Разговор на Никос Гурарос с Лимасолския митр. Атанасий в предаването „Словото на сърцето“ по телевизия „Пемптусия“ за това как човекът да престане да живее в затвора на страха и да разбере, че времето и тлението нямат последната дума. Никос Гурарос е директор на института „Св. Максим Грек“, един от основателите на дигиталния проект за радио и телевизия „Пемптусия“.
– В днешното ни предаване ще говорим за посрещането на Новата година. Позволете ми да ви прочета нещо. „Светите отци ни казват, че ние, християните, трябва ясно да сме разпознали основните елементи на живота – в ума и в сърцето ни трябва да е ясно с какво се борим, какво се опитваме да преодолеем и какво се стремим да изцелим. Те казват още, че един от най-важните начини, по които християнинът води своята борба, е борбата със страха. Страхуващият се човек има конкретни характеристики. Ако наблюдаваме тези празнични дни, особено около Нова година, чрез новинарските емисии, интернет и други медии, и видим как се описва посрещането на Новата година, ще разберем какво се случва в душата на уплашения човек.
И нека обясня. В началото на годината виждаме фойерверки, викове, песни, угощения – всичко това се показва в новините. Това е очакването, надеждата, че с идването на Новата година нещо ще се промени. В края на годината – падението. Лоши събития, неприятности – така си отива тази година. Караници, напрежение, разочарование. И това се повтаря отново и отново – всяко начало на годината и всяка нейна крайна точка в новините виждаме едни и същи неща, едни и същи събития. Светите отци казват, че това е затворът на уплашения човек – човек, който по психологически начини се опитва да даде кураж сам на себе си. И ни казват още, че това разкрива два ясно различими начина на живот. Единият начин е психологическият – той подхожда на хора, които живеят в страх. Другият начин е духовният – той подхожда на хората, които се опитват да решат проблема със страха, да излязат, така да се каже, на откритото поле, в радостта на Бога. Това, казват отците, не е психология, а реализъм. И го извършва Божията благодат вътре в човека.
Те казват още, че когато виждаш християни да празнуват идването на Новата година със същата еуфория като светските хора, а най-често точно това правим, тогава вътрешно усещаш, че някъде сме изгубили пътя си. Този християнин, който полага усилия да се бори със страха, казват светите отци, всеки ден работи, за да подчини себе си на Божията благодат. Понякога живее в радост, когато Бог е присъстващ, а друг път в скръб, когато Бог отсъства. И живее между тези две граници – присъствие и отсъствие на Бога. За такъв човек няма време, има само „сега“ – конкретното, настоящото „сега“. Винаги говорим за „сега“. „Вчера“ е отминало. Когато имаме такива напомняния за тежестта на времето трябва да се отнасяме правилно към нещата. Казват, че се движим в две лодки – или се борим със страха, или се примиряваме със страха.
И сега първият ми въпрос към Вас, владико, след това дълго въведение е следният: Занимава ли ни това да знаем кои сме в действителност? Интересува ли ни какъв живот се движи в нас и в кой живот полагаме собствения си живот? Тоест, занимаваме ли се ние, хората, с вътрешния човек в крайна сметка.
– Безспорно е важно човек да се занимава със своя вътрешен свят, но по начин, който е насочен към Бога. А не по начин, чрез който да оправдаем себе си и да кажем: „браво, добре съм, намерих пътя си“. Животът ни да бъде живот, посветен на Бога, да имаме доверие в Божия промисъл и да търсим Божията милост. Човекът, който живее духовно, не живее в постоянен стрес и безпокойство дали е добре или не е добре. Той знае, че е духовно болен, знае, че е немощен, но предава всичко това в ръцете на Лекаря Христос, Който лекува човешката природа. Отнася се към своето минало с чувство на покаяние или както казваме всекидневно в Църквата – човек трябва да се кае за грешките и паденията от изминалото време. А настоящето той посреща със спокойствие и мир, със съзнанието, че настоящето е в Божиите ръце и че човекът съдейства за своето спасение. Бъдещето го оставя в ръцете на Христос с пълно доверие. И така той не влиза в този процес на чисто човешкото отношение към времето, а носи Божия мир в сърцето си.
