А колко грижи му създавахме! Да ни сготви, да ни сервира, да ни запали печката, да се погрижи за нас – обърквахме програмата му за целия ден. Въпреки всичко той беше много радостен.

Когато човекът насреща ти е такъв, тогава и да искаш да му направиш зло, не можеш. Мисля, че за св. Моисей Мурин в Египет, който бил разбойник, злодей и убиец, се разказва, че намислил да отиде в един женски манастир и да ограби монахините. Той си казал: Жени са, беззащитни, сами са в пустинята, мога да направя каквото си искам! Отишъл, скочил през мандрата на манастира и влязъл вътре. Монахините в своята простота, без да помислят някакво зло, веднага щом го видели, казали: А, добре дошъл! Седни! Веднага се втурнали и донесли вода да си измие нозете. Той тръгнал да каже нещо, а те: Седни, седни първо, изморен си! Сложили леген с вода и донесли да го почерпят. Сърцето му се умилило, отрекъл се от предишния си живот и след това станал голям подвижник.

Знаете ли как се променя другият човек? Спомням си, че веднъж дойдоха да се изповядат двама стари хора, много възрастни, 85 годишни. Казах на дядото: Да не би някой път като човек да казваш някоя лоша дума на жена си? Не, отче! Никога не сме се карали! Как е възможно толкова години! Нищо ли не ти е сторила, не мърмори ли? Не, нищо! Защо? Как е възможно това? А той отвърна: Често бях изнервен и исках да й се ядосам, но когато се връщах вкъщи, тя ме чакаше с подноса в ръка, на който имаше нещо сладко, вода, кафе... Тя знаеше кога се прибирам и излизаше навън, чакаше ме, отваряше вратата и казваше: ела, чакам те, седни да изпиеш кафето си! Да си хапнеш сладкиша! Пъдеше децата да не вдигат шум и ми казваше: Почини си! Носеше ми чисти дрехи, чисти обувки и както бях нервиран, нищо не можех да й направя. И да исках да й кажа нещо, не можех. След това за изповед дойде бабата, чието лице сияеше и разкриваше и нейното душевно разположение. Аз й казах: Бабо, как прекарахте толкова години с мъжа си, той не ти ли се скара някой път? Не, отче! Как да се скара, като агънце е, знаеш ли колко добър човек е! Никога не ми е викал, а аз правих толкова неща, мърморех и т. н. Докато той цял ден се трепеше по нивите, аз си бях вкъщи. Какво да се уморя вкъщи?

Виждате, че това е и изкуство. Някои хора са го усвоили и дори да искаш да се скараш с тях, не можеш. Те са толкова положителни хора, с толкова добри чувства, че дори да искаш, не можеш да им се ядосаш. Имахме един монах, който, милият, постоянно правеше грешки. Беше простодушен и постоянно грешеше. Много пъти си казвах: Горко му! Само да го видя и веднага ще му дам епитимия, нищо няма да му спестя! След това го срещах и бях готов да го направя на нищо. Питах го:

- Какво си направил?!

- А ти видя ли, видя ли какво направих!!!

- Добре, не помисли, че е лошо? 

- Не помислих. Ако имах акъл, щях ли да го направя?!

И да искаш да му кажеш:

- Ама, отец, какви са тези неща, това е голям грях, което си направил!

- Е, голям грях е, голям грях! – отговаряше той.

Така приключваше въпросът. Колкото и да искаш, не можеш да му се скараш. В Патерика се разказва, как дяволът се явил на един игумен и му казал: Знаеш ли колко пъти се опитах да скарам монасите, опитвах така, опитвах инак, създавах недоразумения, и за малко да успея. Но за съжаление не успях. Игуменът му казал: И защо не успя? Ох, научили са една дума! Коя дума? Благослови, прости ми! Монасите се били научили да искат прошка. Щом се случвало нещо, единият казвал: Благослови, отче! Прости ми! И край!

Но ако започнем да възразяваме и спорим: И какво от това? Теб какво те бърка? Какво ти пречи? и т. н., тогава ще избухне взрив. Ако огънят се запали, след това не можеш да го загасиш. Много е просто, стига човек да го осъзнае. Дори бракът е изкуство – да се научиш да живееш с друг е изкуство. Има добродетелни хора, които обаче не са усвоили добре това изкуство и може да се подвизават, но въпреки това имат в себе си някои отблъскващи неща. И в брака е така – може да виждаш жена, която се подвизава, непрекъснато ходи на църква, изповядва се, но за съжаление у дома, вместо да привлича другите, ги отблъсква. Защо? Защото така се е научила – винаги да е намръщена, от нищо да не е доволна, да не казва какво иска. Е, кажи де, детето ми, дори да не ти харесва, научи се, това не е лицемерие. Св. Исаак Сириец казва: Когато дойде гост у дома ти, се погрижи да му отдадеш чест, сякаш гледаш Бога, като Божий Ангел. Да му целунеш ръката и да му кажеш, че за теб е голяма чест днес да е у дома ти, да го сложиш да седне, да му дадеш свобода в твоя дом и да му кажеш добри думи. Почети го свръх силите си и силите му, кажи му похвални думи, но не, за да бъдеш човекоугодник, а за да се научиш, че трябва да общуваш с твоя брат. В Патерика се казва, че когато видиш някой да хвали другия, знай, че този човек е свят. При един авва отишли няколко монаси и му казали: Авва, идваме от авва Пимен, който ни каза много хубави думи за теб. Той отвърнал: Да, но знайте, че авва Пимен е в по-велик от мен, защото е похвалил друг.

