Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (29 Votes)

LemesouКакво е раят и какво е адът? Нека първо кажем какво не е раят. Раят не е градина. Вярно е, че думата παράδεισος на старогръцки означава „градина“, затова и често го сравняваме с красива градина, пълна с прекрасни неща. На старогръцки „парадисос“ означава и „място на блаженство, на щастие“. Но раят не е градина, не е зоологическа градина, пълна с животни и приятни неща. Раят е духовно място, в което ще се намираме след възкресението, когато нашето тяло, което е умряло, ще възкръсне и отново ще се съедини с душата ни, за да живеем вечно с Христос.

Това несъмнено е място, но не географско, не място, за което можем да кажем: „ето го, на тази част от земята, на този континент“. То няма да бъде в света, в който живеем днес. Очакваме, както казва Писанието, „ново небе и нова земя“. Ще бъде пространство, в което нашето съществуване ще продължи. Ще бъдем там като хора със същото тяло, което имаме сега, но преобразено, такова, каквото беше тялото на Христос след Неговото възкресение.

А адът ще бъде място, където ще се намират онези, които не желаят да обичат Христос и да бъдат съединени с Него. Раят е Христос. Христос е самият рай.

А какво ще стане при Второто пришествие? Христос просто ще се яви на целия свят. Ще се яви като Богочовек – като Бог и човек, такъв, какъвто е. И всички онези от нас, които са Го обикнали в живота си, очистили са се от страстите и греха и са се съединили с Него още в този живот, ще живеят съединени с Него и в Неговото вечно царство. За тях Христос ще бъде радост, светлина, безкрайно царство, всичко най-добро, което човек може да преживее – вечно блаженство. Затова и се нарича „рай“.

Но онези, които не са Го обикнали в този живот, само при вида на Христос ще превърнат самото това явяване във вечно мъчение, вечен ад, външен огън и безкраен мрак. Тоест, самите хора ще превърнат виждането на Христос в свой ад. Христос няма да ги изпрати в ада, нито иска някой да отиде там. Но хората сами са избрали този начин на съществуване – и в земния живот, и във вечността.

Може да попитате: „А ако човек не иска да бъде там?“ За съжаление, нашата воля се втвърдява в този живот. Ако го кажем с прост пример: ако попитате човек, който е в ада: „Искаш ли да отидеш в рая?“, той ще се мъчи, ще страда, ще се терзае, но няма да иска да отиде в рая, защото мрази Бога. Той не иска Бога.

Знаете ли, и аз самият имах дълго време такава недоумение. Не можех вътрешно да го разбера, не можех да го „смеля“. Разбрах го чрез опита на живота. Спомням си, когато за първи път дойдох от Света гора – млад и неопитен тогава, но с много плам, влязох в конфликт с един магьосник в Никозия. Няма да спомена името му, за да не ни потърсят негови роднини. Голям магьосник беше – служител на сатаната, жрец на сатаната. Изправих се срещу него и говорех открито против него в проповедите си. По онова време този магьосник имаше голямо влияние в Никозия и мнозина от неговия кръг идваха и при мене – едни, защото искаха да се освободят от него, други, защото ме смятаха и мене за някакъв маг, а трети просто искаха да ме „изследват“, да видят какъв съм. Бях и аз сам по себе си нещо като явление, което ги интересуваше.

Представете си: чартърни полети от Европа пристигаха с богати хора, които идваха, за да се срещнат с този магьосник. Дори висши държавни служители от различни страни идваха със специални полети, за да го видят. Кирякос Маркидис, който по-късно написа няколко книги на английски, беше един от неговите последователи. Той дойде на Света гора, запознахме се и след това се откъсна от мрежите на този магьосник.

Та, както и да е, някои общи познати на мага, негови бивши ученици – отец Нектарий Евангелиотис и съпругата му, която днес е монахиня Софрония, ми казаха, че магът е тежко болен, че е в последните си часове. И понеже някога били негови приятели и последователи, ми рекоха: „Да му кажем ли на еди-кой си да дойдеш да го видиш, да му прочетеш някоя молитва?“ Казах им: „Кажете му, но дали ще ме приеме?“ Казали му и той отговорил: „Нека дойде.“

Отидох там. Беше на легло, в предсмъртни мъки – наистина последните му часове. Приближих се с много доброта и любов, защото не беше време за спорове. Дори и да исках, той нямаше сили да спори, горкият. Казвам му: „Господин … (няма да спомена името), аз съм отец Атанасий.“ Той отвърна: „Добре дошъл, отче.“ Казвам му: „Искаш ли да кажа една молитва, за да ти стане по-леко?“, но той изкрещя: „Не!“ Казах: „Може би искаш да се изповядаш?“ – „Не!“ „Да се причастиш?“ – „Не, не, не!“

Опитах се пак: „Да ти направя поне елеосвещение?“ Тогава той започна да се мята в леглото: „Не искам нищо! Не искам! Не искам!“ Казах му: „Да ти оставя една икона на Христос?“ – „Не! Да я вземеш! Не я искам!“ И това го каза с цялата сила на душата си, с гняв и ожесточение.

Добре, помислих си, негово право е. Но знайте, че тази ярост на душата срещу Бога съществува в сърцата на хората, които са се примирили и подчинили на греха, на страстите и на дявола, който подтиква към всичко това. И когато човек напусне този свят, взема със себе си всичко, което е носил в душата си приживе.