– Трябва ли някой или нещо да ни събуди, за да започнем да се занимаваме със себе си, да се вгледаме в себе си? Например, това работа на Църквата ли е, да ни пробуди, или е наша лична отговорност да направим този самоконтрол?
– Това е наша лична отговорност, макар че често събитията ни изпреварват и ни изправят пред този въпрос. Но е по-добре човек да направи това сам, по собствена воля, а не да бъде изпреварен от събитията. Защото когато чрез тежки събития стигнем до самопознание, тогава вече сме и наранени, и изморени, и се намираме в трудно състояние. Обстоятелствата не ни помагат. И това, разбирам, ни дава и по-малко свобода. Тогава човекът е по-чувствителен и по-слаб.
– Понякога това не е ли и възможност? Казваш си: „Случи се нещо в живота ми и изведнъж влязох в Църквата.“
– Да, наистина е възможност. Това е възможност, която я изпраща и Божият промисъл.
– Вторият ми въпрос, владико, е свързан със страха, за който говорят отците. Искам да се спрем малко по-подробно на този въпрос. Можем ли ние, хората, да видим страха като инструмент, като средство за търсене на тези две възможности в живота, тоест на живот в Божието присъствие и в Божието отсъствие? Или всъщност толкова много се страхуваме, че ни се струва по-лесно да го тълкуваме страха само психологически – например, чувстваме самота в нощта на Нова година. Ядем, докато се пръснем. Напиваме се до безпаметност. Каквато и наслада да ни се предложи, тя става най-добрата за нас. Падаме замаяни в леглото и на следващия ден – това е страшното – се събуждаме и първата ни работа е да разказваме за този нощен запой на приятелите си. Че всичко е минало добре, че празникът е преминал невероятно и ние сме „чудесно“. Струва ми се плашеща дистанцията между едното отношение към страха и другото, тоест – от това да видиш страха като инструмент, което ще ти помогне да тръгнеш напред.
– Ако погледнеш към страха духовно, той наистина е форма на пробуждане – не съвършена, детинска, инфантилна, но все пак е нещо, което може да помогне на човека в едно много първично духовно състояние. Страхът е състоянието на робите. Това е първото състояние на човека – човекът, който се страхува от Бога. Второто състояние е това на наемника – който очаква заплата от Бога. А третото е състоянието на синовете – на тези, които истински обичат Бога. Това е съвършеното. Съвършеното би било да можем да се приближим до Бога чрез любовта. Но понеже и ние не сме съвършени и все още сме несъвършени хора, човек може да се приближи до Бога и чрез страха, и чрез понятието за награда.
– Доминирането на новогодишните пожелания е една утвърдителна нагласа и едно задължение, което времето ни налага. Отново се връщаме към темата за времето. Времето е елемент на историята. Ние живеем във времето, живеем живота си в рамките на историята, докато напуснем този свят. Но, казват отците, трябва да обърнем внимание на нещо много важно. Църквата, когато се събира и става Църква, става такава чрез тайнството на Евхаристията. Там ние ставаме Църква. Вие многократно сте ни го казвали. Но в Църквата, казват светите отци, ние не живеем във физическото време. Живеем в литургичното време, в което душата ни и самият ни начин на живот се въздигат и се срещат с Божието царство.
От една страна, човекът е във времето и се измъчва от времето. Но едновременно с това, като член на Църквата, човекът се издига над времето – казват отците. Извън времето той живее една реалност, която не е природното време, а самото Божие царство. И именно там се извършва тайнството на Църквата и Църквата става Църква. Следователно границите на човека са свързани с обръщането му към времето – това е състояние, което му е наложено. Човек не може да избяга, например, от смъртта. Но като християнин той може да излезе извън пределите на времето и да живее едно състояние отвъд историята и времето. Как можем, владико, ние хората да спрем да се измъчваме от това безмилостно налагане на времето върху живота ни и да спрем да мислим, че времето и тлението имат последната дума?
