Първа част на беседата "Билет за рая
"
И така, Бог не е сътворил ада, и никой не може да обвини Бога, че Той е създал ада или че Той изпраща едни в ада, а други в рая. Ние сами ще отидем там. И едно от проявленията на нашия собствен ад ще бъде това, че там ще се почувстваме напълно виновни. Вината за това вечно осъждане ще бъде цяло наша, не Божия. Бог няма да се окаже виновен, та да Му поискаме обяснение: „Защо ме изпращаш в ада?“. А някои питат: „Ами ако делата ни са точно наполовина, 50 на 50, какво ще стане тогава?“ Такива мисли нямат място в Божието царство, това са схоластически разсъждения. Не може някой, както казват някои, „да се пъхна поне в някой ъгъл“. Нито има ъгли, нито везни, които да показват „равно е“. Или обичаш Бога и се наслаждаваш на Неговата любов, или мразиш Бога и вкусваш онова, което сам си изградил.
На Света гора, а и в света, съм виждал хора, които са победили греха, страстите и стария човек в себе си, и те още в този живот живеят Царството Божие. Затова, когато пред тях се открива перспективата на вечния живот, те се радват дълбоко. Както пък онези, които не са възлюбили Христос, се ужасяват пред мисълта за вечността. И дори да имаме грехове и страсти, ако ни утешава духовният живот, ако се борим, покайваме се и се смиряваме, това означава, че Христос действа в сърцето ни.
Но ако вместо това не намираме покой, а чувстваме вътрешна съпротива – не просто безразличие, а отхвърляне на Божието присъствие, тогава трябва да разберем, че в нас действа противоположният дух.
Затова светците разбират какво има вътре в човека, те го узнават по това, което усещат вече в своето сърце. Когато ги приближат хора с отрицателна нагласа, сърцето им веднага им открива това знание. Понеже имат чисто сърце, те го разпознават лесно. А когато ги доближат хора, които носят благодат, светиите чувстват радост, утешение и мир в сърцето си – и се веселят в тяхното присъствие.
Всеки човек, според духовната си вместимост и отвореността си, получава различно: един приема много, друг малко. Може да си представим огромно море със сладка вода, от която всеки идва да пие. Един носи чаша, друг – бъчва, а някой – цяла цистерна. Зависи каква вместимост имаш и колко искаш да приемеш.
Ако човек е „ненаситен“ за Божията благодат, ако не му стига малкото и жадува да вкуси Бога, тогава той се отдава целият. Ако желае да влезе само „по малко“ в духа на благодатта, той поставя мярка. Но е сигурно: който обича малко, малко и вкусва; който обича много, много и получава.
Не е така, че Бог дава „повече“ или „по-малко“. Бог казва: „Вземи колкото искаш, колкото можеш да побереш“. Ти сам вземаш толкова, колкото желаеш и какъвто „съд“ си донесъл.
И Бог няма да осъди никого. Защото Той познава всеки човек – знае къде се намира, какъв е, каква е неговата вместимост, какви са възможностите му, и всички онези условия, които го оформят като човек: къде живее, как е роден, къде е израснал – всичко.
Всичко, което изгражда човека, е напълно известно на Бога и затова Той няма да ощети никого. Именно поради това Христос ни заповяда да не съдим никого, защото ние не знаем какъв е всеки човек отвътре и каква е неговата духовна вместимост. Може да видиш някого, който по човешки изглежда богат и успял, но в Божиите очи той да е беден, защото не е изпълнил своя съд на сто процента с благодат. И обратно, някой, който на нас изглежда малък и незначителен, в Божиите очи е съвършен, защото е умножил малкото, което е имал. Такава е логиката на Бога и логиката на Евангелието – различна от нашата. Затова ние не можем и не бива да съдим никого.
Как обаче увеличаваме благодатта в себе си? В аскетичния подвиг на Църквата желанието на човека за Бога постепенно расте – расте и неговата „жажда“ да се насити от Божията благодат. И се случва нещо удивително: дали човек едва е докоснал с върха на пръста си „меда“ на Божията благодат, или е изял цяла бъчва от него – и двамата са вкусили мед и знаят какво е той. Степента е различна, но самото участие е истинско.
В Царството Божие обаче никой няма да се чувства ощетен или в недостиг. Това е смисълът на думите, че Бог е „навсякъде присъстващ и всичко изпълващ“. Независимо дали човек притежава една мяра благодат или хиляда мери, той се чувства изцяло изпълнен, напълно цялостен. Бог го изпълва така, че в душата не остава празнина, нито вътрешна липса, която да го кара да се стреми отчаяно към още.
И все пак, парадоксално, тази пълнота върви заедно с едно тайнствено усещане, че човек желае да вкусва още повече от Божията любов. Не от липса, а от преливаща радост. Защото там, където е Божията благодат, пълнотата и стремежът към още по-дълбока пълнота вървят заедно – като жива и непрестанна радост. Не защото това, което вече имаш, е малко или те оставя празен, а защото е толкова величествено и прекрасно, че, подобно на вкусната храна, на която човек се наслаждава с удоволствие и казва „това ястие е истинска мечта“, Божията благодат предизвиква в човека още по-голямо желание за насита. Това е добър знак. Тази благодат идва при човека, който има смирено сърце, кае се за своите грехове, подвизава се според силите си, моли се и търси присъствието на Христос в сърцето си.
Затова Христос казва: „Търсете първо Царството Божие“, тоест самия Христос. Той е Царството. Той е раят. И всичко останало, ако го има – добре; ако го няма – не е беда. Защото не чувстваме никакъв недостиг, когато Бог изпълва всичко със Своето присъствие.