Докато ние много трудно изричаме по някоя хубава дума за другия: Е, ... добър е. Прибавяме и едно но накрая: Добър е, но… Ако е далечно лице, което не ни интересува много, може да кажем някоя добра дума за него, но как една жена да каже, че сестрата на мъжа й е добра! Е добра е, добра… Свекърва ти добра ли еАми, прощавам й, отче! Каквото и да ми направи, аз й прощавам! А обичаш ли яАми... обичам я. Особено сега, когато е починала... Когато свекървата е починала, снахата тогава я обича. Докато е жива, я търпи отдалеч. Няма да чуеш да я похвали. За да похвалиш някого, е нужна е доблест на душата.

Същото важи и за нас, духовниците. Питаме някой духовник за някой негов събрат: Еди-кой си духовник добър ли е? Добър е – ти отговаря. А друг за същия духовник ще каже много по-хубави думи. Вторият има свобода, издигнал се е по-високо и гледа на всички като на ангели. Ще ми кажеш, нима духовниците нямат недостатъци? Имат, но на теб какво ти пречи да кажеш една блага дума? Какво ти пречи? Когато не можеш да кажеш добра дума, означава, че си болен духовно. Затова нека изследваме себе си и да видим дали аз като монах мога да похваля другите монаси, дали аз като игумен хваля другите игумени? Дали като жена хваля други жени, например снахата да похвали свекървата или свекървата снахата. Хваля ли я? Когато отивам у тях, казвам ли: Колко хубаво си сготвила днес! Как се грижиш за детето ми! Колко се радвам, че синът ми е женен за тебе! Само ти можеш да направиш детето ми щастливо! Така ли постъпваш или правиш различно – щом влезеш у тях и почваш: Синът ми нещо е отслабнал! Синът ми май беше притеснен! Друг път се случва да видиш едни усмивки... но какви усмивки... През зъби, студени като слънцето през зимата, след които започва голяма буря. 

Това са прости, всекидневни неща, но е важно да ги знаем. Нека сега се върнем към благодарността. Защо благодарим на Бога? По коя причина? За всекидневните неща? Това е много низко. Какво да кажем? Благодаря Ти, Христе, че съм добре? Че работите ми вървят добре, че сме здрави, че децата ми са живи и здрави, за всички тези неща? Добре, благодарим на Бога. Но не това е причина, поради която трябва да благодарим на Бога. Защо? Защото Бог има нещо по-висше, което ни е дал, а ние хабер си нямаме от това. Какво казва Църквата? Благодарим Ти за Твоята велика слава! Благодарим на Бога, защото е Бог, защото Той е Бог, а  не нещо друго. Благодарим Му, защото ни обича, защото пръв ни възлюби, защото е казал да търсим Царството Божие и след това ще се прибавят останалите неща. Затова трябва да Му благодарим – първо за Царството Божие, което ни е дал. Както се казва в една молитва от св. Литургия Достойно и справедливо е да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме на всяко място на Твоето владичество. Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ, Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух. Ти от небитие си ни привел в битие; и падналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство. За всичко това благодарим на Тебе, и на Единородния Твой Син, и на Твоя Свети Дух, за всички сторени за нас видими и невидими благодеяния, които знаем и които не знаем. Благодарим Ти и за тази служба, която благоволи да приемеш от нашите ръце, макар и пред Тебе да стоят хиляди архангели и безброй ангели, херувими и серафими, шестокрили, многоочити, които високо летят.