– Струва ми се, че човек може да отхвърли всичко това от себе си, ако престане да мисли усложнено, ако мисли просто, ако остави себе си в Божиите ръце и повярва, и вкуси, че Бог е негов Отец. И че човекът е икона на Бога, и че най-доброто за него е да стане подобен на своя Небесен Отец. Бог е направил всичко именно за това. И когато човек осъзнае, че всичко е станало заради него, заради неговото спасение, тогава той наистина се чувства дете на Бога и се оставя със свобода и доверие в ръцете на Небесния Отец.
– Как ще стане душата ни лека, така че да заживеем с други основания и водещо състояние да стане радостта на Бога?
– Тежестта на душата е грехът и, разбира се, нашите страсти. Ние винаги ще бъдем грешни и страстни хора. Но покаянието е това, което носи благодатта на Христос в сърцето на човека. И когато благодатта дойде, душата ни олеква, освобождава се от тежестта на греха. В покаянието и смирението човек се ражда отново и усеща това олекване от страстите и от греха. Затова, колкото повече се очистваме, толкова по-лека става душата ни.
– Един стар обичай в навечерието на Новата година е, когато часовникът удари полунощ, да мислим за своите желания. Това е един светски обичай за Новата година – опитваме се да навлезем в непознатото бъдеще с една мечта, като едновременно очакваме и изпълнението на някое наше съкровено желание. След броени дни ще застанем пред една нова година, владико. Пожеланието, което ще чуем, е „щастлива Нова година“. Щастие – вечната дума, или, както казва светът, „краят на всички надежди“. Факт е, че на тези новогодишни трапези, когато се събираме, всички вярваме, че през тази година щастието ще се приближи до нас. Радваме се. И когато казваме „честита нова година“, „пожелавам ти всяко щастие“, ние вярваме, че можем да се надяваме на това – че е сигурно, сто процента, че го усещаме така. Владико, един университет в Америка възобнови онлайн, през първите месеци на пандемията, един семинар, който се е провеждал години по-рано – за това как човек може да стане щастлив. Мисля, че заглавието беше „Как да станеш щастлив“. Преподаваше го една млада преподавателка по психология. Осем милиона и половина души се записаха и го проследиха. Осем и половина милиона души! Един прост психологически семинар за това как да бъдеш щастлив. Ще задам отново този въпрос – как, владико, човек е истински щастлив? Боя се, че всеки път, когато ни се дават такива възможности, такива поводи – големи празници и т.н. – трябва непрекъснато да си поставяме този въпрос, докато го разберем: какво е щастливият човек и кой е щастливият човек?
– Църквата използва думата „блажен“ – блажен мъж, блажен човек. „Блажен е човекът, който се бои от Господа“, казва Църквата. Блажен е човекът, който обича Бога, защото именно в Божията любов той намира пълнотата на своето съществуване. Този човек се освобождава от страха от смъртта, от всеки страх и несигурност, от тревогата и от всичко онова, което заплашва живота на човека и още повече – неговия вечен живот. В действителност „боящият се от Господа“ е човекът, който обича Бога. Той обича чрез Бога своя ближен, обича себе си, обича цялото творение. И остава истински едно радостно Божие дете – вътре във времето и в творението на Божието царство. Това е целта. И за Църквата именно това е истинското блаженство. А опитът е показал, че тези хора наистина са блажени и не се нуждаят от нищо от преходните неща на този свят.
– Има ли щастие без Бога, или трябва да използваме друга дума и да не употребяваме думата „щастие“?
– Аз мисля, че такова щастие не съществува и не може да съществува. Защото винаги остава фактът на заплахата от смъртта. Дори и да си представим нещо утопично – че в живота ни няма нищо неприятно, смъртта къде отива? Как ще победим смъртта без Христос? Следователно трябва да гледаме реалността в очите – смъртта съществува. Не можем да я забравим, защото това е факт, който не може да бъде пренебрегнат. Никой не може да я надвие със собствени сили – това е една реална действителност.