Ако човекът е отворен към светлината и любовта на Христос, той остава такъв и след смъртта, продължава по пътя на тази любов към Бога и Го обича. Ако е отрицателно настроен към Бога, той остава отрицателен и се втвърдява в това още повече.

Един път, говорейки ми по този въпрос, св. Паисий ми разказа собствен опит: „Ще ти кажа нещо лично. Бях в едно особено духовно състояние, плачех и се молех за демоните, за дявола и молех Бога да го опрости и да го върне обратно в царството Си.“ И старецът продължи: „Тогава, в резултат на молитвата си, видях чрез Светия Дух бесовете насреща си“. Те го подигравали и се гаврели с него, правели му всякакви гримаси. И старецът разбрал, че те не приемат божествената любов.

Това се наблюдава и при хора, които са извън Църквата. Хвани един човек, който е извън Църквата, и го вкарай вътре за пет минути – той ще се „взриви“, няма да издържи да стои.

Спомням си, дойде веднъж в манастира в Махера една дама, висш държавен служител, на Велика събота сутринта. Божествената литургия тогава започва в 9:00 часа, защото на Разпети петък опелото на Христос свършва към 3–4 сутринта, а литургията на Великата събота продължава до към 14:00 ч. – пет часа служба. Жената дойде, горката, с шофьора си. Той стоеше отвън и питаше монасите: „Извинявайте, ще свършите ли скоро?“ Някои му отговаряха, други не.

В един момент тя самата дойде до входа на храма и ми каза: „Извинявайте, аз съм съпругата на еди-кой си… Ще свършите ли скоро?“ Казах ѝ: „След около четири часа ще приключим.“ Тогава я обля студена пот, не можеше да издържи вътре в църквата, буквално се почувства зле.

Както, от друга страна, ако вземеш човек на Църквата и го сложиш върху карнавална платформа, той няма да се забавлява, няма да се чувства щастлив. Или ако го заведеш в някоя дискотека, не знам, има ли още дискотеки? – няма да му е приятно, няма да намери покой. Защото духът, който носиш в себе си, не намира покой сред духа, който владее средата около теб. Това, което за един човек е рай, за друг може да бъде ад. И обратното, онова, което за теб е рай, за другия е ад.

На Атон например се служат всенощни бдения, които продължават по 18 часа, и хората идват с радост, остават там, защото за тях това е рай.

Монасите се радват от сърце и дори се натъжават, когато някое бдение приключи час по-рано от обикновено. Казват: „Свършихме бързо… А беше толкова хубаво бдение.“ Те се радват и се наслаждават на цялата тази атмосфера, на присъствието на Христос. Защото духът, който носят в себе си, намира покой в духовната среда около тях.

Така е и с вечността. Ако в този живот сме придобили Христос в себе си, в дух на смирение и покаяние, тогава, когато напуснем този свят, ще почиваме в духа на Божията благодат и любов. И тази любов Христова, която ще се излива върху целия свят, понеже Христос ще яви Себе Си на всички, ще се съедини с духа на човека. И човекът ще се радва, и това ще бъде вечно и нескончаемо царуване.

Но ако в този живот не сме намерили покой в Бога, ако сме се поробили на страстите, греховете си, на своя егоизъм и неразкаяност, тогава Божият Дух не намира покой в нас, нито ние в Него. И ние не искаме Бога, дори Го мразим, не Го желаем, и тази реалност се превръща за нас в ад.

Представете си това с един пример: да бъдеш принуден да живееш с човек, когото не желаеш. Не просто да не го обичаш, а го мразиш, разстройва те самото му присъствие. Може за друг той да е най-добрият приятел, но за теб да е най-големият враг. И самото негово присъствие ти причинява силна вътрешна съпротива.

От страна на Бога – Той не изпраща никого в ада. Нито в рая, нито в ада. Нима Бог ще започне да води диалог с нас, да каже: „Ела тук ти, отче Атанасие. На еди-коя си дата направи това, тогава направи онова…“ и да започне да се води счетоводство? Някои от отците описват това по този начин, за да покажат, че ще има съд. Но този съд всъщност е самото явяване на Бога. Той ще се случи мигновено. Христос ще разкрие Себе Си пред целия свят. Той ще даде любовта Си на всички създания — дори на демоните ще даде Своята любов.

Но всеки, който получи тази любов, я превръща: един във вечен ад, а друг във вечен рай. А Бог от Своя страна обича всички еднакво и раздава любовта Си на целия свят. Слънцето огрява всички. То не прави разлика.

Ако ти не искаш да излезеш на слънце, за да се стоплиш, и се скриеш в хладилна камера, естествено е, че ще замръзнеш. Но не е виновно слънцето. То е там, то свети. Ти обаче не можеш да понесеш слънцето, не можеш да се стоплиш от неговите лъчи, защото си пленник на греха.

Откъс от беседата "Билет за рая". Следва продължение

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dcd4f 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2023 Двери БГ и нашите автори. За контакти с екипа - тук.
Препечатване в други сайтове - само при коректно посочване на първоизточника с добре видима хипервръзка. Всяка друга употреба и възпроизвеждане, включително издаване, преработка или излъчване на материалите - след изрично писмено разрешение на редакцията и носителите на авторските права. 
Двери спазва етичния кодекс на българските медии, както и политика за защита на личните даннни на посетителите.