Благодарим на Бога, защото е станал Човек заради нас, защото ни удостоява да стоим пред Него, защото ни е възлюбил и едва след това благодарим за останалото. Знаете ли, че най-великото нещо е да благодарим на Бога за големите изпитания, през които сме минали? Знаете ли колко важно е това? Наистина, ще дойде момент – и е добре да дойде, докато сме живи, а не да чакаме да умрем – когато ще благодарим на Бога за всички скръбни неща в живота ни. Знаете ли кога? Когато проявяваме търпение, молим се и прославяме Бога, тогава внезапно болката в сърцето ни започва да се претворява и става сладка. Отровата става лекарство, горчивото става сладко и тогава се случва това, което казва и Давид: Добре, че ме смири (в българския превод е Добре ми е, че пострадах). Добре, че допусна да бъда наранен, уязвен, поразен, съкрушен, защото това е ценно благодеяние за мен. Но кога го казваме? Само, когато усетим благотворната ръка на Бога в нашия живот. Когато лекарят ни прави операция, изпитваме болка, повръщаме и рядко в онзи час казваме благодаря! Кой в онзи час казва на лекаря: Благодаря ти, че ме оперира!? Навсякъде те боли, къде ти ще благодариш... Но когато операцията свърши, възстановим се и опасността е отминала, чак тогава казваме: Благодарим, докторе! Наистина ни помогна и оздравяхме! Благодарим, когато почувстваме здравето.

Велико нещо е обаче да благодарим на лекаря и в часа на страданието, на операцията – тогава да благодарим на лекаря и на Бога. Да благодарим, когато сме подложени на педагогическата операция на Бога и сме потопени в болка, скръб, кървим. Знаете ли колко важно е в онзи час човек да каже тези думи Слава Богу! Църквата винаги изтъква примера на праведния Йов, а св. Йоан Златоуст казва: О, блажени глас на Йов! Кога бе облажен Йов? Когато умрели децата му, загубил всичко, когато бил презрян, отхвърлен, когато жена му се отрекла от него, когато страдал, тогава той казал „да бъде благословено името Господне!”. И действително в онзи час той бил облажен, а не когато всичко било добре и казвал слава Богу! Това слава Богу! няма стойност и е много евтино. Когато всичко е наред, лесно казваш Слава Богу! И горко ни, ако не го казваме!

Представете си, всичко с вас да е наред, а да не казвате слава Богу! – това говори за много голяма неблагодарност. Но когато всичко върви накриво и си потопен в мрака на болката, в онзи час, ако намериш сила да кажеш слава Богу!, тогава действително си блажен. Намерил си ключ, който е малък, но с този малък ключ се отваря голяма врата. Именно този ключ ще ти отвори вратата на Божието царство, където всичко е вече блажено.

Авва Исаак Сириец казва: Уста, която благодари за всичко, приема благословение от Бога. В сърце, което пребъдва в благодарение, вали благодат. Той още казва, че никой дар от Бога не остава без прибавление, освен този, за който не благодарим.

Старецът Ефрем Катунакиотис, този велик стълб на Църквата, ни каза, че веднъж старецът Йосиф Исихаст въздъхнал и рекъл: Ах, толкова много години ми трябваха да открия тайната на благодатта! Старецът Ефрем, бидейки млад, го досрамяло и не го попитал коя е тази тайна. Минало време и накрая го попитал, а старецът Иосиф му отговорил: Благодарението. Това е тайната на благодатта. Искаш ли да напреднеш в духовния живот? Научи се да благодариш на Бога за всичко.

Св. Исаак Сириец казва още, че сърцето, което непрестанно благодари на Бога, носи Божиите дарове в човека. И обратно, това, което носи изкушенията в душата на човека, е ропотът на сърцето. Защо? Светецът обяснява: Бог понася всички немощи на човека, но не търпи човека, който постоянно роптае, а го наказва и оставя да падне в изкушение. Сякаш ти казва: Виж, не се терзай, а се научи на следното – ако искаш да израснеш в духовния живот и да бъдеш благословен, научи се да благодариш на Бога за всичко. А ние правим обратното – веднага започваме да роптаем: Защо постоянно да имам изкушения, защо трябва да имам скърби, защо всичко да е наопаки? Защото постоянно роптаем, а ропотът превръща и доброто в зло. Когато Христос изцелил десетте прокажени, само един се върнал и благодарил на Бога. Христос казва: Добре, не се изцелиха десет? Само един ли се върна? И кой бил той? Един другородец и неизраилтянин. А къде са другите девет? Къде отидоха? Те не се върнали да благодарят на Бога.

Не искам да ви изморявам повече, но настоявам на това, т. е. на благодарението към Бога, защото то е важен ключ в духовния живот. През всичките тези години, когато говоря с вас, не ме чухте да ви поучавам кога ядем с олио и кога без олио, дали ядем морска храна или кога ядем риба. Всичко това е външната страна на нещата – добре, ще ги пазим, трябва да ги пазим, това е формата, която поддържа същността. Но аз искам да говорим за нещата, които са ключове в духовния живот. И защо? Защото, за съжаление, сме се научили да пазим формата и е жалко години наред да сме в Църквата, а да нямаме чертите, характерни за Божия човек и да не приличаме на нашия Баща. След като сме деца на небесния Баща, как е възможно да не Му приличаме? След като Бог е светлина и казва: Ето, всичко ново творя! Бог живее в непристъпна светлина, Той е светлина, любов, мир, дава радост, благодарение. За всичко благодарете – казва светият апостол.