– Влизайки в Църквата, идва постепенното осъзнаване, че нищо не може да бъде задържано, че пред нас стоят неизбежната смърт и тлението. И както казахте, светите отци казват, че това е отровата, която отравя малкото и ограничено щастие, с което разполагаме. Това е и причината за навика, който имаме да вдигаме такъв шум, такава врява, да крещим и да се смеем, когато часовникът удари дванайсет в навечерието на Новата година. Един от отците го е казал дори прекалено рязко: „Ние се страхуваме да останем сами и в тишина, когато часовникът бие –защото сякаш чуваме неумолимия глас на съдбата“. Затова, владико, какво всъщност би трябвало да очаква един християнин в първия ден на годината?
– Същото, което очаква всеки ден. Какво прави християнинът всеки ден? Очаква Христос да дойде и да говори в сърцето му. Това очаква. „Да дойде Твоето царство“ – казваме всеки ден в молитвата си. Божието царство идва в света и в сърцата на всички хора. Светците празнували Рождество Христово всеки ден. Всеки ден, всеки час. Точно същото казваме и сега.
– Отците ни казват, че има две много дълбоки оси на човешкото съзнание: страхът и щастието. Кошмарът и мечтата. В самата сърцевина на човешката цивилизация тълпите полудяват от шум и крясъци, сякаш шумът и врявата могат да донесат щастие. И защо не можем да различим, че това е страст на човешката цивилизация и просто я поддържаме години и години?
– Човекът остава все същият и винаги търси изход от своите безизходици. Движи се в един порочен кръг, както казваме в ежедневния език – рециклира себе си и своите страсти и се опитва да намери утеха в самата безизходица, в която живее всекидневно. Това е една трудност, която се повтаря. Човек се опитва да намери избавление, но се оказва затворен в същото.
– Сега това, което казахте, ми напомня за нещо, което преди години ми беше казал един духовник. Бяхме говорили за събитията, които са се случили през тези две хиляди години от идването на Христос на земята – как се е променила историята, начинът на живот, технологията; имали сме войни, имали сме мир… Две хиляди години – един много дълъг период. И в този разговор се опитвах да подчертая колко много неща са се променили. А той ми каза – и това беше само едно кратко, но силно уточнение: „Не го гледай така, защото душите на хората винаги са били едни и същи. Човекът винаги е имал душа и душите не са се променили до днес“. Тоест, душите продължават да бъдат души. Човекът в същността си остава същият, независимо какво ще се случи в хода на историята.
– Да, но всеки път, когато се ражда един нов човек, започва и една нова история. И човекът преживява тези неща отначало.
– Новата година създава условия за равносметка: мисли, планове, емоционални пориви, вълнения. Всяко начало ни обновява по особен начин. Забравяме старото и се устремяваме към новото. И това най-силно се случва именно в дните около Нова година. Св. Йоан Златоуст учи, че времето ще премине благословено, ако човек живее според Божията воля. Казва го много просто: ако вършиш правда, денят ти ще бъде добър. Ако грешиш, денят ти ще бъде тежък, смутен и тъмен. Ако вярваш в добродетелта и я прилагаш, целият ти живот ще върви добре. Но ако пренебрегваш добродетелта и се уповаваш само на броя на дните, ще останеш пуст и беден от всички блага. Владико, кои са най-важните добродетели? Можем ли по прост начин да ги „включим в програма“ и да ги прилагаме, правейки една нова начало?
– Най-важната добродетел и основата на всички добродетели е смирението. И когато говорим за смирение, не го разбираме просто като нещо, което човек придобива чрез някакво упражняване в добродетели, а като начин всекидневно да преживяваш всичко трудно, болезнено и неприятно, което стои пред теб – със състояние на търпение, благодарност към Бога, много молитва и самоукор там, където грешиш. Без да се задушаваш от грешките си, без да се разстройваш напълно, а със смирение и вътрешно спокойствие да посрещаш красиво и кротко събитията в живота си, винаги с обръщане към Бога. Затова смирението е винаги алфата и омегата. От него се раждат всички останали добродетели.
– Последните години, казват светите отци, отнесоха със себе си много елементи на святост, красота, мир, тишина и радост. А ние всъщност празнуваме абсолютната мъдрост на добродетелта и истинското богатство. Вместо това виждаме гняв, омраза, злоба, завист и огромно смущение. Често казваме: „Каква вина имам аз за войната на другия край на света? Какво мога да направя аз за цялата драма на пандемията? Обикновен човек съм. Другият умира до мен – аз ли съм виновен? Или когато на съседа му се разрушава къщата, казваме: ‘Какво да се меся аз в семейните му работи?’“ По този начин Духът Божи бива прогонван от край до край на земята. Казваме: „Аз ли ще спася вселената?“ – и други подобни. Защо, владико, ние християните оставаме прости зрители на всички тези събития? Дори и ако те не ни засягат пряко – а в действителност ни засягат и ни подготвят, със сигурност – ние носим лична отговорност за загубата на мъдростта на добродетелта и на онова истинско богатство, за което говорят отците.
– Отците на Църквата преживявали всички събития като лични. Те чувствали духовна вина за състоянието на света и с много молитва, с болка в душата и с голяма любов посрещали трудностите, които стояли пред тях всеки ден. Това, че днес сме донякъде безразлични и стоим на разстояние, е защото не се молим за целия свят. И затова не усещаме света като самите себе си и като наш ближен. А тази немощ на любовта ражда всички останали последици.
– Значи започнахме от смирението и стигнахме до немощта на любовта. Едното ражда другото. Липсата на смирение ражда и съответната немощ на любовта. Изглежда, владико, че тези две думи – смирение и немощ на любовта – трябва постоянно да звучат като камбанка в нас, да ни будят непрекъснато. Това е нещо, което трябва да държим живо в себе си.
– За мнозина може да не изглежда важно, но именно това е тайната. Ако начинът ни на мислене и живот от старата година продължи и в новата, тогава какъв е смисълът на какъвто и да било празник? Струва си да направим най-ценния дар на самите себе си – дара на искреното покаяние.
– Ние често говорим за покаянието и вече сме говорили и в други предавания, но искреното покаяние наистина ли е дар за самите нас?
– По същия начин човекът, който иска да влезе в духовния живот, трябва да положи труд, за да намери здравето си. И колкото повече намира това здраве, толкова повече усеща лекотата и радостта на истинското благополучие. Тогава разбира какъв е човекът в истината си, а не както е бил преди. И започва да се подвизава още повече, за да достигне до истинското здраве – Христос да живее свободно в него и да действа, както Христос желае. Затова ще се осмеля да кажа, че човек се подпомага и от плодовете на покаянието – със сигурност, макар и през плач.
– Христос благославя времена и години, казват отците. Той е Този, Който се роди и се кръсти като човек, беше изкушаван като човек, но победи като Бог. И ни призовава към съпротива. Бих искал да завършим с това. Защото Христос е вечното мерило за новата година и за всяко ново начало. Той беше изкушаван като човек и победи като Бог, казват отците. Но аз ще кажа – Той беше и Бог, можеше всичко това. Можем ли ние, обикновените хора, да имаме такъв образец? Не е ли това извън нашите сили?
– Господ всичко, което направи, го направи заради нашата любов. Както казва Църквата: пожела да огладнее, пожела да се умори, пожела да ожаднее, пожела да бъде изкушаван от дявола – именно за да ни покаже начина на борбата. Да, Той беше изкушаван като човек и победи като човек, но същевременно беше и истински Бог – съвършен Бог и съвършен човек. И ние, когато сме изкушавани от дявола, не сме сами. Бог ни помага, не ни изоставя. Той винаги е с нас. И Сам Той се бори за нас, както казва Писанието – Той воюва срещу нашите врагове, за да ни дари спасението Си чрез Своята благодат. Пожелавам Бог да благославя всеки ден от тази година – да бъде свят, мирен, цялостен и без грях.