Същността на Църквата е св. Евхаристия и тя ни зове да благодарим на Бога, Който ни дава такава благодат и свобода; ние сме свободни чеда. Днес всички говорят за свобода, за радост. Но къде може да съществува това, освен в Църквата? Нима е възможно Божият човек да няма радост, благодарение, мир? Значи става нещо, значи неговият духовен живот досега е бил недостатъчен. Както пресоленото ядене не е наред, така става и с нас. Всички тук криво-ляво сме църковни хора, нека всеки погледне себе си, а не другите, да видим колко много неща ни липсват и каква картина създаваме на другите хора. Каква картина? Картината на царството Божие, идващо в този свят, да покажем, че Христовата Църква е надежда на света. Другите ни питат, но къде е тази надежда? Кой въплъщава тази надежда? Когато ние сме толкова трудни и неблагодарни човеци, как ще вдъхнем на другите надежда? С думи? Не става така. Накрая ще отговаряме на Бога не само за това, че сме се погубили, а и защото сме потъпкали тази Божията картина пред хората. Наистина трябва да бъдем това, за което Христос говори: град, който стои на планина – всички да ни виждат и да казват: ето това е!

Нека оставим Бога да действа в нас и да научим тайната на благодарението за всичко, защото достойно и праведно е да благодарим на Христос. Но по коя причина и кога? Когато сърцето ни мисли първо за небесните неща, а не за земните. Трябва да благодарим на Бога първо за всички велики духовни дарове, които ни е дал, а след това за земните. Тогава това благодарение ще преобрази нашия характер.

Сега наближава Рождество Христово. Не знам дали сте ходили в Йерусалим, но не само там, а на всяко поклонническо място, в храма, в манастира трябва да отиваме с голямо благоговение, да не говорим, да не се смеем, т. е. да викаме по пътя, а след това искаме да влезем в пещерата, където се е родил Христос. Така нищо няма да разбереш. Отиваш с мълчание и безмълвие – я си помислете къде се е родил Христос? Нали така пеем: Дойдете да видим, верни, къде се роди Христос. Къде се е родил? В една пещера. Знаете ли защо Ангелите възпявали Бога? Защото се удивили на Неговата сила? Да, това е една от причините. Удивили се на Неговата мъдрост? И това е друга. Удивили се на Неговото всемогъщество? И това е причина. Но това, на което се удивили най-много и ще се удивяват во веки, е смирението на Бог Слово.

Един старец на Света Гора казваше: когато отидох в пещерата на Рождеството, се разтопих, не издържах. Къде се роди Христос? В една тъмна пещера, бидейки отхвърлен, презрян, сам, беден, без да има място за Него в странноприемницата. Представете си за всички да има място, а за Христос да няма! Именно там била осъществена тайната на всемирното спасение, най-великата тайна на света в една пещера. Този старец казваше: когато си припомня къде се роди Христос, тогава за какво да се оплаквам? За това, че килията ми е малка, че имам някакво затруднение, че съм беден? А къде се роди Христос?

Това са думи, които не се разбират с разума, а може само да ги живеем. Поне сега, приближавайки Рождество Христово, нека не правим грешката да посрещаме празника по светски, защото празниците са голяма духовна възможност. Нека се подготвим правилно. Пазарувайте, гответе, правете каквото правите, но оставете време за Христос. И когато отидем на св. Литургия, нека отидем правилно, красиво – с безмълвие, покаяние, молитва. Ако успеем да видим случващото се поне за малко в сърцето си – край! Това ще бъде като взрив, който взривява всичко. Такова е Христовото присъствие – разбива гранитния камък, с който е покрито нашето сърце. Затова нека с молитва, пост и покаяние отидем и се поклоним на Христос. Тези дни – според опита на светците – имат велика благодат, много голяма благодат, но я приема този, който отваря своята ръка и сърце за Бога. А за този, който няма време, все тича, не се спира и не го е грижа – край него Бог ще мине, но нищо няма да усети. Той ще почука, но как да Го чуем, след като сме пропилели силите си и сме направили всичко друго, освен това, което е трябвало да направим? За съжаление, празнуваме Рождество Христово без Христос. Поне да се опитаме. Владиката е благороден, казва св. Йоан Златоуст. Христос е любезен, има благородство, даваш едно, а Той ти дава хиляда. Даваш хиляда, а Той ти дава милиони, защото има благородство – за разлика от нас, които даваме едно и искаме хиляда. Не. Христос има велико благородство и ако положим поне малко усилие, Той ще дойде и ще ни да даде Своята благодат. Това е смисълът на празниците и нищо друго!

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/986dw 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.